Айн Ранд
Изворът (25)

X

„Енрайт Хауз“ беше готова през юни 1929 г.

Нямаше официална церемония по откриването й, но Роджър Енрайт реши да отбележи събитието, за да си достави удоволствие. Покани няколко души, които му се нравеха и отключи голямата стъклена врата, разтваряйки я към въздуха, изпълнен със слънчева светлина. Пристигнаха фотографи от вестниците, защото ставаше дума за Роджър Енрайт, а той не искаше те да са там. Енрайт не им обърна внимание. Застана насред улицата, загледан към сградата, после прекоси фоайето, спря за миг и продължи нататък. Не продума. Беше мрачно намръщен, сякаш се готви яростно да закрещи. Приятелите му знаеха, че Роджър Енрайт е доволен.

Сградата се издигаше на брега на „Ист Ривър“, устремена като вдигнати ръце. Приличаше на планински кристал, извисен към небето. Създаваше усещането, че не е неподвижна, а извира като струя, но всъщност се движеше погледът, принуден да се издига в точно определен ритъм. Стените от бледосив варовик сребрееха на фона на небето с чист, приглушен блясък на метал, затоплен и изпълнен с живот, изваян с най-режещия инструмент — устремената човешка воля. Сградата имаше свой странен живот и щом човек я погледнеше, в ума му смътно и сякаш без връзка изникваха пет думи: „… по Негов образ и подобие…“

Млад фотограф от „Банър“ зърна от другата страна на улицата Хауърд Роурк, облегнат на перилата над реката. Гледаше нагоре към сградата със сключени на парапета ръце, като в несвяст. Младият фотограф видя лицето на Роурк и се сети за нещо, което отдавна го озадачаваше. Винаги се бе чудил защо в сънищата усещанията са много по-наситени, отколкото в действителността, защо ужасът е тъй смразяващ, а екстазът толкова цялостен, кое е неповторимото качество на усещането — например, когато в съня си върви по пътека през преплетени зелени листа, въздухът е изпълнен с очакване, с необясним, върховен възторг, но когато се събуди, човек не може да разкаже нищо друго, освен че е ходил по пътека през гората. Сети се за това, защото за първи път видя в будната реалност неповторимото качество на усещането, изписано на лицето на Роурк, обърнато нагоре към сградата. Фотографът беше младо момче, начинаещ в професията си, но обичаше своята работа — от дете правеше любителски снимки. И точно в този миг направи снимка на Роурк.

По-късно художественият редактор на „Банър“ видя снимката и кресна:

— Кой по дяволите е този?

— Хауърд Роурк — каза фотографът.

— Кой е Хауърд Роурк?

— Архитектът.

— Кой, по дяволите, иска снимка на архитекта?

— Само си помислих…

— Освен това има налудничав вид. Какво му е на този човек?

И така снимката отиде в архива.

„Енрайт Хауз“ незабавно се напълни с наематели — хора, които искат да живеят здравословно и комфортно и не се интересуват от нищо друго. Не обсъждаха качествата на сградата, просто им харесваше да живеят в нея. Водеха полезен и активен живот, далеч от всякаква публичност.

Други хора обаче говореха неспирно за „Енрайт Хауз“ цели три седмици. Наричаха я абсурдна, показна и престорена.

— Скъпа, как би поканила госпожа Морланд, ако живееш на такова място! А нейният дом е толкова изискан!

Случваше се някой да каже:

— Знаете ли, харесвам модерната архитектура, правят се наистина твърде интересни неща в наше време, в Германия има забележителна школа — но това няма нищо общо с нея. На нищо не прилича.

Елсуърт Тухи не спомена нито веднъж „Енрайт Хауз“ в своята рубрика. Читател на „Банър“ му писа: „Скъпи г-н Тухи, какво мислите за «Енрайт Хауз»? Мой приятел, архитект по интериор, често говори за сградата и смята, че е отвратителна. Тъй като архитектурата и други изкуства са ми хоби, не знам какво да мисля. Ще ни кажете ли нещо по въпроса във вашата рубрика?“ Елсуърт Тухи му изпрати писмо: „Скъпи приятелю, днес по света има толкова много важни сгради и събития, че не мога да отделям място в рубриката си на незначителни неща.“

При Роурк дойдоха клиенти — малцината, от които имаше нужда. Същата зима получи поръчка да проектира извънградската къща на Норис. През май подписа договор за първата си бизнес сграда — петдесететажен небостъргач в центъра на Манхатън. Собственикът Антъни Корд се бе появил изневиделица и за няколко успешни бурни години бе натрупал състояние на Уолстрийт. Имаше нужда от сграда и отиде при Роурк.

