Джийн Улф
Ноктите на помирителя (4)

4.
Букетът

Напуснах шатрата на панаирджията и погледнах нагоре към слънцето. Западният хоризонт се бе скъсил. След час, час и половина — времето, което трае един наряд на постовите, те трябваше да се появят. Аджиа беше изчезнала и последната надежда да я открия също се бе стопила, докато се лутах от единия до другия край на панаира. Все пак се чувствах по-добре след пророчеството на зеления човек, което изтълкувах, че двамата с Аджиа ще се срещнем, преди някой от нас да умре. Помислих си, че щом беше дошла да гледа изваждането на Барнох на светлина, може би ще дойде и на екзекуцията на Морвена и крадеца на добитък.

Подобни мисли владееха съзнанието ми по обратния път към хана. Но преди да стигна до стаята, която споделях с Йонас, те бяха прекъснати от спомена за Текла и за моето повишение. Трябваше да сменя новите си дрехи с опушено черния плащ на братството. Толкова е мощна силата на асоциацията, че можеше да бъде тренирана от навика, докато бях далеч от стаята и от Терминус Ест, скрит под леглото.

Това понякога ме забавляваше, докато прислужвах на Текла, особено когато влизах с някакъв дар в нейната килия. Даровете бяха някаква любима храна, открадната от кухнята. Това предизвикваше описание на менюто, което тогава предлагаха в Двореца на Сюзерена. Видът на храната пораждаше у мен мисли за миналото — месо, ловджийска вечеря, придружена от писъците и ревовете на дивеча, умъртвяван в кланицата долу; сладкиши, тайна вечеря дадена от някоя от знатните благороднички само за отбрани приятели, вечеря пропита с интимност и подправена с клюки; плодове, празненство в полутъмната огромна градина на Двореца на Сюзерена, изпълнен с актьори, фокусници, танцьори и илюминации.

Текла по-често ядеше права, отколкото седнала, и изминаваше многократно разстоянието от шест крачки, което разделяше двете страни на килията, държеше чинията с лявата си ръка и жестикулираше с дясната.

— Ето така, Севериън. Те се пръскат по звънтящото небе, обливат го в зелени и пурпурни искри, докато фойерверкът гърми като гръмотевица.

Но ръката на Текла не можеше добре да покаже издигането на фишека, защото таванът на килията беше малко по-висок от нейния собствен ръст.

— Но сигурно те отегчавам. Преди малко, когато ми донесе тези праскови, ти беше щастлив, а сега дори не се усмихваш. Колко е хубаво, че си спомням тези неща. Ще се радвам, когато ги видя отново.

Разбира се, аз не бях отегчен. Ставаше ми тъжно само като я гледах. Все още млада жена, надарена с невероятна красота, но толкова лековерна…

Йонас изваждаше и ми подготвяше Терминус Ест, когато влязох в стаята. Налях си чаша вино.

— Как се чувстваш? — попита ме той.

— А ти? Все пак ще ти е за първи път.

Йонас сви рамене.

— Аз само трябва да ти помагам. Ти си го правил и преди, нали? Питах се, защото ми изглеждаш много млад.

— Да, правил съм го, но никога с жена.

— Мислиш ли, че е невинна?

Свалих си ризата и избърсах лице.

— Не е невинна. Снощи отидох да поговоря с нея. Оковали са я долу при реката, там комарите са най-много. Вече ти казах за това.

Йонас се протегна да си налее вино и металната му ръка изтрака, когато срещна чашата.

— Ти ми каза, че тя е красива и има коса, черна като…

— Тази на Текла. Но на Морвена е права, а на Текла беше къдрава.

— Да, като на Текла, която ти си обичал, както аз обичам твоята приятелка Йолента. Признавам, че си имал много повече време да се влюбиш, отколкото аз. Каза ми, че нейният съпруг и детето й са умрели от някаква болест, вероятно от лошата вода. Съпругът й е бил доста по-стар от нея.

— Приблизително на твоята възраст — отговорих аз.

— А също, че е имало някаква по-възрастна жена, която навремето го искала, и сега измъчва затворничката.

— Само на думи — отговорих аз.

В нашето братство само помощниците носеха ризи. Обух панталоните си и наметнах плаща, обагрен с фюлиджин — опушен цвят, по-тъмен от черното, върху голите си рамене.

— Клиенти, които се излагат на показ по този начин, обикновено са бити с камъни от населението. Когато ни се явят, те са целите в синини, с избити зъби. Някой имат и счупени кости. А жените често са изнасилени.

— Но ти каза, че тя е красива. Може би хората смятат, че е невинна и я съжаляват.

Взех Терминус Ест и оставих ножницата настрани.

— Дори и невинните имат врагове, Йонас. Те се страхуват от нея. Хайде, тръгваме.

