Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (10)

Девета глава

Ласуейд хол, 1910

Лора бе аранжирала вазите във всички стаи и лично се увери, че готвачката е поръчала най-хубавото телешко за пресните зеленчуци, току-що набрани от градината.

— Искам всичко да бъде идеално — каза тя на Хобс.

Икономът кимна с разбиране и автоматично обви пръсти около единствения ключ за килера с виното, който висеше заедно с всички други на верижка на кръста му.

— Да, милейди. Всичко е наред. В колко часа очаквате завръщането на мистър Лейтън-Харви?

— Около четири. Ще пием чай в градината. Поръча да приготвят кифличките, които той обича, нали?

— Разбира се, милейди. Накарах също така да изпекат любимата му домашна торта.

— О, чудесно. Благодаря ти, Хобс.

По напрежението в гласа й и треперещите, силно стиснати ръце той виждаше, че е изнервена. Лицето й изглеждаше изпито, тъй като беше отслабнала много през петте месеца, които господарят му бе прекарал в специализирана клиника в Единбург. Отсъствието му бе обяснено със „заминаване за известно време“, което допускаше, че би могъл както да обикаля из Средиземноморието, така и да се намира на което и да било друго място. Това не бе заблудило никого от съседите, още по-малко пък хората от персонала, но лейди Лора си имаше своята гордост и кой би могъл да я упрекне за това? Напоследък често говореше за „ново начало“ и „обръщане на чиста страница“, което безспорно показваше, че отчаяно иска всичко в бъдеще да бъде наред.

Ала Хобс беше реалист. От свинска кожа не можеше да се направи копринена чанта, както често бе повтаряла старата му майка, нито пък мистър Лейтън-Харви щеше да се откаже да близне алкохол до края на живота си. Човек си е такъв, какъвто е.

* * *

В два часа Лора се прибра в стаята си, за да се преоблече в бялата следобедна рокля с широк набор на талията и бордюр от фина английска бродерия с флорални мотиви, който се диплеше около изтънелите й глезени. После завърза на кръста си широк колан от черно кадифе и добави подходящ шал, прикрепен към дрехата с диамантена брошка. Косата й вече беше сресана в елегантен кок, а като последен щрих откъсна от малък бележник лист, напоен с пудра за лице, и го прекара леко през носа и страните си.

Този ден, убеждаваше себе си тя, беше първият от новия живот за семейството им. Докторът бе заявил, че храни надежда Уолтър да се откаже завинаги от пиенето и стига да избягваше стресови ситуации, с него всичко щеше да е наред.

— Научил си е урока — бе добавил доктор Алън убедително. — Предупредих го, че ако се напие още веднъж, ще му е за последно. Черният му дроб няма да издържи ново натоварване.

Лора му бе благодарила с искреното желание да повярва повече от всичко, че вече няма да й се налага да се притеснява от следваща криза. Сега изцяло от нея зависеше да не се плъзне обратно по наклонената плоскост. Беше решила в дома им да преобладават спокойствието и тишината, с разумни развлечения и без никакъв алкохол. В бъдеще Карълайн и Нийл щяха да се превърнат в център на живота им и ако не за друго, то поне заради тях Уолтър никога повече не трябваше да пие.

След като се приготви, отиде в детската стая, за да вземе Карълайн, която току-що се бе върнала от урок по танци.

— Мамо, днес учихме един шотландски танц. Искаш ли да ти го покажа? — възбудено попита момиченцето.

— Защо първо не се преоблечеш, миличка? Ще сложиш ли синия жакет и кремавата рокличка, която ти уших?

— Ла-ла–ла–ла — пееше детето, като се въртеше на пръсти из стаята. — Няма ли да изглеждам като истинска фея?

Лора се усмихна. Обичаше дъщеря си с всяка фибра на тялото си и много се гордееше с нея. Карълайн беше очарователна и много жизнена, имаше тъмните искрящи очи на баща си и винаги се усмихваше и бъбреше радостно.

