Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (3)

Втора глава

Лохли Касъл, 1891

— Елате, момичета — настойчиво подвикна графинята на Ротбъри. — Гостите ще пристигнат всеки момент и ние трябва да сме в гостната, за да ги посрещнем. Освен това навън доста захладня. Малките ще настинат.

Елегантна в бледолилавата си копринена рокля, гарнирана с кадифе и шапка, украсена с виолетки и рози, тя се опитваше да събере децата си, докато прекосяваха моравата обратно към замъка. Празнуваха годежа на втората си дъщеря, лейди Лора, и за да отбележат събитието, бяха направили семейна снимка.

Това им отне повече време от очакваното. Специално наетите от Единбург фотографи непрекъснато се заплесваха по разположената насред планините, издигащи се зад каменните ръбове на Лох Итив, постройка от четиринадесети век и множеството й бойници и кули. Твърдеше се, че това е най-красивият замък в Арджилшър и беше собственост на рода Феърберн от петстотин години.

— Вътре е много по-студено, отколкото тук — отбеляза с резки нотки в гласа си Лизи, най-голямата, докато вдигаше на ръце Катриона, бебето в семейството. Другите дъщери бъбреха помежду си, докато вървяха като вълна от фин лен и дантели, а цветята върху широкополите им шапки се полюшваха подобно на пъстри лехи под напорите на пронизващия бриз.

Междувременно графът на Ротбъри крачеше напред, придружаван от любимия си женски лабрадор Мегън.

— Побързайте, момчета — подвикваше той към синовете си, но Фредерик и Хенри наблюдаваха как фотографите събират обемистата си апаратура и не му обръщаха никакво внимание.

— Иска ми се да имах фотоапарат — подметна Хенри, загледан с копнеж в масивния дървен триножник и кутиите, пълни със стъклени плаки.

— И какво щеше да снимаш? — изсумтя презрително Фреди. Беше тринадесетгодишен, наследник на графството и на имението Лохли, и гледаше с огромно превъзходство на брат си, с четири години по-малък от него.

— Конете, разбира се. Особено Сноудроп — без колебание отвърна другото момче.

— О, ти и Сноудроп! Не си по-добър от татко, стане ли въпрос за коне.

Хенри се изчерви от гняв.

— И какво му е лошото на това?

— Щом получа наследството си, ще се отърва от… — Но думите се изгубиха сред смеха на сестрите му, които бързаха да се приберат под пръските на внезапно плисналия дъжд. Добронамерените им закачки отекваха из моравата, докато придържаха шапките си с ръце.

— Хайде, Лора! Днес всички ще искат да гледат само теб — подвикна Беати, борейки се с богатия набор на полата си.

— Така е, Лора — намеси се и Лизи. — Ще бъдеш център на вниманието и трябва да знаеш, че никога няма да ти простя, задето се сгоди преди мен! В края на краищата аз съм най-голямата.

Кестенявите очи на Лора проблясваха развеселено, докато се приближаваше към тях.

— Само с някакви си четиринадесет месеца — отвърна тя. — Смятам, че седемнадесет години са идеална възраст да се омъжиш. Единствено мама твърди, че трябва да изчакам още една година. Ако зависеше от мен, сватбата щеше да е другата седмица.

— Я побързайте, вие двете влюбени птички — смъмри ги Джорджи. — Умирам от глад. Кога ще пием чай?

Дочула думите й, лейди Ротбъри погледна закръглената си дъщеря и отвърна строго:

— Чаят ще бъде сервиран следобед, но ти трябва да се погрижиш гостите да получат всичко, което пожелаят, преди да му се насладиш.

Изражението на Джорджи помръкна и пълните й устни се свиха в ъгълчетата. Доста добре развита за четиринадесетте си години, тя караше хората да се чувстват неловко заради интелигентните й кафяви очи, които й придаваха дързък вид.

— Не виждам защо — измърмори под носа си момичето.

— Случаят е специален — поясни Беати. — Нали разбираш… семейни задръжки.

Джорджи я изгледа непокорно.

— Не смятам да ги спазвам!

Толкова е несправедливо, помисли си момичето. Всичките й сестри бяха стройни като фиданки и ядяха толкова, колкото и тя, но килограмите се лепяха единствено на нея.

— За сметка на това ще можеш да си хапнеш до насита на сватбата ми — примирително се обади Лора.

— Надявам се все пак да застана пред олтара преди теб — подхвърли Лизи, пухтейки под тежестта на Катриона. — Кой знае какво може да се случи между мен и Джеймс за една година.

Сестра й я изгледа с широко отворени очи.

— Искаш да кажеш…? Да не би той…?

Лизи се намръщи.

— Шшшт! — прошепна, загледана към Беати. — Ако тя разбере, още довечера ще научи всеки в окръга.

Лора кимна. Беати беше голямата уста в семейството и изобщо не можеше да пази тайна.

В голямата зала на замъка Лохли икономът и няколко лакеи очакваха пристигането на повече от сто гости, поканени за следобедния прием. Въодушевлението и очакването зареждаха обичайно скучната атмосфера с приятно вълнение. Лорд Ротбъри категорично отказваше да допуска до рутинното си ежедневие хора, които щяха да бъбрят, да обикалят из стаите и да внасят в тях суетня и официалност.

Този ден огромните гостни стаи бяха освежени от вази с цветя, дългата маса в трапезарията беше застлана с покривка, гладка и бяла като сняг, а на страничните бюфети блестяха сребърни самовари, готови да осигурят безброй чаши с чай.

Прислужниците в Лохли, повечето от които работеха тук още откакто бяха навършили шестнадесет, ясно си даваха сметка, че случаят е специален — първи годеж на момиче от рода Феърберн. Икономката, мисис Спрай, се бе погрижила целият персонал да се вдигне на крака още призори, така че всичко да върви като по часовник. Рицарските доспехи в коридорите бяха лъснати, газените лампи — почистени и пълни, а чакълът по алеята — загладен в очакване на десетки теглени от коне карети.

Долу в кухнята суматохата бе достигнала връхната си точка, когато готвачката мисис Лидън и помощничката й довършиха печенето на последната фурна бадемови курабийки, пандишпанени торти, посипани с пудра захар, кифлички и савойски бисквити, които прислужниците подреждаха върху огромни сребърни подноси, а лакеите отнасяха в трапезарията.

Годежът на лейди Лора Феърберн с мистър Рори Дрюмонд, син на сър Хектор Дрюмонд, беше основна тема на разговор в цялата околия. За мнозина това беше съюз, благословен от небесата, и слухът се носеше из цялото село. Местният пощальон Дъглас Камерън беше първият, който изразяваше на глас мнението си пред всеки, готов да го изслуша.

— Чух, че семейство Дрюмонд има огромно имение в Хемпшър, така че малката хлапачка хич не е глупава — говореше компетентно той.

— Виж ти! И все пак представете си, втората дъщеря да се сгоди преди първородната! — отбеляза мисис Макгрегър, която живееше до пощата. — Това трябва да е натрило носа на лейди Елизабет. Обзалагам се, че е хвърчала перушина, когато този годеж е бил обявен.

И ето че беше настъпил моментът, в който благородниците щяха да се запознаят с бъдещия младоженец и само след броени часове мнението им за предстоящия брак щеше да стигне до нисшите работници, които щяха да прекарат приятни дни в обсъждането му.

Лейди Ротбъри приглади белите ръкавици от ярешка кожа и въпреки че сърцето й се свиваше в очакване, изглеждаше спокойна и уверена — кралицата майка в центъра на кошера, заобиколена от кръжащи наоколо слуги, изпълняващи тичешком задълженията си вътре в къщата и извън нея.

В просторния салон, в който безценни гоблени висяха по стените и копринени килими покриваха излъскания до блясък паркет, разговорът на семейството беше прекъснат от бумтящия глас на иконома Макюън, обявяващ първите гости.