Излязохме заедно.

Когато преди влязох в хана, трябваше да си проправям път през сбирщина от пияници. Сега те сами се отдръпваха. Носех маска, а Терминус Ест беше без ножница и лежеше на рамото ми. Излязохме навън и шумът на панаира стихна. Вървяхме напред, а около нас се чуваше само шепот, сякаш се движехме по килим от сухи листа.

Екзекуциите се изпълняваха в средата на селския площад и там вече се беше събрала многобройна тълпа. Зад ешафода стоеше монах, облечен в червено. Беше стар човек, както повечето монаси, а в ръцете си стискаше малък требник. Двамата затворници стояха до него, обградени от въоръжените мъже, които бяха извадили Барнох от зазиданата къща. Кметът също беше там, наметнат с официалната си жълта мантия със златен ланец.

Според древната традиция не трябваше да използвам стълбите (въпреки че бях виждал учителя Гурлойс да подскача, опирайки се на меча си в двора пред Кулата с камбаните). Вероятно бях единственият човек тук, наясно с традицията, но аз не я наруших и от гърлата на тълпата се изтръгна рев, сякаш на някакъв огромен звяр, когато подскочих нагоре и плащът ми се изду като корабно платно.

— Неръкотворни — четеше монахът — известно е на всички ни, че тези, които сега ще умрат, не са по-лоши от нас самите, които строим пред твоя взор. Техните ръце са опръскани с кръв. Нашите също…

Огледах внимателно ешафода. Както и очаквах, беше в плачевно състояние, но такива бяха всички ешафоди в селата, които не се контролираха от братството. Дървото обаче изглеждаше прекалено твърдо и без съмнение щеше да притъпи острието на меча ми. За щастие Терминус Ест беше заострен от двете си страни и щях да го използвам по един път за всеки затворник.

— … затова чрез Теб те могат в този час да пречистят душите си и да получат благоволението ти. Ние, които трябва да се изправим лице в лице с тях и да пролеем кръвта им…

Аз заех ритуална поза, разтворих крака и се подпрях на меча си, сякаш бях този, който контролираше цялата церемония, а нямах дори представа кой е изтеглил този късмет.

— Ти, героят, който ще унищожи черния змей, поглъщащ слънцето. Ти, за който небето се разтваря като завеса. Ти, който ще смразиш с поглед огромните Еребус^[1], Абая и Сцила. Ти, който се мяташ по вълните и живееш в най-малкото семенце на най-далечната гора. Семето, което се търкаля в мрака, където никой смъртен не може да погледне…

Морвена се изкачваше по стълбите, следван от кмета и мъж, който държеше остен и я мушкаше с него. Някой от тълпата отправи неприличен възглас.

— … имай милост към тези, които нямат милост. Имай милост и към нас, защото ние няма да имаме такава.

Монахът привърши и се отдръпна назад, а мястото му зае кметът.

— Прекалено отвратително и противоестествено…

Гласът му беше висок, прекалено различен от нормалния му говор и риторичен тон, който бе избрал, за да произнесе речта си пред къщата на Барнох. След като разсеяно го слушах няколко минути, (търсех Аджиа сред тълпата) изведнъж ми се стори, че той всъщност се страхува. Предстоеше му да види какво е направил със затворниците, и то от съвсем близко разстояние. Усмихнах се, макар и маската да прикриваше устата ми.

— … от уважение към твоя пол. Ти ще трябва да бъдеш жигосана по лявата и дясната буза, краката ти да бъдат счупени, а главата отделена от тялото.

Надявах се, че селяците ще проявят достатъчно съобразителност и ще ми донесат мангал с разпалени въглища.

— Чрез силата и властта, която е дадена на моята недостойна ръка, и чрез благоволението на Самодържеца, чиито мисли са съзвучни с нашите, аз заявявам… Аз заявявам…

Разбрах, че е забравил думите и прошепнах:

— Че часът ти е настъпил.

— Че часът ти е настъпил, Морвена — изломоти той.

— Ако имаш молба към Помирителя, сподели я свободно.

— Ако имаш молба към Помирителя, сподели я.

— Ако имаш съвети към децата и жените, изречи ги сега, защото след това няма да можеш да говориш.

Кметът си възвърна присъствието на духа и повтори всичко, което му прошепнах.

— Ако имаш съвети към децата и жените, изречи ги сега, защото след това няма да можеш да говориш.

Ясно, но не много силно, Морвена произнесе:

— Знам, че повечето от вас ме смятат за виновна, но аз съм невинна. Никога не бих могла да направя ужасните неща, в които съм обвинена. — Тълпата започна да се блъска напред, за да чуе по-добре думите й. — Много от вас са забелязали, че аз обичах Стачис. Обичах и детето, с което Стачис ме дари.