— Имам по-добра идея — закачливо възкликна майката.

— И каква е тя? — Малката ръчичка настойчиво подръпна полата й.

— Татко се прибира днес и ще пристигне всеки момент. Защо не облечеш роклята и не потанцуваш за него?

— Шотландския танц?

— Каквото искаш, миличка.

Лицето на малката засия, сякаш вътрешната й светлина се изля навън.

— Татко си идва? Днес?

Лора кимна, доволна от посрещането, което очакваше Уолтър при завръщането му.

Щом чу колата по покритата с чакъл алея, Карълайн се втурна през входната врата, пред която бе седяла в трескаво очакване през последния половин час.

— Тате! Тате! Сега ще ти потанцувам! Научих един шотландски танц! — развика се тя. — Гледай ме, тате! Гледай!

Застанала на прага, Лора наблюдаваше как Уолтър скочи от задната седалка на колата и сграбчи дъщеря си в прегръдките си.

За един кратък миг отново видя здравия привлекателен мъж, в когото се бе влюбила и за когото се бе омъжила. Мъжът, който я беше пленил с невероятния си чар и остроумието си. Мъж, служил някога в армията, дисциплиниран, смел и с безупречно минало.

Той улови погледа й, постави внимателно Карълайн на земята, приближи се към жена си, сложи ръце на раменете й и я целуна. Лора отчаяно се опитваше да се вкопчи в образа, мярнал й се за секунди, но безуспешно. Загледана в очите му, видя само неговата уязвимост, недостатъците му, срама и разяждащата го агония. Прииска й се да заплаче за онзи мъж, когото бе изгубила, удавен в алкохола, но вместо това отвърна на ласката му с надеждата, че е успяла да го заблуди, че все още го обича така, както някога.

— Стори ми се добра идея да изпием чая си в градината, а Карълайн да ти покаже колко хубаво танцува — каза, като се извърна, за да не забележи той усещането за невъзвратима загуба, изписано върху лицето й, докато го водеше към моравата, където Хобс бе наредил масата.

И така ще бъде до края на живота ми, отбеляза мислено, като говореше предимно за и с Карълайн, защото те двамата вече нямаше какво да си кажат. Прекалено много нишки бяха прекъснати, твърде дълбока пропаст зееше помежду им и освен малката им дъщеря не ги свързваше нищо друго.

Щом приключиха с чая и Карълайн бе танцувала до насита из моравата, Уолтър се изправи.

— По-добре да отида и да прегледам пощата, която сигурно се е натрупала, докато ме нямаше — каза той. — Нийл утре ли се връща?

— Да. Роуена ще го доведе и ще остане за обяд. Опасявам се, че цялото ти бюро е затрупано от писма, но Джон наглеждаше делата ти през цялото време, така че едва ли има нещо спешно. Защо не я оставиш за утре сутринта?

— Не. Искам още сега да видя какво става.

Уолтър остана в кабинета си, докато дойде време за вечеря, но когато го повикаха, заяви, че не е гладен. Лицето му беше пребледняло и очевидно беше разтревожен, защото крачеше нервно напред-назад из стаята.

Лора го наблюдаваше напрегната, изпълнена със страх. Никога не го беше виждала в такова състояние и се питаше дали не се дължеше на силните изживявания при завръщането му у дома.

— Трябва да хапнеш нещо — настоя тя. — Искаш ли малко супа? Или поне бульон?

Той поклати глава.

— Съжалявам, но се налага да изляза.

— Да излезеш? — стъписана го погледна тя. — Къде ще ходиш? Вече е осем часът. — Веднага си помисли за нощните клубове, баровете и хотела в Единбург, където веднъж го бяха намерили в безсъзнание.

— Трябва да се видя с Джон — нетърпеливо отвърна Уолтър.

— По това време? Сигурно вечеря със семейството си. Защо не използваш телефона, щом непременно трябва да говориш с него?