— Негово благородие херцогът на Мелроуз и Нейно благородие херцогинята на Мелроуз.

Последва кратка пауза, след което бяха представени следващите пристигнали:

— Лорд и лейди Гаргънок.

Влязла в ролята си на домакиня, лейди Ротбъри приветстваше всеки гост, сякаш беше най-важната личност, уважила с присъствието си приема, докато съпругът й стоеше сковано до нея и кимаше вяло за поздрав, давайки ясно да се разбере, че никой от присъстващите не е в състояние да го заинтригува. Недалеч от тях Лора бе застанала гордо до Рори, като че ли неспособна да повярва на късмета си, с блестящи от щастие очи и поруменяло от свян лице.

Даяна, която никога досега не бе присъствала на прием за възрастни, започна да трепери от вълнение. Беатрис се приближи до нея и нежно обви ръка около кръста й.

— Това е само чаено парти, Ди. Не е бал в Бъкингамския дворец — прошепна успокоително.

— Но какво трябва да кажа, ако някой ме заговори? — изхленчи Даяна.

— Отговори му любезно. Но няма от какво да се притесняваш. Големите смятат момичетата на нашата възраст за досадни. Обзалагам се, че веднага ще се лепнат за Фреди.

— Защо пък за него? Той е досаден.

Беати се изкикоти.

— Гаргънок имат дъщеря. Казва се Имоджин и е на девет години.

По-малката сестра изглеждаше съвсем объркана.

— И какво…?

— Ако тя се омъжи за Фреди, ще стане виконтеса Феърберн и един ден, когато татко умре, ще бъде следващата графиня на Ротбъри и ще живее тук.

— Но те двамата са още деца — възрази Даяна.

Беатрис се усмихна.

— Така се правят нещата, Ди. Лора извади късмет, че срещна Рори, но съм готова да се хвана на бас, че мама е имала някого предвид за нея. Виж само как обработват години наред Джеймс Фрейзър. Той е на подходяща възраст за Лизи.

Бледата кожа на Даяна поруменя.

— Е, надявам се, че не са нарочили някого и за мен! Когато порасна, искам да се омъжа по любов.

— Ами ако са ти избрали някого от внуците на кралицата? — подразни я Беати. — Може би принц Албърт?

— Те май всички носят името Албърт — изсумтя презрително Ди.

В този момент към тях се приближи Елинор, най-свенливата от момичетата Феърберн. Беше твърде дребничка за единайсетте си години, с мише личице, за разлика от всички останали, които бяха високи и стройни, с гъсти тъмни коси и подобна на слонова кост кожа.

— Какво се очаква да правим ние? — попита тя, като огледа нервно стаята, пълнеща се с все повече и повече гости.

Дочул думите й, бащата се извърна рязко и я изгледа гневно.

— Какво се очаква от вас ли? — изгърмя гласът му. — Да се люлеете на полилеите? Да седнете зад пианото и да свирите жига? Това е най-глупавият въпрос, който някога съм чувал.

Очите на Елинор се напълниха със сълзи и тя побърза да се скрие зад гърба на Беатрис.

— Срамежлива е, татко — възрази Беатрис. — Ела, миличка. В трапезарията има чудесни сладкиши — обърна се към сестра си, хвана нежно ръката й и я поведе навън от стаята.

Лорд Ротбъри ги наблюдаваше как се отдалечават със смръщено от раздразнение лице, после, когато лабрадорката му лениво запристъпва към него, внезапно се усмихна и студеният му поглед се стопли от обич. Той се наведе и погали гладката черна козина на главата й.

— Ела, Мегън — прошепна нежно. — Очевидно не харесваш този цирк повече, отколкото аз. Няма значение, ще излезем да потичаме веднага щом успея да се измъкна оттук.

— Уилям! — припряно се приближи съпругата му. — Жалко е, че не се отнасяш към семейството и приятелите си със същата привързаност, която така щедро пилееш за безценните си кучета — прошепна му яростно. — За бога, помогни ми да посрещнем гостите. Този ден е специален за Лора и това е най-малкото, което би могъл да направиш за нея.

Той сви рамене.

— Проклета загуба на време и пари, ако питаш мен. При това дори не става въпрос за сватбено тържество. — Погледът му мрачно обходи претъпканата стая.

— Моля те, опитай се да изглеждаш любезен и приветлив, Уилям. Не искам кой знае какво от теб. — Забелязала в този момент новопристигнали гости, тя се обърна към тях със сияеща усмивка. — О, скъпа лейди Нортхоуп, толкова ми е приятно да ви видя отново. Много мило от ваша страна, че уважихте празненството за годежа на Лора.

През следващите два часа лейди Ротбъри продължи да се усмихва лъчезарно и да приветства новите гости, преди умело да се завърти из салона, за да се увери, че Лизи, Джорджи, Беати и Даяна са представени на всички и най-вече на онези, чиито синове биха били добра партия за тях. С още осем дъщери, които трябваше да устрои сполучливо, тя смяташе, че човек невинаги успява да започне обработването на подходящите хора навреме.

Междувременно лорд Ротбъри бе решил, че му е дошло до гуша. Да води любезни разговори с тълпа хора, които не представляваха за него никакъв интерес, беше като да се подложи на изтезание. Направи знак на иконома:

— Макюън, накарай Мидс да оседлае Мегара и я докарай пред вратата.

— Веднага ли, милорд? — изумен попита мъжът.

— Е, очевидно не става въпрос за утре! Естествено, че искам да пояздя още сега. И кажи на някого да изведе кучетата от колибите. Не виждам защо трябва да провалям следобеда им заради някакви тъпи светски задължения.

— Много добре, милорд. — Макюън беше работил за семейството прекалено дълго, за да е наясно, че никой не можеше да възразява на господаря.

Докато любимата му червеникавокафява кобила бъде доведена, лорд Ротбъри чакаше нетърпеливо на алеята, преоблечен в костюм за езда, неотменно придружаван от лабрадорката Мегън.

— Къде са другите? — извика настойчиво. В същия момент цяла река от кафява, черна, бяла и сива козина се изля през отворената врата. Дванайсет кучета различни породи и размери заподскачаха, лаейки от радост, осъзнали, че ще излязат на разходка с господаря си.

— Добре, добре! Да вървим. — Лошото му настроение се бе изпарило и върху червендалестото му лице сияеше усмивка. Той се настани с лекота върху седлото въпреки тежестта си и се отправи към дивата красота на Бен Ларахан, предвождан от препускащите кучета. Мегара наостри уши и пое в равен галоп. Дъждовните облаци се бяха разпръснали и слънцето огряваше свежо окъпаната планинска зеленина. От време на време златист орел се издигаше в небето, спускаше се внезапно и после се издигаше отново, разперил криле със спираща дъха свобода.

Това беше светът на Уилям Ротбъри и единственото, което му беше необходимо.

* * *

Рори обви с ръка тънката талия на Лора и я поведе към градината, докато слънцето се снижаваше зад билата на далечните хълмове. И последните гости си бяха тръгнали, така че сега единственият шум идваше от танца на листата под напора на издигащия се над езерото Лох бриз. Лора потръпна, внезапно усетила студа. Вълшебното лято, през което се беше влюбила в Рори, си отиваше и във въздуха се носеше намек за безрадостната меланхолия на зимата. С внезапна болка тя осъзна, че най-щастливият период от живота й е към края си, и свела поглед към украсения с диамант и сапфири годежен пръстен, усети, че всеки момент ще се разхлипа.

— Най-сетне малко спокойствие! — ведро отбеляза Рори.

— Какво ще кажеш да се поразходим?

— Възможно ли е да искаш да останеш насаме с мен? — попита Лора с блеснали очи, опитвайки се да вмъкне весела нотка в гласа си.