Кантората на Роурк се разрасна до четири стаи. Служителите му го обикнаха, без да си дават сметка защо. Биха се изненадали, ако някой използва думата обич за техния студен, необщителен, затворен началник. Описваха го с такива думи, защото бяха свикнали с тях от опит. Работейки с него, те разбраха, че той съвсем не е такъв, но не бяха в състояние нито да обяснят какъв е, нито какво изпитват към него.

Не се усмихваше на служителите си, не ги водеше да пийнат по нещо, никога не ги разпитваше за семействата им, за любовния живот или религиозните им убеждения. За него бе важна само същността — творческите способности. Изискваше хората му да са способни. Нямаше алтернативи, нито компромисни обстоятелства. Ако човекът работеше добре, веднага печелеше благоразположението на работодателя си: за него то не бе подарък, а задължение и признание. Това отношение към служителите изгради у всеки от тях силно самоуважение.

— Но този студен и интелектуален подход е нечовешки — реагираха близките на един от чертожниците на Роурк, който се опита да разкаже у дома за работодателя си.

В кантората на Роурк постъпи на работа младеж, нещо като втори, по-млад Питър Кийтинг. Направи опит да наложи човешкото над интелектуалното, но напусна след по-малко от две седмици. Понякога, не твърде често, Роурк допускаше грешки при избора на служители. Онези, които успееха да се задържат след първия месец, му ставаха приятели завинаги. Не се наричаха негови приятели, не го хвалеха пред външни хора, изобщо не говореха за него. Дълбоко в себе си смътно осъзнаваха, че отношението произтича не от лоялност към него, а от най-доброто в самите тях.

 

 

Доминик остана в града през цялото лято. С горчиво удоволствие си спомняше някогашните си пътувания. Ядосваше я мисълта, че няма сили да тръгне на път, че не иска да тръгне. Гневът й носеше удоволствие, защото я тласкаше към неговата спалня. В нощите, когато не беше с него, тя се разхождаше по улиците на града. Отиваше до „Енрайт Хауз“ или до магазина на Фарго, заставаше пред тях и дълго ги наблюдаваше. Излизаше сама с колата извън града и отиваше при къщата на Хелър, при къщата на Санбърн, при бензиностанцията на Гауън. Не му казваше, че ходи там.

Веднъж се качи на ферибота за Стейтън Айлънд в два часа сутринта. Изправи се сама до перилата на притихналата палуба. Градът бавно се отдалечаваше. Сред огромната пустош на небето и океана градът се сви до дребно триизмерно очертание, плътна изваяна форма без улици и сгради, с безредни нива, резки извисявания и спадове, като графика на ожесточена битка. Устремяваше се към няколко точки, към тържествуващите небостъргачи, извисяващи се от битката.

Корабчето преплава край Статуята на свободата, осветена в зелено, с ръка, издигната в небето като небостъргачите зад нея.

Остана до перилата, докато градът се смаляваше. Усети как под натиска на растящото разстояние в нея се трупа напрежение, сила на жива струна, която не бива да се опъва твърде много. Потопи се в тих екстаз, щом корабчето заплава обратно към нарастващия град, който я посрещаше. Протегна широко ръце. Градът се уголеми, стигна до лактите й, после до китките, до върховете на пръстите. Небостъргачите се издигнаха високо над главата й. Отново беше у дома.

Слезе на брега. Знаеше къде ще отиде, искаше да стигне бързо, но да стигне пеша. Прекоси половината Манхатън по дългите, пусти, отекващи улици. В четири и половина почука на вратата му. Събуди го. Поклати глава.

— Не — каза тя. — Заспивай. Само искам да съм тук.

Не го докосна. Свали си шапката и обувките и се сви в едно кресло. Заспа с ръка, висяща от креслото и с глава върху другата ръка. На сутринта той не я попита нищо. Заедно приготвиха закуската и той забърза за работа. Прегърна я и я целуна преди да тръгне. Излезе, тя остана още малко, после си тръгна. Не размениха и двадесет думи.

