Петко Р. Славейков
Жестокостта ми се сломи

И рекъл бях: „Аз няма веч да плача

за тежките на тоз народ беди!“

Ожесточен, пощада му не рачах:

„Да тегли — думах с яд, — нал тъй мъжди.“

 

        Народ такъв, за друго недостоен

освен за мъки, нужди и тегла,

неучен род, безсмислен раб, спящ воин,

що чака той за тези си дела?

 

        За тоз живот, във прозебанье жалко

така мърцина влачен ден за ден —

теглото му бе изкупленье малко;

и не намери отзив то у мен…

 

        Но, майко, чух как богу дух си дала

преследвана, и то за моя грях,

размислих как невинно си страдала

за туй, нали, че твой син ази бях?…

 

        И поменах горката си невеста,

що прави с мойте клети две деца

без теб, без мен, неволница злочеста,

как тегли от безжалостни сърца!

 

        И в твойта смърт, и нейното страданье

познах теглото аз, на тоз народ

развредиха се мойте вехти рани

за неговът и наш злочест живот!

 

        Проклех и вси достойни за проклетства

и срам, и свяст притъпкали във прах,

виновници за всички тези бедства,

а заедно и себе си със тях…

 

        И вслушах се… И близо, и далеко

все пак тоз глас: „Ах, помощ иде ли?“

Въздъхнах аз и толкоз само рекох:

„О, спи ли бог? О, бог не види ли?“