Изражението му се смекчи, когато я притегли към себе си.

— Скъпа, това е агония. Наистина ли трябва да чакаме цяла година, преди да се оженим?

— Боя се, че е така, любов моя. — Тя вдигна ръка и го погали по бузата. — Мама постави това условие, още преди да се съгласи да се сгодим.

— Не знам как ще изкарам следващите дванадесет месеца без теб.

— Ще ти пиша често — обеща момичето.

— Нищо между нас няма да се промени, нали? — Той се взираше напрегнато в кестенявите й очи.

Лора улови ръката му и я стисна в своите.

— Рори, дори цял век раздяла не би могъл да промени нещо. Обичам те много и копнея да стана твоя съпруга. Вярваш ми, нали? Иска ми се това да беше нашият сватбен ден.

Младият мъж я притисна към себе си страстно и каза с болка:

— Господ ми е свидетел, на мен също.

Лора допря бузата си до неговата.

— Разкажи ми за живота ни, след като се оженим — помоли шепнешком. — Харесва ми да си представям какво ще бъде.

Рори се усмихна.

— Ще се събуждаме сутрин сред уханието на розите, които растат под прозореца на спалнята. Когато времето е хубаво, ще закусваме на терасата, а после може би ще се разходим до овощната градина, за да си откъснем няколко ябълки и сочни череши. През зимата ще седим пред камината и аз ще ти чета: … Нека да седнем на земята и да си разказваме тъжни приказки за мъртви крале…, а после ще те отведа до огромното легло, точно когато луната се издига над морето. — Той замълча, неспособен да продължи, и зарови лице в тъмната й коса.

— Не съм съвсем сигурна относно мъртвите крале — подметна тя, готова да се засмее. — Никога не съм си падала по „Ричард Втори“.

Рори се разсмя и внезапно появилото се сексуално напрежение помежду им мигом се изпари.

— Може би трябваше да се спра на „Ромео и Жулиета“?

— Много е тъжна.

— Тогава какво ще кажеш за „Сън в лятна нощ“?

— Прекалено ексцентрична.

Той повдигна въпросително вежди.

— „Укротяване на опърничавата“?

Смяха се толкова дълго, че трябваше да потърсят опора един в друг, но смехът им секна така внезапно, както бе започнал. Очите на Лора се напълниха със сълзи, в гласа й се прокрадна болка.

— Иска ми се да не се налагаше да ходиш в Съсекс утре.

— Ще се върна колкото може по-скоро, скъпа. В момента работя върху няколко съдебни дела и старшият ми партньор прояви достатъчно разбиране към честите ми пътувания, за да те виждам. Ако и двамата имаме с какво да се занимаваме, времето ще отлети бързо. Преди да усетим, ще бъдем женени.

Лора обви ръце около врата му.

— О, ще бъде прекрасно! Винаги ще сме заедно и ще си имаме собствен дом!

— И семейство, когато му дойде времето — допълни той, загледан в дълбините на очите й.

Обзелата я страст я прониза като стрела, оставяйки я премаляла, с биещо до пръсване сърце. Желая го още сега, каза си мислено, докато се отпускаше тежко върху него. Рори зарови лице в извивката на врата й.

— Милото ми момиче — прошепна той. — И аз искам да бъдем заедно не по-малко, отколкото ти.

Рори си тръгна рано сутринта на следващия ден и Лора и някои от сестрите й стояха на стълбите на замъка и махаха с ръце, докато конят му се изгуби в далечината.

— Кога ще си пристигне вкъщи? — попита Даяна, размахвайки енергично бялата си кърпичка.

— Утре късно вечерта — отвърна Лора и скришом избърса сълзите си. Майка им им бе внушила, че е лошо да показваш слабост пред слугите, защото ги караш да се чувстват неловко.

Малката Елинор се намръщи притеснено.

— А конете няма ли да се уморят?

— Не бъди такава гъска — припряно я смъмри Джорджи. — Той ще пътува с новия влак от Глазгоу до Лондон.

— Но конете няма ли да се изморят до Глазгоу? До там са много километри.

— Вероятно ще ги сменят, щом стигнат форт Уилям или Ранох.

Малката сви устни.

— А какво правят с уморените коне? — попита настойчиво. Тя се тревожеше за всичко, но най-вече за благоденствието на животните.

— Ще ги оставят да се наспят в топли конюшни — увери я Беати, улавяйки я за ръката. — Преди това ще ги нахранят и напоят.

— След това някой ще ги завие и ще им прочете приказка за лека нощ — хапливо подхвърли Джорджи.

Лора я изгледа неодобрително.

— Не бъди толкова лоша. Елинор е чувствителна и много грижовна. За разлика от теб.

— Тя е ревла! — заяви Джорджи. — Има нужда от закалка.

Елинор се сви в памучната си рокля, нещастна, задето се бе оказала център на вниманието.

Беатрис, винаги спокойният миротворец, ги поведе обратно в замъка.

— Хайде да идем да закусим — предложи ведро тя.

— Ще дойда след минута — каза Лора и бързо прекоси големия салон. Притича по широките коридори на първия етаж, отрупани със семейни портрети и тежки мебели от епохата на крал Джеймс Първи, които ухаеха на пчелен восък. Стигна в крилото за гости и в следващия момент се озова в стаята, в която Рори беше прекарал последните няколко нощи. Беше точно както я бе оставил — с разбъркани завивки и смачкана възглавница, запазила като отпечатък очертанията на главата му.

Легнала на мястото, където беше спал, тя плъзна ръка по все още леко затопления чаршаф и долови слаб полъх от аромата на кожата му. Вдишвайки го дълбоко, придърпа одеялото върху себе си, като си представяше, че той е до нея. После затвори очи и усети как я залива вълна от копнеж. Топлината и миризмата му я замайваха и я изпълваха с желание да бъде с него. Страстта се надигаше като непреодолима болка, докато се почувства опиянена от мисълта, че един ден ще правят любов. Но как щеше да преживее дългото очакване, преди това да се случи?

Същата нощ, вече сама в собственото си легло, Лора си спомни първата си среща с Рори, когато в замъка Лохли го бе довел приятел на майка й, проявяващ интерес към покупката на съседно имение. Той беше негов адвокат, попечител на наскоро полученото наследство, и още в мига, в който го бе видяла, осъзна, че в него има нещо особено. Сторило й се бе, че го познава отдавна, а и той бе почувствал същото. В началото беше прекалено зает с работата си, но веднага след това този привлекателен енергичен мъж, десет години по-голям от нея, й беше писал. Все още пазеше писмото му. По това време идната година щяха да бъдат съпруг и съпруга и тя с нетърпение броеше дните до голямото събитие.

Долу в трапезарията лорд Ротбъри хвърляше за закуска парченца шунка от чинията си на пода и се заливаше от смях, докато наблюдаваше как хайленд териерите и луделите ловяха вкусните хапки във въздуха много по-ловко от големите догове и лабрадорите, които се въртяха тромаво наоколо. Междувременно басетите и ловджийските хрътки наблюдаваха навъсено отстрани, неспособни да се включат в надпреварата сред настаналия хаос.

— Тук, Мегън! Ето, миличката ми — прошепна тихо. За нея отряза специално парче шунка, нахрани я, след което я погали с такава нежност, сякаш беше малко бебе. Тъмните влажни очи, изпълнени с преданост, не се отделяха от него. Съпругата му никога не го бе гледала така през целия им деветнайсетгодишен съвместен живот, даде си мрачно сметка той. Освен всичко друго, Мегън никога не се караше с него за пари и други дреболии от ежедневието.