Но той не я слушаше.

— Трябва да взема колата и да се срещна с него спешно.

— Но какво има? — не отстъпваше Лора и тревогата й нарастваше. — Може ли да дойда с теб?

Съпругът й се обърна гневно към нея:

— Знаеш ли, не е нужно да се държиш покровителствено с мен. — После блъсна входната врата и тя го чу да се отдалечава към мястото, където беше паркирана колата. Миг по-късно шумът от двигателя заглъхна в далечината. Уолтър беше излязъл.

Зад нея неловко пристъпяше Хобс.

— Да държа ли вечерята на господаря топла, милейди?

— Може, но самата аз нямам представа кога ще се прибере. — Собственият й апетит бе погълнат от тревогата и усещаше, че й прилошава. — Би ли предал извиненията ми на готвачката, моля? Кажи й, че съпругът ми бе извикан спешно по работа, а аз имам главоболие. Ще се кача горе да си почина.

— Много добре, милейди. Да ви донеса ли нещо?

— Не, благодаря. — Краката й тежаха като олово, докато се изкачваше по стълбите. Обзета от ужасно предчувствие, реши да си легне, въпреки че беше рано. Какво се бе объркало във внимателно изготвените планове да посрещне съпруга си подобаващо? Сега имаше нужда само от няколко часа забрава, защото съзнанието й бе затормозено. Какво, в името на бога, бе накарало Уолтър да се втурне навън толкова бързо? Съблече се, пъхна се под завивките и като затвори очи, се помоли да успее да заспи.

Хладната сивкава светлина на утрото се прокрадваше през пролука между завесите и Лора внезапно се стресна, сякаш нещо я бе разбудило. Ала беше съвсем сама, а мястото на Уолтър в леглото беше непокътнато. Стана и бързо отвори вратата на гардеробната му, където понякога той прекарваше нощите, когато някой от двамата не се чувстваше добре. Но и там покривката беше безупречно изпъната.

С нарастваща паника наметна пеньоара и се спусна тичешком по стълбите към телефона. Стори й се, че мина цяла вечност преди Джон Озбърн да отговори, и едва тогава си даде сметка, че е рано сутринта и той може би още спи.

Тогава чу гласа му.

— Ало? Тук е Джон Озбърн. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Лора. Извинявам се, че звъня толкова рано, но съм много притеснена за Уолтър. Той у вас ли прекара нощта?

Последва продължителна пауза, преди да й отговори предпазливо:

— Остана тук доста до късно. Щом си тръгна, реших, че ще се прибере.

— Можеш ли да ми кажеш защо трябваше да се срещне с теб толкова спешно?

Още една дълга пауза.

— Струва ми се, че е най-добре да поговориш за това с него.

— Вече съм на предела на търпението си, Джон. Пак ли пи?

— Не, определено не. Беше абсолютно трезвен. Недей да се притесняваш толкова, Лора. Сигурен съм, че всеки момент ще се прибере. Сега трябва да затварям. Може да поговорим по-късно.

Последва тихо изщракване и разговорът беше прекъснат, от което Лора остана по-разтревожена от всякога. Дали Уолтър не лежеше в някоя канавка след автомобилна катастрофа?

Като се върна в стаята си, за да се облече, в съзнанието й нахлуха спомени за ужасяващото утро, когато тялото на малката Елинор бе намерено върху плочите на терасата в Лохли. Колкото и да се убеждаваше, че Уолтър всеки момент ще влезе в стаята и със смях ще й разкаже, че просто поради глупава небрежност е останал без бензин, не успяваше да потисне безпокойството си.

На вратата се почука.

Беше Хобс.

— Боя се, че ви нося лоши новини, милейди. Господарят е бил откаран в местната болница, защото са го намерили в безпомощно състояние в колата му. Бил е в безсъзнание.

Лора отиде да вземе палтото си.