Червено-черно петно, осветено от яркото пролетно слънце, привлече погледа ми. Беше букет от погребални рози, които някоя платена оплаквачка щеше да положи на гробищата. Жената, която държеше цветята, беше Еузебия. Вече я бях виждал да измъчва Морвена долу при реката. Наблюдавах я как вдъхва техния аромат, а после използвайки дългите им бодли, си проправя път сред тълпата към ешафода.

— Тези цветя са за теб, Морвена. Умри, преди да са повехнали.

Ударих дъските на платформата с широката страна на острието, за да въдворя тишина.

— Добрият мъж, който чете молитви за мен и който говори с мен, преди да бъда доведена тук, се моли да ти простя и да достигна върховното щастие преди теб. Досега никога не съм изричала молитви, но неговата приемам. Прощавам ти.

Еузебия се готвеше да каже още нещо, но аз я накарах с поглед да замълчи. С изненада отново разпознах в хилещия се мъж без няколко зъба, който ми махаше с ръка, Хетор.

— Готов ли си? — попита ме Морвена. — Аз съм готова.

Йонас се изкачи на ешафода, носейки мангал с разпалени въглища. От него се подаваше и желязо за дамгосване, но не виждах никакъв стол. Хвърлих питащ поглед към кмета.

Отговор не последва. Все едно че бях погледнал стълб. Най-накрая иронично казах:

— Имаме ли стол, Ваша милост?

— Изпратих двама души да донесат. Също и въже.

— Кога?

Тълпата се раздвижи и се понесе ропот.

— Преди малко.

Предната вечер кметът горещо ме бе уверил, че всичко ще е наред, но сега нямаше смисъл да му напомням това. През цялата ми практика не бях виждал някой да внася на ешафода повече нервност и объркване от този обикновен селски първенец. Той беше разкъсван между огромното си желание да бъде център на вниманието (нещо, което никога не можеше да стане при една екзекуция) и силния му страх, че няма необходимия опит, който би му позволил да се държи подобаващо. Дори и най-малодушният клиент, който се изкачва по стълбите със съзнанието, че скоро очите му ще бъдат избодени в девет от десет случая, се държи много по-достойно. Дори и на монах, който не е свикнал с много хора и изпитва свян, може повече да се разчита.

— Хайде, свършвай по-бързо! — провикна се някой.

Погледнах към Морвена. С нежното си лице, блед тен, тъжна усмивка и големи тъмни очи, тя можеше да предизвика нежелани чувства на симпатия в тълпата.

— Можем да я сложим да седне на дръвника — предложих аз на кмета. — И без това ми се струва по-подходящ за целта.

— Няма с какво да й завържем китките.

Вече бях си позволил да направя прекалено много забележки, за да му напомня, че той е този, който трябва да се е погрижил за това.

Оставих Терминус Ест, накарах Морвена да седне на дръвника и събрах ръцете й в древен поздрав. Взех нагорещеното желязо с дясната си ръка, а с лявата я стиснах за китките. Жигосах и двете й бузи, а после отдръпнах побелялото желязо. Писъкът за момент беше укротил тълпата, но сега тя отново закрещя.

Кметът се изпъчи и сякаш стана друг човек.

— Нека я погледат.

Надявах се, че поне това ще избегна, но не казах нищо и помогнах на Морвена да се изправи. Дясната ми ръка все още държеше нейната, сякаш се готвехме да танцуваме някакъв танц. Така направихме бавна обиколка на платформата. Хетор не беше на себе си от възторг и макар да се опитвах да не слушам гласа му, в ушите ми ехтяха хвалбите му, че ме познава. Еузебия вдигна букета с рози нагоре към Морвена.

— Ето, вземи ги. Съвсем скоро ще ти трябват.

След като направихме още една обиколка, аз хвърлих поглед към кмета, който явно търсеше нова причина, за да удължи церемонията, но след като не намери такава, ми направи знак да продължа.

— Скоро ли ще свърши? — прошепна Морвена.

— Вече почти свърши — отговорих аз, сложих я да седне на дръвника и вдигнах меча си. — Сега затвори очи. Опитай се да мислиш за това, че почти всеки, който се е родил, умира. Дори и Помирителя, които ще се издигне като Новото слънце.

Бледите й клепачи с дълги мигли се затвориха и тя не видя как издигнах Терминус Ест. Проблясъците на оръжието укротиха тълпата и когато настъпи тишина, стоварих меча с всичка сила върху краката й. Ведно с пляскащия звук се чу и ясното чупене на бедрени кости. То беше ясно като… като звука, който се чува от бързите леви и прави удари на атакуващ борец. За момент Морвена запази равновесие, след това леко залитна. Използвах този момент, отстъпих крачка назад и с мек, хоризонтален удар, който е много по-сложен за изпълнение от вертикалния, прерязах врата й.