Лейди Ротбъри, седнала от другия край на масата, отдавна се бе научила да не обръща внимание на жалките, каквито ги намираше тя, маниери на съпруга си на масата, както и на настояването му всички кучета да се разхождат свободно из стаите през деня. При появата на първото им дете беше шокирана и наранена от пренебрежителното му отношение към случващото се. В същото време се бе суетил нервно около една от кучките си, която също раждаше. Беше повикал ветеринар, въпреки че не се налагаше, а към жена си се бе обърнал троснато с въпроса действително ли има нужда от помощта на доктор Доти и от акушерка?

След раждането на Лизи бе казал само: „Хмм, момиче, значи? Хмм!“, и бе побързал да напусне стаята. Новината за появата на кученцата обаче бе съобщил радостно на всеки, който можеше да я чуе, след което бе разпоредил всички работници в имението да получат по халба тъмна бира. После бе излязъл да постреля с прислужника, чиято основна работа беше да го придружава по време на лов.

Тогава нещо в душата на Маргарет Ротбъри бе умряло завинаги и докато годините минаваха и семейството все повече се увеличаваше, понякога се питаше дали вината, че бе родила девет момичета и само две момчета, беше нейна? Но от друга страна, размишляваше тя, може би това беше Божието наказание за Уилям, задето бе престанал да я обича, въпреки че в началото страстно се бе клел, че тя е любовта на живота му.

Закуската на семейство Феърберн се сервираше на различни места и преминаваше в пълно мълчание, без размяна на нито една дума. Лорд Ротбъри първи напускаше стаята и излизаше направо навън, където го очакваше прислужникът му за лов с оседланата и готова Мегара, тръпнеща от желание да тръгнат. През следващите три часа щяха да яздят из имението и да разговарят за наближаващия ловен сезон, когато щяха да отстрелват яребици, фазани, диви патици и бекасини. После идваха малките зайчета, преди да са пораснали достатъчно, и всякакъв друг дивеч. Само едно нещо хвърляше сянка върху радостното очакване на Уилям за предстоящите месеци. Многото гости, които вече бяха поканени в замъка Лохли за няколкодневен престой в края на всяка седмица. С мъжете всичко беше наред. Те бяха негови приятели. Но лекомислените им съпруги го подлудяваха и понякога му се искаше да може да стреля и по тях.

През това време Маргарет Ротбъри се оттегляше в личната си всекидневна, за да даде нарежданията си на икономката, мисис Спрай, преди да седне зад бюрото си и да се зарови в кореспонденцията. Беше заклета почитателка на писмата и вярваше в необходимостта да поддържа връзка дори с най-беглите си познати.

— Човек никога не знае — спомена тя веднъж — кога може да ти потрябват.

— Те не са от нашето тесто! — бе изсумтял в отговор съпругът й.

* * *

— Елате, момичета! — извика детегледачката, чиято работа беше да „накара децата да потичат добре из градината“, както й бе наредила гувернантката, сякаш и те бяха глутница кучета. Стегнати в палта от туид, вълнени шапки и шалове и обути в ботушки с копчета, Алис, Флорънс и Катриона тичаха тромаво из алеите с пръчки и обръчи, надпреварвайки се кой ще успее да накара най-дълго металното колело да се търкаля.

Шестгодишната Алис имаше опит и нейният обръч се търкаляше весело, но четиригодишната Флорънс не умееше да борави с пръчката и обръчът постоянно се оказваше в лавандуловите храсти, с които бяха опасани алеите. Единствено Катриона бе сграбчила металното колело с малките си ръчички и размахвайки пръчката над главата си, крещеше: „Вижте ме! Вижте ме!“.

Сюзън ги гледаше разсеяно, мислейки за елегантния лакей, който бе пристигнал миналата седмица. Почти се надяваше, че той я наблюдава в този момент от някой прозорец на замъка, затова повдигна брадичка, за да може да забележи изящния й профил.

В западното крило Фреди и Хенри седяха зад продълговатата маса с мрачно изражение и слушаха учителя Хектор Стюарт, който им разказваше за размерите на Британската империя, в която слънцето никога не бе залязвало.

До прозореца, на статив от орехово дърво, беше поставен глобус.

— Погледнете по-отблизо — каза мъжът, като се изправи на крака. — Искам да ми направите списък на всички държави, които са граничели с великата ни страна.

Фреди се прозя шумно, а тежката въздишка на Хенри накара листа пред него да се отмести.

— Хайде, момчета! Размърдайте се! — подкани ги окуражително мистър Стюарт.

Фреди му хвърли унищожителен поглед.

— Към хлапетата от конюшните можете да се обръщате с „момчета“. Аз съм лорд Феърберн — каза той хладно.

Очите на мистър Стюарт блеснаха развеселено.

— Баща ви изрично нареди титлите ви да не се използват по време на уроците. За мен вие сте просто Фреди, а Хенри е само Хенри. Вашите сестри не настояват да ги наричаме „лейди“, докато учат.

Фреди вирна враждебно брадичка.

— Аз съм виконт Феърберн, независимо къде се намирам — отвърна момчето и в тона му се прокрадваше арогантност.

Брат му се усмихна сладникаво.

— Е, аз пък нямам нищо против да ме наричат с малкото ми име. — Последва замислено мълчание. — Все пак съм само син в семейството.

Мистър Стюарт кимна одобрително към него. Още от първия момент, в който бе видял момчетата, за него бе очевидно, че Хенри е добронамерен към всички, любезен и уравновесен, докато Фреди е обладан от неприязън грубиян, изцяло вглъбен в себе си. Всъщност, ако имаше слабост към хазарта, сигурно би заложил няколко златни лири, че с времето Фреди щеше да се превърне в абсолютен подлец.

В северното крило гувернантката, мис Найпър, полагаше усилия да образова Даяна, Джорджиана, Беатрис, а също така и Елинор, която, макар и навършила съвсем наскоро десет години, бе смятана за достатъчно умна, за да се занимава с по-големите си сестри.

— Смятам, че има нужда единствено от окуражаване, а общуването с другите може да й бъде само от полза — бе заявила госпожицата на майка им.

— Но не в прекалена степен, надявам се — беше отговорът на лейди Ротбъри. — Мъжете не обичат умните жени. Не си правете труда да я обучавате по аритметика или нещо подобно. Няма да й бъде необходимо. Предпочитам да обърнете внимание върху това да се научи да чете подходящи книги и може би да усвои малко умението да рисува.

* * *

Лора беше отишла направо в библиотеката, където се бе настанила зад кръглата маса, разположена в средата. Това беше най-топлата и приветлива стая в замъка, масивните дъбови рафтове съхраняваха повече от шест хиляди тома книги. Плътни тапети от зелено кадифе закриваха грозните влажни петна около прозорците, а кафявите кожени кресла бяха подредени около голяма каменна камина, в която дървата пламтяха със съскане.

Тя отвори бележника си, подостри молива и започна да пише с желанието да запечата върху листовете всичките си спомени от последните няколко дни, докато са още свежи. Бяха изминали почти шест седмици от посещението на Рори, когато й бе направил предложение и й бе подарил пръстен, украсен с диамант и сапфири, и преди четири дни, когато чу тропота на каретата му в далечината, почти й прималя от вълнение. При тази им среща се бе сковала от смущение и се радваше, че не бяха сами, тъй като майка й и другите момичета го бяха наобиколили, за да го приветстват с добре дошъл. Скоро след това обаче всички отидоха да се поразходят в градината и тя внезапно разбра без всякакво съмнение, че е много влюбена в него.

Докато драскаше с молива, прехвърляше в мислите си колко щастливи бяха двамата през изминалите няколко дни. Вече бе започнал да й липсва, макар да си бе тръгнал едва преди час. Ако можеше само, помисли си замечтано, да замине с него за Южна Англия, където беше по-топло и пейзажът беше хълмист, вместо осеян с голи скали.

Едва сега, докато седеше сама в библиотеката, шокирана си даде сметка колко празен и незавършен беше животът й без него.

Точно в този момент Лизи целенасочено нахлу в стаята.