Понякога през уикендите двамата излизаха от града с нейната кола и отиваха на затънтено местенце на брега. Лягаха на пясъка на някой пуст плаж, печаха се на слънце и плуваха в океана. Обичаше да наблюдава тялото му във водата. Изоставаше зад него. Вълните удряха коленете и. Гледаше го как плува право срещу пенестите гребени. Харесваше й да лежат заедно до водата. Лягаше по очи на метър от него, с лице към брега и протягаше пръстите на краката си към вълните. Не го докосваше. Усещаше как вълните ги приближават и се разбиват в телата им. После водата се оттичаше от тях на сливащи се струйки.

Преспиваха в някой извънградски хотел. Взимаха само една стая. Не говореха за нещата, които оставяха зад себе си, в града. Неизказаното придаваше очарование на часовете, в които се отдаваха на отдих. Очите им се смееха мълчаливо на това абсурдно споразумение всеки път, когато поглеждаха един към друг.

Опитваше се да демонстрира властта си над него. Не идваше в дома му, чакаше го да дойде при нея. Той й разваляше удоволствието, идвайки твърде скоро, отказвайки й увереността, че е чакал и е оказвал съпротива на желанието си, капитулирайки веднага. Казваше му.

— Целуни ми ръката, Роурк.

Той падаше на колене и целуваше глезена й. Разгромяваше я, признавайки силата й. Отнемаше й удоволствието да я налага. Лягаше в краката й и казваше:

— Разбира се, че имам нужда от теб. Обезумявам като те видя. Можеш да правиш с мен почти всичко, което пожелаеш. Това ли искаш да чуеш? Почти всичко, Доминик. Но има неща, които не можеш да ме заставиш да направя — дори ако ме хвърлиш в пъкъла и ги поискаш, пак ще ти откажа. В абсолютния ад, Доминик. Така харесва ли ти? Защо искаш да знаеш дали ме притежаваш? Толкова е просто. Разбира се, че ме притежаваш. Твое е всичко в мен, което може да се притежава. Никога не ще поискаш нещо по-малко. Но ти искаш да знаеш можеш ли да ме накараш да страдам. Би могла. И какво от това?

Думите не звучаха като капитулация, защото не му бяха изтръгнати, а признати лесно и доброволно. Тя не усети завоевателна тръпка. Чувстваше, че принадлежи повече от всякога на мъжа, който може да изрече тези неща, защото знае, че са верни, но въпреки това не губи контрол, точно както на нея й се иска.

 

 

В края на юни при Роурк дойде човек на име Кент Лансинг. Беше на четиридесет години, облечен по последна мода и с вид на професионален боксьор, макар че не беше едър, нито мускулест или набит: беше слаб и издължен. Напомняше на боксьор, както и на други неща, несъответстващи на външния му вид: на стенобойна машина, танк или подводничарско торпедо. Беше член на корпорация за строеж на луксозен хотел в южната част на „Сентръл Парк“. В нея участваха мнозина заможни хора. Начело на корпорацията бе многоброен управителен съвет. Бяха купили мястото, но не бяха решили кой ще е архитектът. Кент Лансинг обаче бе решил, че ще е Роурк.

— Няма да се опитвам да ви разкажа колко ми се иска да го проектирам — каза Роурк в края на първата им среща. — Но нямам шанс да получа поръчката. Разбирам се с хората… когато са сами, но не и когато са група. Досега не се е случвало да ме наеме нито един съвет и мисля, че никога не ще се случи.

Кент Лансинг се усмихна.

— Чували ли сте за съвет, който да е свършил някаква работа?

— Какво искате да кажете?

— Точно това: чували ли сте съвет да е свършил някаква работа?

— Изглежда, че съветите съществуват и действат.

— Така ли мислите? Знаете ли, едно време всеки е смятал за даденост, че земята е плоска. Би било забавно да поразсъждаваме за естеството и причините за човешките илюзии. Някой ден ще напиша книга по този въпрос. Няма да е популярна. Ще има глава за управителните съвети. Те просто не съществуват.

— Иска ми се да ви повярвам, но къде е поантата?

— Не, не сте склонен да ми повярвате. Причините за илюзиите не са приятни. Те са или зли, или трагични. В случая са и двете. Предимно зли. И не става въпрос за поанта. Но сега няма да се занимаваме с това. Имам предвид, че управителният съвет се състои от един-двама души с амбиции — и много баласт. Искам да кажа, че групите от хора са като вакуум. Огромна празнота, тотално нищо. Твърди се, че не сме в състояние да си представим нищото. По дяволите, посетете което и да е заседание на някоя комисия. Поантата е само кой ще реши да запълни нищото. Това е трудна битка — най-трудната. Много по-просто е да се биеш с враг, стига да има с кого да се биеш. Но когато няма… Не ме гледайте, като че ли съм луд. Би трябвало да сте наясно. Самият вие цял живот водите битка с нищото.

