Джийн Улф
Ноктите на помирителя (5)

5.
Потокът

Тази вечер двамата с Йонас вечеряхме в стаята си. Открих, че е много приятно да си популярен сред тълпата, но също, че е нещо доста изморително. Вече бях отегчен да отговарям отново и отново на едни и същи въпроси и учтиво да отказвам на поканите да бъда почерпен.

Имах малки различия с кмета относно компенсацията, която трябваше да получа за свършената работа. Според мен като допълнение към едната четвърт от заплащането, което получих, когато бях нает, разчитах да получа и пълната сума след смъртта на всеки клиент. Кметът твърдеше, че това ще стане едва когато приключа и с тримата. Никога нямаше да приема подобни неизгодни условия, а това не ми се понрави особено след предупреждението на зеления човек. (От лоялност към Водалус не го споделих с никого.)

Сега аз и Йонас бяхме седнали около огромните, изпускащи пара плата и бутилката с вино. Вратата беше заключена и залостена, а ханджията бе инструктиран да отрича, че съм в пределите на неговата собственост. Щях да съм напълно доволен от виното в чашата си, ако не продължавах да си мисля за прекрасното вино, което Йонас бе открил в стомните ни, след като предната нощ тайно бях разглеждал свещените нокти.

Йонас ме изучаваше, докато наблюдавах червената течност в чашата си. Протегна се, взе бутилката и напълни своята чаша.

— Трябва да помниш, че ти не си виновен за присъдите. Ако не беше дошъл, тези хора щяха отново да бъдат наказани и разбира се, да страдат мъчително, в нечии неопитни ръце.

— Какво искаш да кажеш, Йонас?

— Виждам, че това те измъчва… Всичко, което се случи днес.

— Мисля, че мина добре — отговорих аз.

— Знаеш какво казва октоподът, след като излезе от леглото от водорасли на русалката: „Аз не поставям под съмнение твоите способности, тъкмо обратното. Но ти изглеждаш така, сякаш имаш нужда от малко окуражаване.“

— Ние винаги сме малко паднали духом след това. Това е, което винаги ми казваше учителя Палемон. Практиката ми показва, че както винаги той е прав. Тогава той го наричаше чисто автоматична психична реакция, което ми се струваше твърде оксиморонно, но сега се съмнявам, че съм бил на прав път. Успя ли да видиш какво стана или селяните ти създадоха работа?

— Стоях на стълбите зад теб почти през цялото време.

— Тогава си имал прекрасен изглед, видял си как всичко тръгна гладко, след като реших повече да не чакам да ми донесат стол. Упражних уменията си и заслужих овации и признателност. След това винаги изпитваш едно усещане на апатия и изтощение. Учителят Палемон имаше навика да говори мрачни неща на тълпата и да казва, че някои от нас имат всичко, други нищо, и никой нито едното, нито другото. Той умееше да я ухажва и спечелва на своя страна. Днес контролирах тълпата, но едва ли някога ще успея, докато съм в Тракс, да я лаская в такава степен.

— Защо изобщо е необходимо? — попита Йонас, без да вдига очи от чашата си.

— Инквизитор, нека кажем учител от Цитаделата, случайно е принуден да работи с ликуващи от по-висок ранг. Да предположим, че имаме изключително чувствителен затворник, за когото се смята, че е носител на много важна информация. Високопоставено лице от нашето братство ще получи задачата да общува със затворника. Много често той няма да има никакъв опит как да се справи с подобна деликатна операция, ще започне да задава обичайните за учителите въпроси, ще насади у него страхове или ще причини вреда на здравето му. Инквизиторът при подобни условия се чувства в центъра на събитията…

— Разбирам, че когато свършиш, се чувстваш сломен и отпаднал — прекъсна ме Йонас.

— Виждал си какво става, когато някой палач си оплеска работата?

— Не. Ще ядеш ли изобщо от това месо?

— Нито пък аз, но съм чувал достатъчно истории и това ме кара да съм напрегнат. Имало е случаи, когато агонизиращия клиент е падал сред тълпата. Имало е случаи, когато са били необходими повече удари, за да бъде отсечена главата му. Дори е имало случаи, когато палачът е загубвал самообладание и не е успявал да завърши екзекуцията. Когато скочих днес на платформата, не можех да бъда сигурен, че нещо подобно няма да се случи и на мен. Ако наистина се беше случило, това би означавало край на кариерата ми.

— И все пак това е ужасен начин да си изкарваш прехраната. Бодливият храст е казал същото на пойната птичка, нали знаеш?

— Всъщност аз не мисля… — Не успях да довърша, защото видях, че нещо се движи в далечния ъгъл на стаята. Първоначално помислих, че е плъх, а аз изпитвам отвращение към тези животни. — Видял съм прекалено много затворници, ухапани от тях в подземните килии под нашата кула.

— Какво е това? — Йонас също го беше забелязал.

— Нещо бяло — отговорих аз и тръгнах натам. — Лист хартия. Някой е пъхнал писмо под вратата.

— Още една жена сигурно иска да спи с теб — отбеляза Йонас, но аз вече се бях навел, за да вдигна бележката.