— Какво правиш?

— Мислех си…

— Както знаеш, това може да се окаже опасно. Да не би вече да тъгуваш за Рори?

Лора кимна и очите й засияха.

— Ти не мечтаеш ли да се махнеш от тук?

Сестра й седна срещу нея и облегна лакти върху масата.

— Да, понякога — кимна тя.

— Пропускаме толкова неща, затворени на това място, далече от всичко останало — оплака се Лора. — Копнея за ярките светлини на голям град като Лондон, където има толкова много да се види и още повече да се направи. Ако не ме крепеше фактът, че след като се омъжа за Рори ще можем да живеем където си поискаме, сигурно щях да се побъркам.

Лизи кимна замислено.

— Струва ми се, че всички искаме да избягаме на юг. Особено Фреди. Сигурно защото сме още млади. Авантюристи сме. Искаме да опознаем света. Предполагам, че с радост бихме се върнали тук, когато станем на годините на мама и татко.

Сестра й я погледна уплашено.

— Надявам се да не свърша на това място, когато остарея. Не мисля, че и на Рори би му харесало.

— Съмнявам се, че Джеймс би имал нещо против. Евентуално, разбира се.

— Вярваш ли, че има шанс да се омъжиш за него?

Лизи се усмихна самодоволно.

— Определено — да. Той просто изчаква удобен момент, за да ми предложи.

Лора заговори разпалено:

— Когато с Рори се оженим, ще имаме възможност да каним Джорджи, Беати и Ди да ни гостуват и ще ги представяме на приятелите си. Както и на други млади мъже, живеещи в Лондон — прибави нетърпеливо.

— Какво? Искаш да кажеш извън графството? — възкликна Лизи.

Сестра й повдигна рамене.

— Е, може би те няма да влизат в списъка на благородниците, но заради работата си Рори познава доста хора, сред които има дори един актьор. Очевидно печелят добри пари.

Последва напрегнато мълчание, преди Лизи да заговори отново:

— Мили боже!

— Повечето наистина заможни мъже се занимават с търговия или ако не самите те, то бащите им — опита да се защити Лора.

— Мили боже! — повтори сестра й. — Не мислиш ли, че ще ги изплашим с фамилната си титла?

— Сериозно обмислям да се откажа от своята веднага след сватбата.

— И защо? Винаги ще си останеш лейди Лора, а аз не смятам да престана да бъда лейди Елизабет за когото и да било.

— Не искам да потискам съпруга си, като съм лейди Лора Дрюмонд, докато той е просто мистър Дрюмонд.

Лизи присви лукаво очи.

— Никога ли не ти е хрумвало, че да има титулувана съпруга, може да повиши неговия авторитет сред клиентите му?

Сестра й примигна гневно.

— Не съм чувала нещо по-отвратително.

— Не искам да кажа, че се жени за теб заради това. Имах предвид, че…

Лора скочи на крака.

— Знам какво имаше предвид. Ти търсиш нещо като защита в титлите ни и в това, че сме жени. Слава богу, Емелин Панхърст^[1] основа Женския обществен съюз преди две години. Скоро ние ще бъдем равноправни с мъжете и ще ни бъде дадено правото да гласуваме, за което впрочем е крайно време. Доста дълго на нас се гледаше като на красиви притурки към съпрузите ни, без собствено мнение. Сега вече трябва сами да отстояваме позициите си — яростно заяви тя.

Сестра й я изгледа подозрително.

— Я виж ти! Рори знае ли, че си тайна суфражетка^[2]?

Лора избухна в смях.

— Разбира се, че знае. Не го пазя в тайна. И точно това харесва най-много в мен. Времената се променят. Ти искаш ли да бъдеш като мама? Да оставяш мъжа си да взема всички решения? Поне успяхме да учредим Съюз за защита на собствеността на омъжените жени, но ни трябва още малко признание.

— Аз съм доволна от сегашното положение на нещата. Не искам да поемам отговорността от вземането на решения.

— Значи си съгласна да изживееш живота си като човек втора класа? Жена, която кима в знак на съгласие с всичко, което каже съпругът й? — припряно възропта Лора и кестенявите й очи проблеснаха гневно.

В този момент в стаята влязоха Джорджи, Беати, Даяна и малката Елинор и ги изгледаха с любопитство.

— Какво става тук? — осведоми се Беати.

— За какво се карате? Чувахме ви още от коридора — намеси се и Даяна.

— Всъщност съвсем не се карахме — развеселена обясни Лора. — Просто обсъждахме ролята на жената в бъдеще. Надявам се, че ще имаме равни права с мъжете.

— Колко досадно! — разочаровано възкликна Джорджи.

— Би ли се отказала от титлата си, за да не се чувства съпругът ти по-нископоставен? — настойчиво попита Лизи.

— Тъй като бъдещият ми съпруг ще получи собствена титла, подобен въпрос не стои пред мен — нехайно отвърна Джорджи.

Внезапно момичетата чуха гласа на баща си някъде извън замъка. Той крещеше на някого яростно, затова всички скочиха на крака и се втурнаха към отворения прозорец, за да разберат какъв е проблемът.

— Ако още веднъж се появиш тук — крещеше графът гневно, — лично ще наредя да те изхвърлят навън с камшик, дявол да те вземе! Разбра ли ме? Ако ти е мил животът, стой далече от това място!

Секунда след това се дочу друг мъжки глас, този път нисък и изпълнен с ненавист.

— Нека тази офика ми бъде свидетел, че проклинам рода Феърберн от днес и вовеки веков.

— Махай се, по дяволите! — изкрещя в отговор баща им. — Напусни дома ми или ще насъскам кучетата срещу теб!

Риенето на конски копита бе последвано от неравномерен тропот, докато някой се отдалечаваше от къщата по алеята. След това момичетата чуха лорд Ротбъри да се обръща към някого с много по-спокоен тон:

— Линтън, никога вече не допускайте този човек в имението ми. Ако го видите отново, веднага се обадете в полицията и поискайте да бъде арестуван за неправомерно навлизане в частна собственост. И в никакъв случай не позволявайте да се доближава до някого от семейството ми. А сега отведете Мегара обратно в конюшнята. Днес няма да излизам повече.

— Да, милорд — някак пиянски отвърна Линтън, съвсем неприличащ на себе си.

Миг по-късно те чуха баща си да ругае гръмко, докато се изкачваше по каменното стълбище на замъка към Голямата зала.

— Такова копеле! Искаше ми се да го убия.

— Ще ида да видя какво става — заяви Лора.

Лизи изглеждаше разтревожена.

— Мислиш ли, че ще успееш?

— Не ме е страх от татко. — Тя отвори вратата на библиотеката и излезе в коридора. — Татко? Какво има? На кого крещеше така? — попита спокойно.

Той я изгледа крадешком.

— Гледай си работата — отсече гневно той и мина покрай нея, като едва не я събори на земята.

По време на вечерята същия ден лорд Ротбъри седеше начело на огромната маса, наливаше се с алкохол и отказваше да говори. Единствено непрестанното бърборене на съпругата му нарушаваше тежката тишина и както обикновено, когато имаше някакъв проблем, тя се преструваше, че не знае за него. Това беше нейната защитна реакция.

— Момичета, нали не сте забравили, че мисис Армитейдж пристига утре? — попита ведро.

Сестрите мигом се оживиха и заговориха една през друга.

— В колко часа?

— Колко време ще остане?

— Мамо, имам нужда от ново палто…

— … от две зимни поли…

— … от прилична ежедневна рокля…

— Тя ще може да ушие сватбения ми тоалет, нали? — издигна глас над останалите Лора. — Както и костюма ми за пътуването след това? Искам синя кадифена пола и подходящо сако със сатенени ревери.

Лейди Ротбъри разпери ръце в безпомощен детински жест.