— Гледам ви така, защото ми харесвате.

— Разбира се, че ме харесвате. Както и аз бях сигурен, че вие ще ми харесате. Всъщност хората са братя и имат силно усещане за братството помежду си — като се изключат управителните съвети, профсъюзите, корпорациите и други банди. Но аз говоря твърде много. Затова съм добър търговец. На вас обаче нямам какво да продавам и вие го знаете. Затова просто си казваме, че вие ще построите „Аквитания“ — така ще се казва нашият хотел — и се разбираме помежду си.

Ако яростта на битките, за които никога не се разчува, можеше да се измери със статистика, битката на Кент Дансинг срещу управителния съвет на корпорация „Аквитания“ щеше да е сред най-кървавите в историята. Но онова, за които той воюваше, не бе достатъчно материално, за да остави трупове на бойното поле.

Наложи му се да воюва с явления като следните: „Слушай, Палмър, Дансинг говори за някакъв си Роурк, как ще гласуваш, дали големите клечки го одобряват или не?“ „Няма да решавам, преди да знам кой гласува за и кой против.“ „Дансинг казва… но от друга страна, Торп ми каза…“ „Талбът строи шикозен хотел на Пето Авеню, някъде около шейсети номер — и е наел «Франкън&Кийтинг».“ „Харпър се кълне в младия Гордън Прескът.“ „Слушай, Бетси казва, че сме луди.“ „Не ми харесва физиономията на Роурк — не е отзивчив.“ „Знам, усещам го, че Роурк не е подходящ. Не е симпатичен.“ „А какъв е симпатичният човек?“ „О, по дяволите, знаеш много добре какво искам да кажа: симпатичен.“ „Според Томпсън г-жа Причет знае със сигурност, защото господин Мейси й казал, че ако…“ „Момчета, не ме е грижа какво казват другите, сам решавам за себе си и ви казвам, че според мен този Роурк е противен. «Енрайт Хауз» не ми харесва.“ „Защо?“ „Не знам защо. Просто не ми харесва и толкоз. Нямам ли право на собствено мнение?“

Битката продължи седмици наред. Всеки каза какво мисли, с изключение на Роурк. Лансинг му каза:

— Всичко е наред. Нямай грижа. Не прави нищо. Остави ме аз да говоря. Нищо не зависи от теб. Когато се изправи пред обществото, човекът, който е най-ангажиран, човекът, който трябва да направи най-много и да даде най-голям принос, има най-малко право на глас. Приема се, че той няма право на глас, че аргументите, които може да изложи, са отхвърлени предварително като предубедени — никой не слуша речта, а преценява само говорителя. Много по-лесно е да си съставиш мнение за човека, отколкото за идеята. Макар че, по дяволите, никога няма да си изясня как е възможно да преценяваш човека, без да вземеш под внимание какво има в главата му. Но нещата стават по този начин. За да бъдат обмислени аргументите, са необходими критерии. А критериите не са от памук. Човешкият дух обаче е направен именно от памук — нали знаеш, безформена материя, не оказва съпротива и може да бъде усуквана и извивана на всички страни, като вита баница. Ти можеш да им обясниш много по-добре от мен защо трябва да те наемат. Но те ще послушат мен, а не теб. Защото аз съм посредникът. Най-краткото разстояние между две точки не е правата линия, а посредникът. Колкото повече са посредниците, разстоянието се скъсява. Това е психологията на витата баница.

— Защо водиш такава битка заради мен? — попита Роурк.

— Защо си добър архитект? Защото имаш ясни критерии кое е добро, те са твои критерии и ти държиш на тях. Аз искам добър хотел и също имам определени критерии кое е добро — те са моите собствени критерии и аз знам, че ти си човекът, който може да ми даде онова, което искам. Когато водя битка за теб, от своята позиция аз правя точно същото, което правиш ти, проектирайки сграда. Да не би да мислиш, че почтеността е монопол на твореца? Между другото, какво според теб е почтеността? Способността да не измъкнеш часовника от джоба на съседа си ли? Не, не е толкова просто. Ако беше така, може би деветдесет процента от хората щяха да са честни и почтени. Само че, както виждаш, не са. Почтеността е способност да отстояваш идеи, а тя предполага способност да мислиш. Мисленето е нещо, което човек не може да вземе назаем или да заложи. Въпреки всичко, ако поискат от мен да избера символа на човечеството, каквото го познаваме, не бих избрал нито разпятието, нито орела, лъва или еднорога. Ще избера три позлатени топки.

