Джийн Улф
Ноктите на помирителя (2)

2.
Мъжът в тъмнината

Къщата на разбойника не се различаваше по нищо от останалите домове в селището. Беше на един етаж, изградена от камък, с плосък, солидно изглеждащ покрив от каменни плочи. Вратата и единственият прозорец, който можех да видя от улицата, беше зазидан с груба мазилка. Стотина от хората, дошли за панаира, стояха пред вратата, говореха оживено и сочеха нещо с пръст. Отвътре не се чуваха никакви звуци, нито от комина излизаше пушек.

— Това често ли се случва? — попитах Йонас.

— Да, традиция е. Не си ли чувал поговорката „Легенда, лъжа и бъднина правят традицията“?

— На мен ми се струва, че онзи вътре твърде лесно би могъл да се озове навън. Може да разбие през нощта прозореца или стената или да прокопае тунел. Разбира се, ако е очаквал нещо подобно, знаейки нравите тук, и наистина е търсил Водалус, щеше да си е подготвил предварително инструменти и известно количество храна и вода.

Йонас поклати глава.

— Преди да зазидат всички отвори, хората претърсват къщата и вземат всички инструменти, храна, свещи и каквото друго там може да има някаква полезна стойност.

Звънтящ глас се обади зад тях:

— Да, наистина правим това, ако ми разрешите да се представя!

Беше кметът, който се бе приближил зад нас, без да го усетим в тълпата. Той ни пожела „добър ден“ и двамата с Йонас отвърнахме на поздрава му. Беше набит, мускулест мъж с открито лице и умен блясък в очите.

— Мисля, че ви познах учителю Севериън, независимо от облеклото. Тези, на вас, нови ли са? Изглеждат такива. Ако не сте доволен от тях, не се притеснявайте да ми кажете. Даваме достъп само на честните и добри търговци на панаира. Ако дрехите не си струват, този, който ви ги е продал, ще бъде хвърлен във водата. Един или двама, получили назидание, карат другите да внимават.

Той отстъпи назад, за да ме огледа по-внимателно, и кимна впечатлен.

— Добре ви стоят! Трябва обаче да призная, че имате прекрасна фигура. И красиво лице също така. Малко е бледо, но скоро суровото време на севера ще го обветри. Но както и да е, дрехите ви стоят много добре. Ако някой ви попита откъде сте ги купили, можете да кажете, че са от панаира в Салтус. С това няма да навредите никому. Напротив.

Обещах да го направя, макар да бях повече загрижен за сигурността на Терминус Ест, който бях оставил скрит в нашата стая, отколкото за собствената си външност или за годността на дрехите, които бях купил от беден търговец.

— Предполагам, вие и вашият помощник сте дошли да наблюдавате как ще извадим онзи злодей? Е, съвсем скоро ще започнем. Остава само Месмин, Сибалд и още двамина да донесат бойния таран, който, страхувам се, в действителност не е нищо повече от дънер на дебело дърво. Не много голямо, защото в противен случай трябва да платим на повече мъже да го носят. Все пак трябва да свърши работа. Предполагам, не сте чували за случая, който имахме преди осемнайсет години?

Йонас и аз поклатихме глави.

Кметът изпъчи гърди като политик, на когото е дадена възможност да каже повече от няколко изречения.

— Добре си спомням как изглеждаше, макар да беше жена. Забравих вече името й, но ние я наричахме Майка Пирексия. Бяхме я затрупали с камъни, по-големи дори от тези, които виждате пред вас. Наближаваше краят на лятото и брането на ябълките. Добре си спомням това, защото хората от тълпата пиеха сайдер от новата реколта, а аз самият ядях ябълка, докато гледах какво ще произтече. На следващата година някой искаше да купи тази къща. Нали знаете, имуществото става общинска собственост. Така финансираме работата, тези, които я вършат, влизат първи и вземат всичко, което могат, а къщата и имотът остават за общинската управа. Но да ви разкажа накратко историята. Отсякохме таран и лесно проникнахме през врата, надявайки се само да строшим костите на старата жена и да предадем къщата на новия собственик. — Кметът замълча и се изсмя, отмятайки глава. Имаше нещо призрачно в смеха му, може би защото надделя над шума на тълпата.

— Тя не беше ли мъртва? — попитах аз.