— Мили боже! Та вие ще претоварите горката жена до смърт! Тя ще остане при нас само три месеца. Мога ли също така да ви напомня, че преди да направи каквото и да било за вас, първо ще се наложи да подмени зимния ми гардероб?

Джорджи мигом настръхна:

— Но все пак ще можем да си направим и планове на собствените желания, нали? — попита отбранително.

— Ще се наложи да минеш на заден план — важно отбеляза Лизи. — Аз съм тази, която има нужда от нови дрехи, а след това са Лора и Беати. Във всеки случай, теб не те очаква нищо специално.

— В такъв случай кога и аз ще мога да се порадвам на нещо ново? — проплака Даяна. — Имам нужда от сако.

Внезапно лорд Ротбъри се изправи на крака със зачервено и подпухнало лице, което накара Даяна да се присвие нервно. Той вдигна кристалната чаша за вино в едната си ръка, след което яростно я запрати към камината. Малките парчета стъкло експлодираха в тухлената стена и накараха кучетата да подскочат уплашено.

— Позволете ми да ви напомня — извиси глас над притихналите си дъщери и скимтящи кучета той, — че „искам“ не означава непременно „ще получа“!

С тези думи той напусна рязко стаята, следван по петите от Мегън, подвила опашка между краката си.

* * *

Същата нощ малката Елинор не можа да заспи. Нещо необичайно се случваше под прозореца на спалнята й, където растеше старо и много достолепно офиково дърво. Винаги беше обичала червените му листа и плодове, които през есента висяха по клоните като вълшебни рубини. Бавачката й веднъж й беше казала, че те са кръвта на дървото и онзи, който ги обрули, ще бъде проклет навеки. На никого не беше позволено да кърши клони и да ги използва при аранжирането на букетите от цветя и заради това всички се отнасяха към офиката с благоговение и уважение.

В такъв случай защо някой стоеше под дървото с фенер в ръка посред нощ?

Елинор успя да отвори прозореца си по-широко, за да вижда по-добре. Бавачката също така твърдеше, че офиката е защитник и наставник на семейството и ако някой я нарани, тя ще се озлоби и ще придобие силите на злото, които ще го наказват вовеки веков.

Треперейки в тънката си нощница, тъй като духаше студен западен вятър, момичето се наведе навън, за да види какво става. Стресна я внезапното движение на мъж в дълго черно наметало, който вдигна фенер към отрупаните с плодове клони, преди да го остави на земята. И тогава видя на оскъдната светлина бледите му ръце, обгърнали ствола на дървото.

Чуваше ниския му боботещ глас, натежал от злост. Той я изпълни със страх, защото инстинктивно усети, че предстои да се случи нещо ужасно, нещо непоправимо, което с цялото си сърце искаше да предотврати, но не знаеше как.

Гласът беше заплашителен:

— Дано Бог ви изостави. Дано всеки един от вас да страда така, както страдам аз. Дано нещастие и разруха се стоварят върху главите ви заради несправедливостта, която проявихте към мен.

След кратка пауза стана още по-висок, изпълнен с гняв и болка, с презрение и жестокост:

— Проклети да сте всички в името на Всевишния. Дано изгниете в ада!

Лампата угасна. Последвалата празна тишина беше по-страшна и от самите проклятия. Елинор примигна в тъмнината, но не успя да види нищо. Трепереща, тя затвори плътно прозореца, промъкна се обратно в леглото и се сгуши под завивките. Болеше я главата и никога не й бе било по-студено. Но повече от всичко бе разтърсена от ужас.

* * *

— Мисис Армитейдж, можете ли да правите тесни дълги ръкави с красиви маншети?

— А пък аз направо си умирам по вталена блуза с басти като тази в списанието.

— Аз скицирах сакото, от което имам нужда. Моля ви, можете ли да ми го ушиете?

Лизи, Лора и сестрите им Беати, Джорджи и Даяна постепенно докарваха шивачката до лудост. Говореха една през друга и настояваха новите им тоалети да бъдат ушити първи. Напомняха й за ято изгладнели птички, които се опитват да кълват едновременно от един залък хляб.

Върху умореното лице на мисис Армитейдж се разля снизходителна усмивка, докато наблюдаваше момичетата Феърберн. Те бяха известни със своята красота — имаха стройни фигури и дълги крака. Тя се радваше на новаторските им идеи в областта на модата, но на моменти безбройните им претенции й идваха в повече.

— Струва ми се, че ще е най-добре всяка от вас да ми даде списък с това, което иска, а аз ще го покажа на Нейно благородие и ще се заема веднага щом приключа с обновяването на зимния й гардероб — предложи дипломатично тя.

— И кога ще стане това? — нетърпеливо попита Джорджи.

В очите на шивачката се мерна досада. Момичето не беше сред любимките й.

— Мисля, че ще направим това, което винаги сме правили — отвърна примирително. — Ще започна с най-голямата от вас и с времето ще стигна до най-малката.

Джорджи се намръщи и я погледна мрачно:

— Аз имам по-голяма нужда от нови дрехи от всички останали.

— Не е вярно — възрази Даяна. — Ние с теб нямаме нужда от кой знае какво. Първо трябва да се помисли за Лизи, Лора и Беати. Особено за Лора.

Мисис Армитейдж се обърна към любимката си Лора:

— Чух, че скоро ще се омъжвате, лейди? Искам да ви пожелая много щастие.

— Благодаря — пламна от удоволствие момичето и очите му заблестяха. — Мога да разчитам на вас за сватбената си рокля, нали?

— За мен ще бъде голяма чест. Избрали ли сте вече плата?

Лора кимна и прокара пръсти през дългата си, тъмна коса, разпиляна върху раменете.

— Бих искала да е от сатен с цвят на слонова кост. Мама каза, че ще мога да нося воала й от брюкселска дантела, а освен това ще ми заеме диамантената си тиара.

— Чудесно! Предполагам, останалите момичета ще бъдат шаферки?

Всички кимнаха едновременно с изключение на Лизи.

— Лора ще се омъжи едва следващата година, така че може да я изпреваря — заяви тя важно.

— Та ти дори не си сгодена още — възрази Джорджи. — Не слагаш ли тигана, преди да си уловила рибата?

Лизи вирна отбранително брадичка.

— Най-вероятно ще се сгодя всеки момент.

— О, я стига с тия глупости! Говориш за сватба с Джеймс Фрейзър, откакто навърши петнайсет! — добронамерено я закачи Беати. — Дали изобщо някой му е намекнал какво се очаква от него?

— Всъщност между тях има само детинска любов — лоялно се намеси Даяна.

Мисис Армитейдж се изправи. Наближаваше мигът, в който враждебността между сестрите щеше да избухне, а от собствен опит знаеше, че когато това се случи, най-добре е да е колкото може по-далече.

— Трябва да отида при Нейно благородие. Има да се вършат много неща и смятам да се погрижа първо за нейните нужди.

Беати погледна към Елинор, която досега беше стояла безмълвна и напълно незабелязана от останалите.

— Защо си толкова мълчалива, миличка? — попита тя. — Какво има? Ти също искаш нови красиви дрехи, нали?

Малката имаше големи тъмни кръгове под очите и изглеждаше притеснена.

— Може би — отвърна апатично, — но какво значение има това?

— Какво искаш да кажеш? — настойчиво се обърна към нея Лизи. — Скоро ще навършиш единайсет и ще можеш да носиш рокли за големи момичета.

Елинор поклати глава.

— Не бихте могли да ме разберете.

— Е, поне можем да опитаме — меко я поощри Беати. Не беше типично за малката й сестричка да бъде толкова затворена в себе си.

— Не й обръщайте внимание — намеси се Джорджи. — Хайде по-добре да направим списък на дрехите, които искаме. Само да не бяхме толкова много. Когато се омъжа, ще имам само една дъщеря и ще направя дори невъзможното, за да й осигуря всичко.