Роурк го гледаше озадачен, а той добави:

— Не се тревожи. Всички са против мен. Но аз имам едно предимство: те не знаят какво искат, а аз знам.

В края на юли Роурк подписа договора за проекта на „Аквитания“.

 

 

Елсуърт Тухи седеше в кабинета си, загледан във вестника на бюрото му. Вестникът бе отворен на съобщението за договора за „Аквитания“. Пушеше, придържайки цигарата в ъгъла на устата си с два изпънати пръста. Единият пръст потупваше дълго, бавно и ритмично по цигарата.

Чу отварянето на вратата и вдигна очи. Доминик стоеше облегната на рамката на вратата, скръстила ръце. Лицето й изразяваше интерес, нищо повече, но интересът на лицето й сам по себе си бе нещо тревожно.

— Скъпа — каза той, ставайки от стола, — за първи път си правиш труда да влезеш в кабинета ми за четирите години, откакто работим в тази сграда. Това е истинско събитие.

Без да казва нищо, тя се усмихна мило, което беше още по-тревожно. Той изрече с приятен глас:

— Моята малка реч, разбира се, е равносилна на въпрос. Или може би вече не се разбираме?

— Струва ми се, че не се разбираме, ако смяташ за нужно да питаш какво ме води тук. Но ти знаеш, Елсуърт, знаеш добре: ето го на бюрото ти. — Отиде до бюрото и докосна ъгълчето на вестника. Изсмя се. — Иска ти се да го беше скрил някъде, нали? Разбира се, че не си очаквал да дойда. Не че има значение. Но поне веднъж искам да се уверя, че си ми ясен. И ето, виждам го на бюрото ти. Отворен на страницата за недвижими имоти.

— Звучиш така, сякаш се радваш на дребната новинка.

— Така е, Елсуърт. Радвам се.

— Мислех, че здраво си се потрудила да попречиш на този договор.

— Потрудих се.

— Лъжеш се, ако смяташ, че в момента играеш театър, Доминик. Това не е театър.

— Не, Елсуърт. Не е.

— Доволна ли си, че Роурк го спечели?

— Толкова съм доволна, че мога да преспя с този Кент Лансинг, който и да е той, ако се срещнем и ако поиска.

— Значи разваляме споразумението помежду си?

— Съвсем не. Ще продължа опитите си да провалям всяка работа, която може да му бъде предложена. Ще продължа да го правя и занапред. Няма да е лесно, както досега. „Енрайт Хауз“, „Корд Билдинг“, сега „Аквитания“. Няма да е лесно за мен, нито за теб. Той е по-силен от теб, Елсуърт. Елсуърт, какво ще правим, ако се окаже, че сме на погрешно мнение за света, и ти, и аз?

— Ти винаги си грешала, скъпа. Моля да ми простиш. Трябваше да се досетя, вместо да се удивявам. Разбира се, ти си доволна, че той спечели. А на мен не ми е трудно да призная, че никак не съм доволен. Нали виждаш? Визитата ти в моя кабинет вече е пълен успех. Затова определяме „Аквитания“ като огромен неуспех, забравяме за нея и продължаваме както досега.

— Разбира се, Елсуърт. Както досега. Ще се опитам да издействам чудесна нова болница за Питър Кийтинг на приема довечера.

Елсуърт Тухи се прибра вкъщи и прекара вечерта в мисли за Хоптън Стодард.

Хоптън Стодард беше дребен човечец, струващ двадесет милиона долара. В тази сума влизаха три наследства и седемдесет и две годишен живот, преминал в неуморна работа и посветен на правене на пари. Хоптън Стодард беше инвестиционен гений — влагаше парите си в сгради с лошо име, в по няколко спектакъла на Бродуей наведнъж, главно с религиозни теми, във фабрики, ипотеки на ферми и противозачатъчни средства. Беше дребен и прегърбен. Лицето му не беше обезобразено, както си мислеха всички — на него имаше едно-единствено изражение: усмивка. Малката му уста беше с формата на латинската буква V и изразяваше неизменно добро настроение. Веждите му бяха като малки обърнати букви V над кръгли сини очи. Косата му беше гъста, бяла и вълниста. Приличаше на перука, но беше истинска.