— Докарай кабриолета, Хобс, моля те. И накарай Гордън да отиде да прибере колата, където и да се намира. Не знам колко дълго ще отсъствам, затова кажи на бавачката какво се е случило, но я предупреди да не споменава нищо пред Карълайн.

— Да, милейди. Както наредите, милейди.

Съвсем замаяна, тя сложи черната кожена шапка, закопча палтото си, грабна ръчната чанта и ръкавиците и бързо напусна стаята.

Местната болница беше малка и стаите бяха тесни и мрачни. Въздухът беше напоен с тежката миризма на дезинфектанти. Сестрата зад регистрационното гише вдигна глава, позна я и й се усмихна. Не й се случваше за първи път да е дежурна, когато мистър Лейтън-Харви постъпва в спешното отделение. Всъщност това се повтаряше поне веднъж в годината.

— Очаквах ви, лейди Лора — каза весело. — Значи са ви съобщили за съпруга ви?

Лора кимна.

— Как е той?

— Не е толкова зле. Като се имат предвид обстоятелствата.

— Много пиян ли беше, когато го докараха при вас? — Гласът й бе напрегнат и все още й се струваше унизително да признае, че Уолтър е алкохолик.

Сестрата погледна картона на бюрото.

— Бил е в силно алкохолно опиянение. Поне е проявил достатъчно разум да спре колата и да я отбие встрани от пътя. Вероятно се е почувствал зле, защото лекарят допуска, че е получил лек удар.

Лора почувства, че я обзема непреодолимо отчаяние.

— Той току-що излезе от клиниката „Христос спасител“ в Единбург — каза приглушено. — Лекуваха го цели пет месеца след последното препиване. — Вдигна глава и този път очите й искряха гневно. — Как е могъл да постъпи толкова глупаво? Предупредиха го, че ако започне отново да пие, може да се убие.

— Той скоро е навършил петдесет, нали? Не е необичайно човек на неговата възраст да получи удар — опита се да я успокои сестрата. — И не е задължително да е предизвикан от алкохол. Искате ли да го видите?

Лора се изправи неуверено.

— Да, моля.

Поведоха я по мрачен коридор към тясна стая, където Уолтър лежеше по гръб и изглеждаше като заспал. Лицето му беше посивяло, приличаше на старец. Лора придърпа твърд дървен стол от ъгъла, постави го безшумно до леглото, седна и улови ръката му.

— Уолтър — каза тихо.

Той не отговори. Беше в безсъзнание и само повърхностното му дишане подсказваше, че е все още жив. Откъде беше взел алкохола? Със сигурност не го бе изнесъл от къщи, а Джон Озбърн се бе заклел, че не му е предлагал да пие. Когато си е тръгнал от тях, клубовете вече са били затворени, така че единствената възможност беше да се е отбил в някое заведение и да е скрил бутилката в колата, преди да се види с Джон. Но защо? Защо изобщо бе решил, че непременно трябва да се срещне с него? И защо се е подсигурил предварително с пиене за след това?

Започна да изпитва угризения, задето бе оставила кореспонденцията му подредена върху бюрото, защото вероятно нещо в нея го бе разстроило дълбоко. Защо не я беше скрила, докато успее да привикне отново с домашната обстановка? Как можа да постъпи така глупаво?

Притеснена за бъдещето му и онова, което можеше да му коства поредното прегрешение, Лора остана в болницата няколко часа, но Уолтър не дойде в съзнание и накрая докторът сам я отпрати.

— Изглеждате уморена, лейди Лора. За вас това беше голям шок, затова ви препоръчвам да си легнете рано. Не се тревожете за съпруга си. Ще направим всичко възможно, а ако се наложи, сам ще разпоредя да го върнат обратно в клиниката в Единбург.

* * *

Още в момента, в който слезе от наемния кабриолет, Лора усети, че нещо не е наред. Къщата тънеше в мъртвешка тишина, сякаш всичките й обитатели внезапно я бяха напуснали. Забърза към предното стълбище и още преди да е стъпила на първото стъпало, забеляза, че входната врата зее широко отворена.