* * *

Фреди отдръпна шумно стола си от сервираната за вечеря маса.

— Отказвам да остана в компанията на група празноглави момичета, които не говорят за нищо друго, освен за дрехи — каза грубо. — Идвай, Хенри. Ще изиграя с теб една игра на вист — допълни, сякаш проявяваше някакво изключително благоволение спрямо по-малкия си брат.

— За това са нужни четирима души — отбеляза Хенри, докато ставаше от стола.

— Ще повикам Хамиш и Джо — високомерно отвърна Фреди.

Лизи изглеждаше шокирана.

— Не можеш да играеш с момчетата от конюшнята — възропта тя. — Мама каза, че им е забранила.

Лейди Ротбъри се усмихна снизходително на любимия си син и бъдещ наследник.

— Не залагате пари, нали, миличък?

— Играем на топчета — отвърна някак прекалено бързо той. — Залагаме топчета за игра. Има ли нещо лошо?

С тези думи напусна рязко трапезарията, следван безропотно от Хенри.

— Не бива да позволяваш това, мамо — обади се Джорджи.

— Просто момчетата са си момчета.

— Става въпрос за нещо по-сериозно — отбеляза Лизи. — Първо, това не е справедливо спрямо Джо и Хамиш. Положението им не позволява да откажат нищо на Фреди. Колкото до думите му, че залагат топчета за игра, вярвам им толкова, колкото и когато ни уверяваше, че пият само чиста вода! Фреди е едва на тринайсет, за бога! А Хенри е на девет. По това време вече трябваше да е в леглото.

Майка й изглеждаше оскърбена.

— Би трябвало да оставиш на баща си и на мен да решаваме как да възпитаваме децата си — каза сковано, макар всички да знаеха, че Уилям не би могъл да контролира кучетата, а още по-малко пък синовете си.

Лора остана мълчалива, зареяна в собствените си момичешки блянове. Не след дълго щеше да напусне Лохли като съпруга на Рори, с когото щеше да прекара остатъка от живота си в свой собствен дом, в който щяха да правят само онова, което искат, и да изградят семейство в прекрасна атмосфера. Какво щастие.

Как само копнееше за това. В замъка беше студено и мрачно и единствените развлечения бяха тези, които си устройваха сами, като играта на крикет или четенето. Щом се омъжеше за Рори, никога повече нямаше да се върне тук.

— Рори каза, че често ще ме води в града — сподели тя с Даяна по време на един от вечерните им разговори, докато стояха пред камината и разтъркваха ръцете си, за да ги стоплят. — Ще ходим на концерти в Роял Албърт Хол, който кралица Виктория е кръстила на съпруга си след смъртта му. След това ще вечеряме в знаменитото с френската си кухня кафе „Роял“ на Реджент Стрийт. Говори се, че там често ходи Оскар Уайлд. О, животът ни ще бъде толкова прекрасен, Ди! Вече броя дните до сватбата ни.

Тя протегна ръка, за да види за хиляден път пръстена, символ на любовта на Рори и ключ към бъдещото й щастие.

С всеки изминал ден копнежът й да се махне от досадата и скуката нарастваше и тя започна да прекарва все повече време в ателието на мисис Армитейдж и да я наблюдава как шие дрехи за всички дами от семейството. В началото се наслаждаваше единствено на разговорите им, но постепенно започна да се възхищава на начина, по който шивачката кроеше роклите, тропосваше ги за първата проба, гледаше смаяно машината, която спестяваше ръчния труд, а резултатите бяха значително по-добри.

— Може ли да опитам? — попита развълнувано един ден. Гледаше как мисис Армитейдж използва крачния педал, за да завърти обратно колелото, при което специалната игла правеше тигелите, и работата не й се стори никак трудна.

— Разбира се, лейди Лора. Ще ви дам парче плат, за да се упражните — отвърна развеселена жената.

След няколко неуспешни опита момичето внезапно се развика:

— Машината стана неуправляема! Как да я спра…? О, господи, толкова е забавно!

Не й отне много време да овладее нужните умения и да се научи да контролира натиска върху крачния педал. След това мисис Армитейдж й показа как да сменя макарата с памучния конец. Лора беше очарована.

— Значи тропоските могат да се правят и на машина — възкликна тя. — Подгъвите също, нали?

Шивачката кимна.

— Намалява с повече от осемдесет процента ръчната работа, която трябваше да върша досега. За да станеш добър професионалист, трябва да запомниш три много важни неща.

Лора я погледна заинтригувана.

— И кои са те?

— Гладенето. Гладенето и пак гладенето. Веднага щом направиш тегела, той трябва да бъде много добре разгладен, в противен случай ще се вижда, когато дрехата се облече. Ако шевната машина е много добър приятел на шивача, то ютията е най-добрият му приятел.

Момичето се замисли за момент.

— Смятате ли… — започна колебливо, а после думите се изляха на един дъх: — Ще ми помогнете ли да ушия сватбената си рокля? Имам предвид, наистина да я направя сама. Да избера модела, да я скроя, да я тропосам и да я завърша, а вие само да присъствате на пробите?

Мисис Армитейдж се усмихна.

— Не виждам защо не — каза бавно. — Винаги съм мислила, че имаш усет към дизайна, а току-що ми доказа, че искаш да се научиш. Ще бъде истинска сензация младоженката сама да измисли и ушие роклята си.

Лицето на Лора засия от задоволство.

— Благодаря ви. Още сега ще нахвърля няколко модела, а вие ще ми кажете колко метра сатен ще са ми нужни.

Жената се разсмя.

— Лейди Лора, вие ще ми изядете хляба, ако се окажете наистина толкова талантлива, колкото ми изглеждате.

— В такъв случай ще ме вземете ли за чирак? Можете ли да ме оставяте да правя някои елементарни неща по другите дрехи? Моля ви, кажете да! Така времето до сватбата ми ще мине по-бързо.

— За мен е удоволствие да имам толкова прилежна ученичка.

* * *

— Какво ще правиш? — попита удивена Лизи, щом научи новината. — Ще превърнеш къщата в работилница? Това означава ли, че всички ще носим домашно ушити дрехи?

— Ние и сега се обличаме в такива — отвърна Лора.

— Така е, но все пак са правени от професионален шивач! Да ушиеш сама сватбената си рокля, е ужасна идея. Сигурна съм, че мама няма да ти разреши.

— И как би могла да ме спре? Това си е моята сватбена рокля и изобщо не се съмнявам, че Рори ще бъде доволен, когато научи.

— Можеш да бъдеш сигурна, че няма да ти позволя да сложиш дори една карфица в моята рокля, когато се омъжвам — високомерно заяви Лизи.

— По това време вече ще живея в Англия и ще съм прекалено заета с други неща.

В този момент в стаята влезе лейди Ротбъри.

— Какво става тук? За какво се карате?

— На Лора й е хрумнала абсурдната идея, че може да ушие сама сватбената си рокля, а аз й казах, че няма да й разреша да се доближи до моята.

— И откога говорим за твоята сватба, Лизи? — настойчиво и с известна доза сарказъм попита майката. — Доколкото ми е известно, досега никой не е поискал ръката ти от баща ти.

— Сигурна съм, че Джеймс Фрейзър ще се ожени за мен, мамо. Обичам го и наистина искам да му стана жена.

— Не е задължително мъжът, в когото си влюбена, да стане твой съпруг — строго отсече лейди Ротбъри.

Лицето на Лора се зачерви от гняв.

— Мамо! Говориш ужасни неща. Разбира се, че трябва да се събереш с човека, когото обичаш. Никога не бих се омъжила за Рори, ако не бях луда по него!

Лейди Ротбъри запази самообладание.