— Зависи, какво имате предвид под това — отговори с усмивка той. — Ще кажа, че жена, която е затворена в пълна тъмнина достатъчно дълго време, може да се превърне в много странно нещо. Също както странните неща, които можеш да намериш в изгнилата гора. Ние в Салтус повечето сме миньори и сме свикнали със съществата, които живеят под земята, но тогава си плюхме на петите и се върнахме с фенери. Онова нещо не хареса нито светлината, нито огъня.

Йонас ме докосна по рамото. Тълпата се бе раздвижила. Група решително изглеждащи мъже си проправяше път по улицата. Никой от тях нямаше шлем или бронирана ризница, но неколцина носеха месингови пръчки. Зад въоръжените мъже, вървяха четирима здравеняци, които носеха тарана, за който кметът беше споменал. Дънерът беше грубо отсечен, широк около две педи и дълъг около шест лакътя.

Посрещна ги въздишката на тълпата, а след това последваха одобрителни възгласи. Кметът се извини и отиде да се разпореди. Той издаде заповед на мъжете с пръчките да отстранят тълпата около вратата на зазиданата къща. През това време двамата с Йонас тръгнахме напред и разбутахме тълпата, за да виждаме по-добре.

Предполагах, че след като мъжете са готови с тарана, те ще атакуват вратата, без да се церемонят. В този случай бях подценил кмета. В последния момент той застана на прага на зазиданата къща, размаха шапката си за тишина и се обърна към тълпата:

— Добре дошли на всички гости! Драги съселяни, за времето докато вдишате три пъти, ще видите как разбиваме тази преграда и изваждаме разбойника Барнох. Независимо дали е мъртъв, или, както предполагаме, тъй като не е зазидан вътре от прекалено дълго, е жив. Всички знаят какво е направил. Барнох се е съюзил с отстъпника Водалус. Информирал ги е за пристигането или заминаването на тези, които са можели да станат техни жертви. Всички вие си мислите — и с право! — че подобно тежко престъпление не заслужава никаква милост! Да, ще отговоря аз! Да, ще кажем всички ние! Стотици и дори хиляди безименни гробове са дело на злодея Барнох. Стотици и дори хиляди са имали участ, много по-тежка от неговата! Сега, минута преди тези камъни да бъдат срутени, се обръщам към вас, за да размислите. Водалус загуби един шпионин, но скоро ще си потърси друг. В някоя спокойна нощ, и то не след дълго, някой непознат ще почука в тъмна доба на вратата ви. Без съмнение, той ще ви говори убедително…

— Също като теб! — извика някой и тълпата избухна в смях.

— Много по-добре от мен — отвърна сериозно кметът. — Аз съм само обикновен миньор, както всички знаят. Човекът, който дойде при вас, ще говори много по-убедително, вероятно ще ви предложи и пари. Преди да се съгласите, искам добре да запомните къщата на Барнох, така, както изглежда сега, със зазидана врата. Помислете си как ще изглежда вашата къщата без врата и прозорци, а вие — затворени вътре. — Кметът замълча за момент, за да привлече вниманието на тълпата. — Помислете и какво ще се случи с Барнох, когато го извадим отвътре. Казвам това, особено на непознатите. Това, което сега ще видите, е само началото на онова, което предстои да видите на панаира в Салтус! За събитията от следващите дни сме наели един от най-добрите палачи на Несус! Ще видите най-малко двама души да бъдат екзекутирани по обичайния начин — отсичане на главата с един удар. Една от осъдените е жена, така че ще използваме стол. Това е нещо, което някои хора никога не са виждали. А вие ще видите как този мъж — ръката му удари по огрените от слънцето камъни — Барнох ще бъде отведен към Смъртта от ръката на истински експерт! Може би е успял да пробие малка дупка в стената, през която ме чува. В много случаи осъдените са го правили. — Кметът отново извиси глас: — Барнох, ако можеш да ме чуеш, прережи си сам гърлото! Не го ли направиш, ще съжаляваш, че не си умрял от глад.

За момент настъпи тишина. Агонизирах при мисълта, че ще трябва да използвам изкусността си срещу последовател на Водалус. Кметът вдигна ръка и рязко я спусна.

— Добре момчета, започвайте! Напред с вярата!

Четиримата мъже, които бяха донесли тарана, се подготвиха, преброиха до три и се засилиха, но първите двама загубиха инерция, докато се изкачат по стъпалата. Дънерът удари тъпо стената, но без видим резултат.