— Хобс? — подвикна нервно.

Никой не й отговори. Празната тишина я паникьоса.

— Хобс? — повтори, вече разтреперана.

Тогава облицованата със зелено сукно врата, която разделяше кухнята и помещенията за прислугата от останалата част на къщата, се отвори и пред нея се появи неприветливото лице на Джон Озбърн.

Стресната, тя отскочи назад и извика:

— Какво, за бога, правиш тук?

— Хайде да идем да седнем някъде, Лора. Опасявам се, че ти нося лоши новини.

— Какво има? Къде са всички? Карълайн добре ли е?

— Да. С малката всичко е наред. Помолих бавачката да я отведе някъде за един ден и се надявам, че когато се върнат, нещата ще са приключили.

— Какво ще е приключило? Да нямаш някакви новини? О, господи, да не би Уолтър да е мъртъв?

Джон й отправи празен поглед.

— Не. От Хобс научих, че отново са го приели в болницата и ти си отишла да го видиш. Защо? Да не би да е болен?

— Получил е удар. Смятаме, че е пил, след като си е тръгнал от вас снощи, а после… — Нямаше сили да продължи. Препъвайки се, го отведе в гостната, където се отпусна на дивана и закри лицето си с ръце.

Той се настани до нея.

— Много съжалявам, Лора. Дойдох да се срещна с теб, защото положението е много сериозно.

— Знам — тихо отвърна тя.

— Нямам предвид само здравето на Уолтър.

Лора вдигна поглед към него.

— Какво още има? Къде е Хобс? Ти защо си тук? За какво искаш да говориш с мен?

— Неприятно ми е да ти го кажа — подхвана Джон и по изражението му личеше, че е притеснен, — но Уолтър е затънал в дългове. Дължи на няколко човека доста пари. Не просто значителни заеми, които биха могли да бъдат върнати при по-разумно харчене, а огромни суми. Оказва се, че е живял на кредит от дълго време насам. Дори не е платил колата ви. Освен това си е открил сметки в няколко магазина в Единбург, откъдето е купувал дрехи и ръчно изработени обувки… — Направи кратка пауза и реши да не споменава за ювелирния магазин, където бе поръчал перлена огърлица, няколко златни гривни и диамантени обеци за Лора.

Главата й се въртеше, докато се опитваше да вникне в казаното от Джон.

— Не разбирам! — възкликна накрая и продължи съвсем объркана: — Винаги ме е карал да си мисля, че се справя много добре. Каза ми, че е наследил състоянието си и къщата от родителите си. Не трябва да забравяш, че в продължение на месеци беше в болница и не можеше да се занимава с нищо. Не се ли очакваше ти да се погрижиш за делата му, докато го няма? — завърши обвинително.

Джон сви устни.

— Ще стигна и до там.

Лора повдигна брадичка.

— Не може ли банката да му отпусне пари, за да плати сметките си? Сигурно има начин да изтегли кредит?

— Опасявам се, че Уолтър вече дължи именно на банката огромна сума пари, за която е използвал като гаранция къщата ви, и сега тя му отказва и закрива всичките му сметки. Намерил е писмото на бюрото си снощи и затова е било толкова наложително да се видим.

— Какво ще правим сега? — изстена тя изтерзано. — Те не могат да постъпят така с него. Той е техен клиент от години.

— Боя се, че точно това ще направят.

— В такъв случай ще си наложим някои икономии. Ще помогне ли, ако съкратим персонала? Ако броим шофьора и градинаря, плащаме заплати на осем души. — Мислите й несъзнателно я върнаха назад във времето, когато в дома на родителите й извън и вътре в къщата работеха сто седемдесет и шест човека. В сравнение с тях, осем беше доста скромна цифра.