Тухи се познаваше с Хоптън Стодард от дълги години и силно му влияеше. Стодард никога не се бе женил, нямаше нито роднини, нито приятели. Не се доверяваше на хората, защото смяташе, че се интересуват само от парите му. Към Елсуърт Тухи обаче изпитваше огромно уважение, защото виждаше в него пълната противоположност на собствения си живот. Тухи изобщо не се интересуваше от земни блага и заради този контраст Стодарт го смяташе за въплъщение на добродетелта. Но и през ум не му мина да се замисли какво означава това сравнение, отнесено към собствения му живот. Дълбоко в себе си не беше доволен от живота си. Тревожността му растеше с годините и безпощадно наближаващия край. Намираше успокоение в религията, под формата на подкуп. Опита няколко различни вероизповедания, посещаваше богослужения, даряваше големи суми и после си сменяше вярата. С годините трескаво се залута, стигайки до паника.

Безразличието на Тухи към религията беше единственият недостатък, който го смущаваше у неговия приятел и наставник. Но всичко, което Тухи проповядваше, изглеждаше съзвучно с Божия закон: милосърдие, саможертва, помощ на бедните. Хоптън Стодард се чувстваше сигурен винаги, когато следваше съветите на Тухи. Правеше щедри дарения на институциите, препоръчани от Тухи, без да чака напомняне. По духовните въпроси се уповаваше на Тухи на земята така, както би се уповавал на Бог на небето.

Но това лято Тухи за първи път претърпя поражение с Хоптън Стодард.

Хоптън Стодард реши да осъществи своя мечта, която лелееше в продължение на години, потайно и предпазливо, като всичките си инвестиции — реши да построи храм. Но не храм на конкретно вероизповедание, а паметник на религията, катедрала на вярата, открит за всички. Хоптън Стодард искаше да залага на сигурно.

Елсуърт Тухи го съкруши със съвета си да не се захваща с този проект. Тухи искаше нов дом за умствено изостанали деца. Зае се с организационната работа, учреди комитет от изтъкнати спонсори и фондация за разходите, но нямаше сграда, нито пари за строеж. Ако Хоптън Стодард иска паметник, достоен за името му, връхна точка за щедростта му, няма по-благородна цел, на която да посвети парите си от „Дома Хоптън Стодард“ за умствено изостанали деца. Тухи му го изтъкваше неуморно, напомняйки за горките малчугани, забравени от всички. Но у Хоптън Стодард нямаше грам ентусиазъм нито за дом за деца, нито за каквато и да било светска институция. Искаше да издигне храм на човешкия дух — храм, който да носи името му.

Не бе в състояние да оспори блестящите аргументи на Тухи. Само му повтаряше:

— Не, Елсуърт, не съм съгласен.

Не стигнаха до съгласие. Хоптън Стодард беше непреклонен, но неодобрението на Тухи го смущаваше и той отлагаше решението си ден след ден. Налагаше се да го вземе до края на лятото, защото есента тръгваше на дълга обиколка из светините на различните религии по света — от Лурд до Ерусалим, от Мека до Варанаси.

Няколко дни след съобщението за договора за „Аквитания“, една вечер Тухи посети Хоптън Стодард в претрупания му огромен апартамент на „Ривърсайд Драйв“.

— Хоптън — каза весело Тухи — сгрешил съм. Ти беше прав за храма.

— Нима? — попита изумен Хоптън Стодард.

— Да — каза Тухи, — прав беше. Идеята ти е възможно най-добрата. Трябва да построиш храм. Храм на човешкия дух.

Хоптън Стодард преглътна и сините му очи се навлажниха. Реши, че сигурно е станал много праведен, след като е успял да убеди учителя си в правотата на добродетелното дело. Останалото нямаше значение. Седна като послушно, сбръчкано бебе, заслушан в думите на Елсуърт Тухи. Кимаше и се съгласяваше с всичко.

— Начинанието е амбициозно, Хоптън, и ако ще се заемаш с него, всичко трябва да е изпипано. Малко е самонадеяно, нали разбираш — като ще правиш подарък на Бог, ако не го направиш по най-добрия начин, подаръкът ще е обиден, а не благочестив.

— Да, разбира се. Трябва да е изпипано. Трябва да е изпипано. Да е най-доброто. Нали ще ми помогнеш, Елсуърт? Ти си съвсем наясно за проекти, за изкуство и за всички тези неща… трябва да е изпипано.

— Ще се радвам да ти помогна, ако наистина желаеш.

— Ако желая! Какво искаш да кажеш… ако желая…! Боже мили, какво щях да правя без теб? Нямам и понятие от… тези неща. А всичко трябва да е изпипано.