За да бъда откровен, ще кажа, че докато не видях бликащия фонтан от кръв и не чух тупването на главата й на платформата, не бях сигурен, че съм се справил. Без да го осъзная, бях се чувствал почти толкова нервен, колкото и кметът.

Това е момент, в който според древната традиция трябва да запазя достойнство й да се държа спокойно. Искаше ми се да се смея и да подскачам весело. Кметът разтърсваше раменете ми и дърдореше нещо, точно както си бях пожелал. Предполагах, че ми говореше някакви радостни безсмислици. Вдигнах меча си в едната ръка, отрязаната глава в другата и направих почетна обиколка на ешафода. Този път не се задоволих с един път, а изпълних кръга два, три, четири пъти. Лекият бриз отнесе кръвта към мен и украси маската и голите ми гърди в яркочервено. Тълпата беше полудяла и крещеше:

— Ще отрежеш ли косата и на моята съпруга (съпруг)?

— Половинка наденица като свършиш с това.

— Може ли да взема шапката й?

Присмях им се и вече се готвех да им хвърля главата, когато някой ме хвана за коляното. Беше Еузебия и аз знаех още преди да е казала и дума, че изпитва непреодолим импулс да говори, което съм забелязвал и при други клиенти от нашата кула. Очите й блестяха от вълнение, а лицето й се гърчеше в опитите й да привлече вниманието ми. В този момент тя изглеждаше едновременно и по-стара, и по-млада, отколкото ми се бе сторила преди това. Не можех да чуя какво крещи и се наведох надолу.

— Невинна! Тя беше невинна!

Не беше моментът да й обяснявам, че не съм този, който е осъдил Морвена. Реших, че е по-добре да кимна с глава.

— Тя ми отне Стачис! Сега вече е мъртва. Разбираш ли? Тя беше невинна, но вече е мъртва и аз съм доволна, че стана така.

Кимнах и направих нова обиколка на ешафода, държейки отрязаната глава.

— Аз я убих! — пищеше в изстъпление Еузебия. — Не ти, аз!

— Както искаш! — извиках и аз.

— Невинна! Познавам я много добре. Трябваше да запази малко отрова за себе си! Трябваше да умре, преди ти да я изпратиш в отвъдното.

Хетор сграбчи ръката й и посочи към мен.

— Моят учител! Моят… моят собствен…

— А също и на много други. Или проклятие…

— Цялата справедливост принадлежи на Демиурга! — изкрещях аз. — Тълпата все още беше шумна, но се укроти, чула вика ми.

— Но тя открадна моя Стачис и за назидание е мъртва! — надвика всички Еузебия. — О, щастие! Тя е мъртва!

Еузебия зарови лице в букета с рози, за да изпълни дробовете си с аромата им. Пуснах главата на Морвена в приготвената кофа и избърсах меча си с парче ален плат, което Йонас ми подаде. Когато погледнах отново надолу, Еузебия лежеше безжизнена на земята, заобиколена от любопитни зяпачи.

Почти не й обърнах внимание, защото помислих, че сърцето й не е издържало и е припаднала от вълнение и радост. По-късно този следобед кметът беше занесъл букета за изследване при местния аптекар. Той беше открил сред венчелистчетата силна, но приятно миришеща отрова от неизвестен за него вид. Предполагам, че Морвена я е държала в ръката си, когато се е изкачвала по стълбите. Пръснала я е върху розите, след като я жигосах и я разведох наоколо.

Позволете ми тук да направя пауза и да поговоря с вас като съзнание със съзнание, макар и да сме разделени от бездната на Вечността. Макар и вече да писах, че периодът от заключената врата до панаира в Салтус обхваща по-голяма част от моя живот и това, което остава да опиша, обхваща само няколко месеца, си давам сметка, че не съм приключил и наполовина моя разказ. За да не се получи голям том като тези от библиотеката на Ултан, ще пропусна (казвам ви това открито) някои неща. Разказах ви историята за екзекуцията на брата близнак на Аджиа, защото това имаше значение за цялото повествование. Представих ви и тази на Морвена, заради необикновените обстоятелства, които я съпътстваха. Не смятам да описвам повече екзекуции, освен ако в тях няма нещо по-значимо и интересно. Ако сте заинтригувани от причиняването на болка и смърт, няма да мога да задоволя интереса ви. В интерес на истината ще отбележа, че извърших същите манипулации и екзекутирах крадеца на добитък. За в бъдеще, когато описвам моите пътувания, ще разберете, че практикувам това, което съм научил в братството тогава, когато имам финансова изгода. Макар и досега да не съм го споменавал.