— Има и стари задължения, Лора. Парите не стигнаха, за да им се изплатят заплатите за последните шест седмици.

Изражението й издаваше едновременно шок и недоверие.

— Това е ужасно. Нямах представа. Защо не си ми казал?

— Не исках да те тревожа, преди да разбера на колко точно възлизат дълговете му. Дори се надявах да успея да убедя банката да му отпусне нов заем, но, за нещастие, оттам отказаха. — Джон стана от стола и започна да крачи напред-назад из стаята, сякаш не знаеше как да й каже останалото. Най-сетне се реши да продължи, като упорито отбягваше да срещне погледа й: — Плащах заплатите на прислугата ви със собствени средства. Нещо, което те не знаят и никога няма да научат. Но се опасявам, че вече не съм в състояние да го правя, затова дойдох днес тук. Дадох им дължимото и ги предупредих, че веднага трябва да напуснат къщата и да си намерят друга работа.

— Искаш да кажеш, че всички са си отишли? — Пребледняла като платно, тя се облегна на стола. Опитваше се да осмисли случващото се. Целият й свят се бе срутил, сякаш пометен от силно земетресение, и колкото повече осъзнаваше какво бе сторил Уолтър, толкова по-силен гняв я обземаше.

— Как е могъл да постъпи толкова безотговорно! — възкликна накрая. — Много съжалявам, че си бил замесен в тази каша, Джон, но в същото време съм ти дълбоко благодарна, че си го направил. Ще наредя да ти се възстанови всичко, преди който и да било друг да получи парите си.

Джон се усмихна тъжно.

— И с какво, Лора? Това е основният въпрос. Вече няма никакви средства. Всичко е похарчено, а Уолтър дължи купища пари на различни хора. Да плащам на прислугата, беше най-малкото, което можех да направя като негов приятел, докато той беше в клиниката, и не исках да трупам на главата ти допълнителни тревоги. Имах големи надежди, че банката ще ми сътрудничи, но, уви, единственият изход от ситуацията е обявяването на банкрут.

Тишината в стаята стана почти осезаема. Думата се въртеше отново и отново в съзнанието на Лора, докато се опитваше да стигне до значението й.

— Трябва освен алкохолик да е бил и съвсем луд.

— Това прави алкохолът. Уолтър не беше на себе си след всеки запой. Той е много болен, Лора, и в това е трагедията му. Когато беше по-млад, целият свят беше в краката му. Кариерата му в армията беше обещаваща, след което прояви невероятен нюх към бизнеса, като инвестира умело цялото си наследено състояние. — Джон въздъхна тежко. — А ето докъде стигна.

Лора го погледна и очите й бавно се напълниха със сълзи. Когато заговори, гласът й бе натежал от отчаяние и тъга:

— Не че те обвинявам, но защо никой не ме предупреди, преди да се омъжа за него? Сестрите ми се опитаха да ме спрат и ме увещаваха да изчакам, но поне Роуена би могла да ми каже, че има проблем. Ти също. Сигурно пак щях да обвържа живота си с него, защото го обичах, но поне щях, с твоя помощ, разбира се, да държа под око финансите ни, да забраня да се внася алкохол в къщата и да го изпратя на лечение още при първите признаци на заболяването му. — Тя поклати глава. — Всичко щеше да е много по-различно.

— Човек проявява лоялност към приятелите си — простичко отговори Джон. — Уолтър много те обича и аз виждах колко щастие внесе ти в живота му. Надявах се, че след сватбата ще се откаже от пиенето завинаги. Предупреждавах го, Лора. Многократно му повтарях, че ако продължава по този път, ще изгуби всичко, в това число теб и Карълайн, но безрезултатно. Влечението му към алкохола беше по-силно от любовта му към всеки от нас.

— Значи целият персонал си тръгна…? — все още неспособна да повярва, попита тя. — А бавачката?

— Боя се, че и тя. Скоро ще доведе малката. На нея също й е платено. Обещах на всички добри препоръки, така че не бива да се притесняваш за тях.