— Браво момчета! — окуражи ги кметът. — Да опитаме отново. Покажете на този отстъпник какви мъже се раждат в Салтус.

Четиримата мъже се засилиха. При втория опит тези, които бях отпред, изкачиха стълбите по-умело и камъните, преграждащи вратата, се разтресоха от удара. Хоросанът се посипа на фин прах. От тълпата изскочи доброволец, набит мъжага с черна брада, който се присъедини към четиримата. Мъжете се засилиха и този път ударът беше далеч по-силен и произведе трясък, подобен на чупене на кости.

— Още един път! — извика кметът и се оказа прав.

Следващият удар прати един от камъните във вътрешността на къщата. Отвори се дупка с размерите на човешка глава. След това мъжете с тарана спряха да се засилват и започнаха да нанасят бързи удари по останалите камъни, докато се образува достатъчно широк отвор, за да може да се влезе вътре.

Някой донесе фенер и едно момче изтича до най-близката къща, за да вземе огън. Първи получиха запалени фенери въоръжените мъже. Демонстрирайки повече смелост, отколкото очаквах, кметът извади изпод робата си къса палка и влезе първи. Зрителите се скупчиха веднага щом въоръжените мъже пристъпиха вътре и тъй като ние с Йонас бяхме отпред, се оказахме натикани в къщата.

Въздухът беше застоял, много по-вонящ, отколкото предполагах. Навсякъде бяха разхвърляни изпочупени мебели. Изглежда, че Барнох бе заключил шкафовете и бюфетите, за да запази покъщнината си, но хората, дошли да го затворят, бяха изпочупили всичко. На маса, на която липсваше единият крак, видях останки от свещ. Восъкът се беше разлял, а фитилът бе прогорил дървото. Хората зад мен напираха, но за моя изненада тези, които бяха отпред, започнаха да отстъпват назад.

В задната част на къщата ставаше нещо. Чуха се тежки, забързани стъпки, вик, а после висок, нечовешки писък.

Дебел мъж, може би дребен местен собственик, излезе тичешком с фенер в едната ръка и месингова пръчка в другата.

— Дайте път! Всички да отстъпят! Ще го изнесат навън!

Не знаех какво да очаквам… Може би щях да видя злобно, свирепо същество с дълга коса. Това, което се появи срещу мен, беше призрак. Някога Барнох сигурно е бил снажен мъж, преди да го затворят, беше висок и сега, но прегърбен и ужасно слаб. Кожата му бе толкова бледа, че можеше да засвети като гнило дърво. На главата му нямаше нито един косъм. Беше плешив и безбрад. По-късно следобед научих от пазачите, че Барнох имал навика да си скубе косите. Най-страшни изглеждаха очите му — оцъклени като на слепец, тъмни като черния абсцес на устата му. Обърнах глава, за да не го гледам, когато проговори:

— Аз ще бъда свободен! Водалус ще дойде!

Сега повече от всякога исках да не съм попадал в затвора. Думите му ме върнаха към онези тягостни дни, докато чаках в килията на подземния затвор на нашата кула Матачин. Тогава аз също мечтаех да бъда спасен от Водалус, от бунт, който да помете животинската смрад и изродени типове и да възстанови високоразвитата и блестяща култура, която преди е съществувала на Ърт.

Но тогава не бях спасен от Водалус и неговите митични войски, а от застъпничеството на учителя Палемон и без съмнение от Дрот, Рош и още неколцина приятели, които са убедили братята, че ще е прекалено опасно и нечестно да ме убият, без да ме изправят пред съд.

Барнох нямаше да бъде спасен. Аз — този, който трябваше да съм негов другар — сега щях да го измъчвам с нагорещено желязо, да го разпъвам и чупя костите му на колелото и накрая да отсека главата му.

Опитвах се да се убедя, че действията му са продиктувани единствено от ламтежа за злато, но точно в този миг някой от мъжете удари стената с месинговата си пръчка и металният звук ме накара да си спомня за звънтенето на монетата, която Водалус ми беше дал — звънтенето, когато я бях пуснал между камъните на разрушения мавзолей.

Понякога, когато цялото ни внимание е съсредоточено върху спомените, очите ни съвсем несъзнателно ще отделят от купа предмети детайл, който едва ли бихме забелязали дори и да го търсим. Така се случи и с мен. От цялата тази напираща вълна от хиляди лица пред вратата, аз видях само едно лице, леко повдигнато нагоре и осветено от слънцето — лицето на Аджиа.