— Ти извади истински късмет, че намери подходящия мъж, мила, особено като се има предвид колко си млада. Неговият баща е бъдещ баронет. Богат е и му предстои блестяща кариера. Но може сестрите ти да не ги очаква подобно завидно бъдеще.

— Сигурна съм, че и аз ще бъда щастлива — тросна се Лизи. — Познавам Джеймс, откакто навърших петнайсет. Въпросът не е дали ще се оженим, а кога. Вие направихте всичко възможно, за да ни запознаете с най-подходящите хора, мамо, за което сме ви много благодарни — допълни свенливо.

Майка й засия, приемайки думите й като комплимент за родителските й заслуги.

— Искам всички вие да сте щастливи, милите ми, а една жена е обречена, ако не си намери съпруг от същата религия, със същите политически възгледи и от своята класа. И трябва да е скромен, естествено. Бракът е въпрос на сигурност, взаимно разбиране и собствен избор. Което няма нищо общо с любовта.

Последвалата тишина би могла да напише томове книги за разрушените мечти, лелеяни толкова дълбоко от Лизи и сестрите й, които винаги си бяха представяли как техният очарователен принц ще дойде и ще ги отведе на вълшебни места, където любовта и страстта щяха да продължават вечно.

— Когато бедността застане на прага, любовта излита през прозореца — каза многозначително майка им, след което се обърна и напусна стаята.

Лора се засмя тихо.

— Вече сме наясно — измърмори тя. За себе си не се съмняваше, че винаги можеше да разчита на Рори, който щеше да се грижи за нея и да я обича до края на дните им, и беше благодарна на Бога за това си щастие.

През следващите два месеца Лора работи под вещото ръководство на мисис Армитейдж, която я учеше на всичко — от вземането на мерки до кроенето, тропосването, разглаждането, шиенето на машина и накрая — ръчното завършване на дрехата. Усвои умението да крои палта и сака с по-големи от обичайните размери, както и да прави илици за копчета. Научи се да набожда подгъвите с карфици, да прави плохи и плисета. Съвсем скоро вече можеше да гарнира коприната с дантела и да извезва красиви бродерии с мъниста. Моделиерката беше изумена колко бързо Лора попиваше уменията и колко отдадена беше на работата си.

Момичето беше изцяло потопено в заниманието си и часовете минаваха неусетно, докато с все по-голямо вълнение откриваше какви чудеса можеха да се получат от обикновено парче плат.

Най-сетне дойде и моментът, когато трябваше да се заеме със собствената си сватбена рокля и с всеки тегел си представяше изражението върху лицето на Рори, щом пристъпеше към него по църковната пътека. Във въображението й очите му щяха да бъдат изпълнени с любов и възхищение, вторачени в онзи момент, когато щяха да бъдат вече съпруг и съпруга и да очакват с нетърпение да изживеят заедно остатъка от живота си.

И ето че роклята беше вече готова и единственият човек, който имаше право да я види, беше майка й. Мисис Армитейдж отиде да я доведе и когато лейди Ротбъри влезе в стаята, спря изумена от гледката, която представляваше втората й дъщеря. После очите й се напълниха със сълзи, които не си направи труда да скрие.

— Милото ми момиче! — каза нежно.

— Харесва ли ти, мамо? — Лора се обърна бавно, показвайки ситните копчета на гърба и умело пришитите поли, преминаващи в шлейф.

— Изглеждаш великолепно! Наистина ли я уши съвсем сама?

— Съвсем сама, милейди — увери я мисис Армитейдж. — Аз правех само пробите.

Лейди Ротбъри поклати изумено глава.

— Наистина невероятно. Харесва ми начина, по който дантелата се обвива около раменете, а колкото до мънистата… Съвсем сериозно ли искаш да ми кажеш, че и това си направила сама, Лора?

— Естествено. Наложи ми се да използвам най-тънката игла и беше доста уморително за очите ми. Мислиш ли, че Рори ще я одобри? — попита момичето настойчиво, жадно за още похвали.

— Без никакво съмнение — отвърна майката и се обърна към шивачката: — Сигурно много се гордеете с ученичката си?

— Да, милейди. Лейди Лора има вроден усет към красивото и към създаването на дрехи. Ще са ми нужни години, за да придобия тази нейна дарба. Често й повтарях, че ако не съм достатъчно предпазлива, един ден ще ми вземе хляба.

Всички се разсмяха на абсурдното твърдение, че когато и да било Лора би могла да се занимава сериозно с шиене, но страните на момичето поруменяха от комплимента.

— Изглеждаш много красива, детето ми. Рори е младеж с изключителен късмет.

Това бяха най-милите думи, които Лора беше чувала от майка си.

След като се преоблече в ежедневните си дрехи, двете слязоха заедно по стълбите, в основата на които ги очакваше нетърпеливо Лизи.

— Сватбената рокля на Лора е великолепна! — съобщи лейди Ротбъри, без дори да забележи безумното изражение на най-голямата си дъщеря.

— По дяволите сватбената рокля на Лора! — невъздържано избухна тя. — Случи се нещо ужасно!

Майка им застина на мястото си.

— Нещо с баща ви? — попита ужасено.

Лизи избухна в сълзи и се отпусна върху най-долното стъпало на стълбището.

— Какво има? — извика Лора и чертите на лицето й се разкривиха от обзелия я страх. Баща им беше безразсъден ездач, който често караше конете да прескачат огради и изсъхнали храсти с опасна височина. Вече няколко пъти беше падал лошо и си бе чупил кости. Колкото повече остаряваше, толкова по-големи рискове поемаше. Искаше да докаже на близките си, че все още е млад и енергичен.

— Кажи ми! — гневно нареди лейди Ротбъри. — Хайде, момиче, стегни се и разкажи какво се е случило!

Лизи си пое дълбоко и накъсано дъх, после вдигна обляното си в сълзи лице.

— Току-що научих, че Джеймс Фрейзър е обявил годежа си с Араминта Маклейн. — След тези думи отново избухна в сълзи. — А аз бях толкова сигурна, че е влюбен в мен.

* * *

През следващите няколко дни атмосферата в замъка Лохли беше мрачна и потискаща. Никой не беше в състояние да успокои Лизи, която гледаше на годежа на Джеймс с друга девойка като на подло предателство.

— Горкичката — съчувствено каза Даяна, когато сестра й даваше воля на сълзите си, докато четеше стиховете на Лонгфелоу^[3].

— Може би Араминта Маклейн е по-красива от Лизи — нещастно отбеляза Джорджи.

Беати изглеждаше скандализирана.

— Какви ужасни думи! — каза укорително, докато най-голямата й сестра отново избухна в сълзи. — Вероятно го е съблазнила и е бил принуден да се ожени за нея.

Лизи спря да хлипа и я погледна поразена.

— Искаш да кажеш, че може би е забременяла от него?

Даяна се намръщи неодобрително.

— Смятам, че трябва много да внимаваме какво говорим, особено когато прислугата е наоколо. Не знаем нищо за Араминта, но за сметка на това сме наясно колко бързо се разпространяват слуховете.

— Лизи не бива да бъде успокоявана. През последните няколко години тя се опияняваше от мисълта да се омъжи за красивия Джеймс Фрейзър, известен между приятелите си като Джейми, а сега фактът, че е приемала приятелското му отношение към нея за нещо по-сериозно, я наранява най-дълбоко. Мечтите й бяха разбити на пух и прах. Вече няма начин да стане негова годеница, съпруга и майка на децата му.

Сега нямаше никаква надежда да се омъжи преди Лора. В душата й беше зейнала празнина и трябваше с разбито сърце да признае поражението си. Освен това се опасяваше, че изглежда като глупачка, задето толкова погрешно бе разтълкувала намеренията му.

Така че състрадателните думи на сестрите й падаха върху пресъхнала почва, в която вече беше малко вероятно да покълнат надежди за бъдещето.