— Господи, каква отвратителна каша. Какво ще стане сега?

— Къщата ще бъде препродадена, но затова ще е необходимо време.

Лора седеше мълчаливо. Наред с пиенето и охолния живот, който не би могъл да си позволи, оставаше грозният факт, че през цялото време я беше лъгал за финансовото им състояние, беше я насърчавал да харчи неразумно за различни ненужни неща за дома им, както и за дрехи за нея и Карълайн. Това беше нещо, което никога нямаше да му прости.

Когато стана да си върви, Джон улови двете й ръце в своите, възхитен от смелостта и самообладанието й. Загледан право в очите й за първи път тази вечер, той каза:

— Засега просто изчакай, докато се опитам да измисля нещо. Проблемът касае само теб и Карълайн. Не го обсъждай с никого.

* * *

Същата нощ Карълайн спа при майка си в огромното легло, като предварително беше подготвена, че става въпрос просто за игра.

Когато на следващата сутрин станаха, Лора каза:

— Всички излязоха, затова ние с теб трябва да пазим къщата — опитваше се да говори бодро и весело, въпреки че беше психически напрегната и уморена. — Ще си оправим леглото, а после двете заедно ще си приготвим закуска, ще откъснем зеленчуци от градината за обяд и… — Гласът й пресекна и тя побърза да извърне глава. — Нали ще се облечеш, докато си среша косата, миличка?

— Къде е татко?

— Замина по работа.

— Скоро ли ще се върне?

Лора стисна зъби от болката, свила в този момент сърцето й.

— Не знам, миличка. А сега побързай.

Когато Карълайн изтича към детската стая, Лора седна пред тоалетната си масичка, обзета от единственото желание да се върне в леглото, защото нямаше сили да посрещне идващия ден. Искаше й се да потъне в забрава. Да се отърси от всичко и да се успокои. Облече набързо дълга черна пола и кремава копринена блуза и добави към тоалета златни верижки и перлите, които винаги носеше. И тогава я споходи поразяваща мисъл. В къщата нямаше никакви пари. Ами ако й се наложеше да отиде до селото, за да купи храна? Отвори чантата си и намери в нея няколко шилинга, които й бяха върнали като ресто от наемния дилижанс, с който се бе прибрала от болницата предишния ден. Вместо да ги прибере обратно, тя ги сложи в малко портмоне, което пъхна за по-сигурно в корсета си.

— Хайде, Карълайн — извика, докато слизаше по стълбите към кухнята. — Да видим какво ще намерим за закуска!

В този момент някой потропа на входната врата.

Отне й известно време, за да вдигне резето и да превърти големия ключ, а междувременно думкането се повтори, този път още по-силно.

Открехвайки тежката врата, тя погледна навън уплашено и видя висок, червендалест и набит мъж с гневни очи и малка злобна уста. В ръцете си държеше вестник, който размаха пред лицето й.

— Какво желаете? — попита тя величествено, въпреки че вътрешно трепереше от страх.

Той мина покрай нея, влезе в салона и едва тогава Лора забеляза, че отвън до стълбите стояха още няколко грубовати мъже, готови всеки момент да го последват.

— Не можете да идвате тук! Това е частна собственост! — възпротиви се тя енергично. Сърцето й биеше до пръсване в гърдите и ясно си даваше сметка, че е в уязвима позиция.

Непознатият я изгледа похотливо и отново тикна вестника в лицето й.

— Съдебно разпореждане — изсумтя той. — Аз съм окръжният съдия-изпълнител. Идваме да изпразним къщата.

Лора застина на мястото си. За момент всичко наоколо сякаш се завъртя пред очите й и се уплаши, че ще припадне.

— Никой не ме е предупредил за идването ви — успя да каже все пак.