Наистина това беше красив женски почерк със синкаво мастило върху пергамент. Приближих се по-близо до свещта и прочетох:

„Скъпи Севериън,​

От един от любезните мъже, които ме придружават, научих, че ти си в селището Салтус, което не е твърде далеч. Изглежда, че е прекалено, хубаво, за да е истина, но сега повече от всичко искам да разбера дали можеш да ми простиш.

Кълна ти се, че страданията, които си преживял заради мен, не са били по моя воля. В самото начало смятах да ти кажа всичко, но другите не искат и да чуят за това. Те са решили, че никой не трябва да знае, освен този, който трябва да знае (което означава, никой, освен тях самите). Най-накрая ми казаха, че ако не се подчиня, те ще се откажат от плана и ще ме оставят да умра. Знаех, че си готов да умреш за мен и си позволих да се надявам, че би избрал, ако можеш да избираш, да страдаш заедно с мен. Прости ми за това.

Но сега, когато съм далеч и съм почти свободна, сбогувала се със своята господарка и подчинявайки се единствено на простите, хуманни съвети на отец Инир, смятам да ти кажа всичко, разчитайки, че след като чуеш цялата история, ще ми простиш.

Знаеш за моето арестуване. Навярно си спомняш колко загрижен за моето положение и удобство беше учителят Гурлойс. Колко често идваше в килията ми, за да говори с мен, и колко пъти ме е викал при себе си, за да могат и другите учители да ме разпитват. Това стана така, защото моят покровител, отец Инир, му беше казал да се грижи с особено внимание за мен.

Най-накрая, когато стана ясно, че Самодържеца не смята да ме освободи, отец Инир се нагърби сам с тази задача. Не знам какви заплахи са били отправени към учителя Гурлойс и какви подкупи са му били дадени. Но явно те са се оказали достатъчни, защото няколко дни преди да умра, така вероятно си смятал и ти, скъпи Севериън, той дойде при мен и каза, че всичко ще се уреди. Но това не беше достатъчно, за да бъда освободена. Трябваше да изляза по такъв начин, че след това да не бъда преследвана. Единственият начин да стане това беше, ако съм умряла, но пък учителят Гурлойс имаше строги инструкции да не ме убива.

Можеш да си представиш колко сложно е било да се излезе от тази задънена улица. Когато ме видя и сметна, че съм в агония, бях готова да те помоля да сложиш край на нещастния ми живот. Но всичко стана по план. Ти ми осигури нож и аз направих плитък разрез на ръката си, отидох до вратата, за да потече там малко кръв, после изцапах гърлото си и легнах на леглото, за да ме видиш така, когато надзърнеш в килията.

Ти ме видя, нали? Лежах като мъртва. Очите ми бяха затворени, но успях сякаш да доловя болката ти, когато ме помисли за мъртва. Бях ужасно изплашена, че можеш да видиш как сълзите текат по страните ми. Най-накрая стъпките ти се отдалечиха, аз превързах ръката си и измих лицето и врата си. След това дойде учителя Гурлойс и ме отведе. Прости ми.

Сега искам да те видя отново и ако отец Инир извоюва моето помилване, не виждам защо трябва да се разделяме някога. Но ела веднага при мен, защото очаквам негов пратеник и ако той дойде трябва да отида в Двореца на Сюзерена и да се хвърля в краката на Самодържеца, да е три пъти благословено името му и да е мехлем за изгорените му роби.

Не казвай на никого за това, а тръгни на североизток от Салтус, докато стигнеш до поток, който се извива и стига чак до Гиол. Върви срещу течението и ще видиш пътека, която води до входа на една мина.

Тук смятам да ти споделя една огромна тайна, която те заклевам да не казваш на никого. Тази мина е съкровищницата на Самодържеца и в нея има огромно количество сечени монети, златни кюлчета и скъпоценни камъни, в случай че той бъде насилствено свален от Трона на Феникс. Охранявана съм от сподвижници на отец Инир, но не трябва да се страхуваш от тях. Инструктирани са да ми се подчиняват. Разказах им за теб и им заповядах да те пропуснат свободно. Когато влезеш в мината, върви по течението, докато стигнеш скалата, откъде извира, потокът. Ще те чакам там, откъдето и ти пиша, надявайки се да простиш на твоята

Текла“

Не бих могъл да опиша невероятната радост, която изпитах, когато прочетох, а след това препрочетох това писмо. Йонас забеляза изражението ми и в първия момент скочи на крака, мислейки, че ще припадна, а после рязко се отдръпна, сякаш бях лунатик. Когато най-накрая сгънах белия лист и го прибрах в торбичката на колана си той не ми зададе никакви въпроси, (Йонас наистина ми беше приятел) и ми показа с поглед, че е готов да ми помогне.

— Имам нужда от твоето животно? — казах аз. — Мога ли да го взема?

— Разбира се. Но…

Вече махах резетата на вратата.

— Съжалявам, но не може да дойдеш. Ако всичко мине добре, ще се погрижа да си го получиш обратно.