— Ако искаш да е изпипано, ще направиш ли точно каквото ти кажа?

— Да. Да, разбира се.

— Първото нещо е архитектът. Много е важен.

— Да, точно така.

— Нали не искаш да наемеш някое лъскаво комерсиално момче, белязано от горе до долу с доларови знаци. Сигурно искаш човек, вярващ в работата си така… както ти вярваш в Бог.

— Вярно. Съвсем вярно.

— Ще наемеш онзи, когото ти посоча.

— Разбира се. Кой е той?

— Хауърд Роурк.

— Ъ? — Хоптън Стодард го изгледа с празен поглед. — Кой?

— Човекът, който ще проектира Храма на Човешкия Дух.

— Бива ли го?

Елсуърт Тухи го погледна право в очите.

— Кълна се в безсмъртната си душа, Хоптън — изрече бавно, — той е най-добрият.

— О!…

— Но е трудно да бъде нает. Работи само при определени условия. Трябва да ги приемеш. Да му дадеш пълна свобода. Да му кажеш какво искаш и с колко пари разполагаш, а другото да оставиш на него. Нека да проектира и построи каквото реши. Иначе няма да се съгласи. Признай му честно, че не разбираш от архитектура и че си го избрал, защото е единственият, на когото можеш да се довериш. Кажи му, че той ще изпипа всичко без съвети или намеса.

— Добре, щом гарантираш за него.

— Гарантирам.

— Чудесно. Няма значение колко ще ми струва.

— С него обаче трябва да внимаваш. Според мен в началото ще откаже. Ще ти каже, че не вярва в Бог.

— Какво!

— Не му вярвай. Той е силно религиозен… по свой начин. Доказват го сградите му.

— Така ли?

— Но не принадлежи към никоя църква. Така че не проявявай пристрастия и няма да засегнеш никого.

— Добре.

— След като си се посветил на вярата, самият ти трябва да си най-вярващият. Така ли е?

— Да.

— Не изчаквай да видиш чертежите му. Ще му отнемат известно време, а ти не бива да отлагаш пътуването си. Само го наеми — не подписвай договор, не е необходимо, — уреди с банката да се погрижат за финансовата страна и го остави да свърши останалото. Не е необходимо да му плащаш хонорара, преди да се върнеш. Ще мине около година и ще се върнеш, след като си разгледал великолепните храмове. И тогава ще имаш свой още по-добър храм, който ще чака завръщането ти.

— Точно такова е желанието ми.

— Трябва обаче да помислиш как да го разгласиш пред обществото, на кого да го посветиш и как да го рекламираш.

— Разбира се… За каква реклама говориш?

— Чувал ли си за голямо събитие, което да не е разгласено с добра рекламна кампания? Ако няма кампания, няма голямо събитие. Свиди ли ти се за рекламата, нищо няма да излезе.

— Така е.

— Но ако искаш добра реклама, трябва внимателно да я планираш доста преди събитието. При откриването на храма ти е нужен истински спектакъл, като увертюра към опера, като звук от тръбата на архангел Гавраил.

— Звучи прекрасно, както го описваш.

— Но за да го осъществиш, не бива да позволиш на журналистическата глутница да унищожи ефекта с предварителна информация. Не давай на никого проекта за храма. Дръж го в тайна. Кажи на Роурк, че искаш да е таен. Той няма да възрази. Нареди на строителната фирма да огради обекта с плътна ограда. Никой да не знае нищо за него, докато се върнеш и лично организираш откриването. А после… да излязат снимки във всички до един проклети вестници в страната!

— Елсуърт!

— Моля?

— Идеята е добра. Точно така направихме „Легенда за богородица“, това беше преди десет години, с екип от деветдесет и седем актьори.

— Но междувременно трябва да поддържаш интереса на публиката. Намери си добър рекламен посредник и му обясни какво точно искаш. Ще ти препоръчам много подходящ човек. Погрижи се всяка седмица във вестниците да излиза по нещо за мистериозния храм на Стодард. Накарай хората да гадаят. Накарай ги да са нетърпеливи. Ще са подготвени и узрели, когато настъпи моментът.

— Прав си.

— Но преди всичко, не допускай Роурк да узнае, че аз съм ти го препоръчал. Не казвай и дума на никого, че имам нещо общо с тази работа. На никого. Закълни се.

— Но защо?

— Защото имам твърде много приятели архитекти, а поръчката е толкова голяма, че не искам никой да се засяга.