Хукнах надолу по стълбището, водещо към вътрешния двор на хана. Писмото говореше в съзнанието ми с гласа на Текла и докато вляза в обора, съвсем заприличах на лунатик. Потърсих с поглед дребничката кобила на Йонас, но вместо това видях пред себе си огромен боен кон, чийто гръб беше над нивото на очите ми. Нямах и представа, а и не исках да знам кой може да язди подобно животно в това спокойно селце. Без да се колебая повече, се метнах на гърба му, извадих Терминус Ест и с един замах прерязах поводите.

Никога не се бях качвал на толкова силен кон. С един скок той беше извън обора, с втори — вече препускаше по пустите селски улици. За части от секундата си помислих, че може да се спъне в някое от въжетата на опънатите палатки, но той стъпваше уверено като въжеиграч. Улицата следваше реката на изток и скоро и последните къщи оставаха зад нас. Насочих коня наляво и той прескочи една стена с лекотата на момче, което прескача тоягата си. Вече галопирах с пълна скорост по ливадите, облени от зеленикава лунна светлина, и биковете, пасящи там, надигаха любопитно рога.

И сега не съм добър ездач, а тогава бях още по-неопитен. Въпреки високото седло, бях уверен, че ако това беше обикновен кон, досега да съм паднал от гърба му — преди да сме изминали и половин левга, ала откраднатият боен жребец се движеше с огромна скорост, но с лекотата на сянка. Ние наистина приличахме на сянка, конят с неговата черна кожа и аз — с опушено черния си плащ. Жребецът не забави хода си, докато не пресякохме потока, за който се споменаваше в писмото. Успях да го укротя, отчасти хващайки го за оглавника, повече с приказки, в които той се вслуша, както би направило всяко расово животно. Нямаше пътека от двете страни на потока, но ние продължихме да търсим, докато брегът не стана труднопроходим от гъсталака. Поведох го към водата (макар че на него не му се искаше да влиза в нея) и си проправихме път, вдигайки облаци пръски и пяна и оставяйки дълбоки следи в тинята.

За малко повече от час газихме из потока и навлязохме в гора, която много приличаше на тази, в която се бяхме разделили с Доркас, доктор Талос и останалите от Портата на скръбта. Брегът се издигна и стана каменист, а дървета — по-малки и разкривени. В потока имаше големи камъни, но техните квадратни форми бяха дело на човешка ръка, а това показваше, че вече сме в района на мината, в подножието, на която се виждаха руини на голям град. Пътят бе стръмен и въпреки издръжливостта си, конят залитна на няколко пъти по покритите с мъх хлъзгави блокове. Бях принуден да сляза от седлото и да го поведа напред. Прекосихме няколко малки скални кухини с тъмни високи стени, само на места осветявани от зеленикавата лунна светлина. Единственият шум, който се чуваше, беше този на течаща вода.

Най-накрая навлязохме в малка клисура, по-тясна от тези, които бяхме преминали. Там под светлината на луната видях тъмен отвор в средата на скалата. Потокът извираше оттук и се стичаше като слюнка от устните на огромен, вкаменен великан. Открих по-издигнато място, встрани от водата и реших да оставя там коня, като го привържа със срязаните поводи за едно ниско дърво.

Нямаше съмнение, че преди е имало дървен мост, но подпорите му бяха изгнили и сега само останките му се виждаха в основата на скалата. Огледах дали ще мога да се изкача нагоре, макар да смятах, че това ще е много трудно на оскъдната светлина. Все пак успях да намеря пукнатини, в които да пъхна ръцете и краката си и започнах да се приближавам към сгромолясващия се надолу поток.

Пръстите ми вече бяха достигнали до ръба на отвора, когато чух шум или по-точно, стори ми, че чувам шум зад себе си. Оглушително падащата вода несъмнено щеше да заглуши всеки шум, освен от ловджийски рог или експлозия, но въпреки това усетих нещо. Заприлича ми на удар на камък в камък или на гмуркане на нещо голямо във водата.

Клисурата изглеждаше спокойна и тиха. Тогава видях, че бойният жребец беше променил стойката си. Луната за момент освети наострените му уши и вирнатата му гордо глава. Реших, че това, което съм чул, най-вероятно е удар от стоманената му подкова върху скалата, като протест, че го бях привързал с твърде къс повод. Надигнах се на мускули и се озовах във входа на мината. По-късно разбрах, че точно това ми е спасило живота.

Разумен мъж, а аз се смятах за такъв, знаейки, че му предстои да влиза в пещера, щеше да вземе фенер или запас от свещи. Но аз бях толкова радостен и щастлив, че Текла е жива, че изобщо не бях се сетил за това. Така пропълзях в непрогледната тъмнина и не бях направил и десетина стъпки, когато лунната светлина, огряваща клисурата, изчезна от погледа ми. Ботушите ми бяха вир-вода, но те бяха мокри още от момента, когато слязох да преведа коня през потока. Терминус Ест беше преметнат през лявото ми рамо и не се страхувах, че върхът му може да се намокри. Таванът на тунела беше много нисък и трябваше да напредвам превит о две. Така вървях доста дълго време и скоро започнах да се страхувам, че съм объркал мината и Текла напразно ще ме чака на някое друго място.