— Да. Така е.

— Закълни се.

— О, Елсуърт!

— Закълни се. В спасението на душата си.

— Заклевам се. В… това, което казваш.

— Добре. Слушай, никога не си работил с архитекти. Той е особен архитект, а ти не искаш да оплескаш нещата. Затова ще ти кажа точно какво да говориш с него.

На следващия ден Тухи влезе в кабинета на Доминик. Застана до бюрото й, усмихна се и изрече с глас без усмивка:

— Помниш ли Хоптън Стодард и храма на всички религии, за който говори от шест години?

— Смътно.

— Решил е да го построи.

— Така ли?

— Ще го възложи на Хауърд Роурк.

— Не може да бъде!

— Наистина.

— Колко невероятно… Хоптън!

— Да, Хоптън.

— Хубаво. Ще трябва да го обработя.

— Не. Откажи се. Аз му казах да го възложи на Роурк.

Тя се вкамени от тези думи. Забавното изражение изчезна от лицето й. Той добави:

— Исках да знаеш, че го направих аз, за да няма някакви тактически противоречия. Никой друг не знае, нито ще узнае. Разчитам на теб да го запомниш добре.

Тя попита със стегнати устни:

— Какво целиш?

Отвърна й с усмивка:

— Ще направя така, че да се прослави.

 

 

Роурк седеше в кабинета на Хоптън Стодард и го слушаше втрещен. Хоптън Стодард говореше бавно. Звучеше искрено и впечатляващо, защото бе запомнил почти наизуст речта си. Бебешките му очи гледаха право в Роурк подкупващо и умолително. За първи път Роурк почти забрави архитектурата и постави на първо място човешкия елемент. Поиска му се да стане и да си излезе, защото човекът бе непоносим. Но остана заради думите, които чу — те не съответстваха нито на лицето, нито на гласа на човека.

— Така че, г-н Роурк, макар че трябва да е здание, посветено на вярата, всъщност то е нещо много повече. Нали забелязвате, че го наричаме Храм на Човешкия Дух. Искаме да изразим — с камък, както други се изразяват с музика — не някаква незначителна вяра, а същността на всички религии. А каква е същността на религията? Великият стремеж на човешкия дух към най-възвишеното, най-благородното, най-съвършеното. Човешкият дух като творец и завоевател на идеалното. Великата животворна сила на вселената. Героичният човешки дух. Това е вашата задача, г-н Роурк.

Роурк безпомощно потърка очи с обратната страна на дланите си. Невъзможно. Просто не е възможно. Не може да стане, както го иска човекът, точно този човек. Ужасяваше се от думите му.

— Г-н Стодард, опасявам се, че грешите — каза той бавно и уморено. — Не съм подходящият човек. Не е уместно да се захвана с това. Аз не вярвам в Бог.

С удивление видя насладата и тържеството, които се изписаха на лицето на Хоптън Стодард. Лицето му грейна от задоволство — защото оцени прозорливата мъдрост на Елсуърт Тухи, който винаги се оказваше прав. Това му вдъхна нова увереност. Изрече твърдо, за първи път с тона на стар човек, който се обръща към младеж, мъдро и леко покровителствено:

— Няма значение. Вие сте дълбоко вярващ, г-н Роурк — по свой начин. Усещам го в сградите ви.

Зачуди се защо Роурк се втренчи в него, неподвижно и дълго.

— Вярно е — каза Роурк, почти шепнейки.

Научи нещо за себе си и за сградите си точно от този човек, който го бе видял и разбрал преди самият Роурк да го осъзнае. Фактът, че този човек го изрече толерантно и уверено, с пълно разбиране, премахна съмненията на Роурк. Каза си, че всъщност не разбира хората, че външният вид може да лъже, че Хоптън Стодард така или иначе ще бъде на друг континент, че при такава поръчка всичко отстъпва на заден план, когато един човешки глас — дори и ако е гласът на Хоптън Стодард — продължава да говори:

— Аз го наричам Бог. Вие може би сте избрали друго име. Но моето желание е в тази сграда да се всели вашият дух. Вашият дух, г-н Роурк. Дайте ми най-доброто от него — и ще си свършите работата, както и аз ще свърша своята. Не се тревожете за съдържанието, което искам да бъде вложено. Нека бъде вашият дух под формата на сграда — и ще се изпълни с това съдържание, независимо дали го осъзнавате или не.

Роурк прие да построи Храма на Стодард на Човешкия Дух.