— Точно това е замисълът! Не искаме такива като вас да офейкат с всичката стока. — Мъжът се обърна към останалите, които, както едва сега осъзна, бяха носачи. — Залавяйте се, момчета. Изглежда, ще ни отнеме целия ден. Започнете от горе на долу. Опаковайте китайския порцелан и кристала в сандъци. Среброто също. Гледайте да не повредите картините, защото ще изгубят стойността си. И не забравяйте тавана!

— Да, сър — отговориха всички в един глас.

През отворената врата Лора видя спрян недалече голям камион.

Съдия-изпълнителят не откъсваше поглед от нея.

— Тези неща ще ги взема лично — каза с неприятен глас, загледан в златните верижки, перлите и украсения с диамант и сапфири пръстен на ръката й.

— Това са мои собствени бижута. Нямате право да ги вземете. Получила съм ги като наследство от родителите си и нямат нищо общо с дълговете на съпруга ми — възрази тя, съвсем слисана.

— Не ме интересува кое откъде е дошло. Законът ви задължава да предадете всичкото си движимо и недвижимо имущество. — Мъжът протегна едрата си ръка с обърната нагоре длан и изръмжа: — Давайте по-бързо. Нямам цял ден за губене.

С огромна неохота Лора му подаде верижките и годежния си пръстен.

— И другия също! — нареди той.

— Какъв друг? — примигна тя, все още неспособна да повярва на случващото се.

Съдия-изпълнителят цъкна с език нетърпеливо.

— Венчалната халка. В нея има доста злато.

Лора поклати глава.

— Не. Няма да ви я дам.

Мъжът се приближи и се надвеси заплашително над нея.

— Сваляйте я веднага. — Докато неохотно му я подаваше, той попита: — А сега, казвайте къде е сейфът?

— Нямаме такъв — отвърна тя.

— В такъв случай къде държите останалите скъпоценности?

Лора се отпусна на най-близкия стол.

— В кутията за бижута — тихо каза тя и усети стягане в гърлото от давещите я сълзи. — Малката ми дъщеря ще слезе всеки момент и не искам да се изплаши.

— На ваше място бих останал с нея целия ден в кухнята. Ще изпразним всичко от къщата.

Той се затътри нагоре по стълбите, най-вероятно да търси кутията с бижутата, а Лора се втурна към телефона. На оператора му беше необходимо по-малко от минута, за да я свърже с Джон.

— Как си тази сутрин, Лора? — веднага попита той.

— О, слава богу, че си у дома. Тук пристигна съдия-изпълнител с няколко работници. Как да им попреча да отнесат всичко? Закани се, че няма да остави нищо, а и вече взе бижутата, които носех. Мога ли да направя нещо, Джон?

Последва дълго мълчание и за един изпълнен с ужас момент тя реши, че е затворил телефона.

Тогава той заговори:

— Ужасно съжалявам, Лора. Нямах представа, че действат толкова бързо. Надявах се, че издаването на съдебно разпореждане ще отнеме няколко седмици. Опасявам се, че вече нищо не може да се направи. Сега всичко е в ръцете на закона.

Лора му благодари и закачи слушалката. Беше й невъзможно да понесе катастрофата, която така неочаквано се бе стоварила върху й.

— Какво да правя? — изрече на глас и закри лицето си с ръце. Как щеше да обясни случващото се на Карълайн и къде щяха да живеят двете отсега нататък?

Съдия-изпълнителят отново се появи, драскайки нещо в малък бележник.

Лора го погледна умолително.

— Няма да вземете всичките ни дрехи, нали?

Той издаде напред долната си устна.

— Дори дрехите втора ръка имат някаква стойност. Все ще ни докарат някой и друг пенс.

— Мамо! — спускайки се тичешком по стълбите, извика Карълайн. — Какво правят тези мъже?

С огромни усилия Лора успя да се стегне.

— Хайде да отидем в кухнята, да си направим закуска и ще ти обясня всичко. — Улови детето за ръката и го поведе по коридора, опасявайки се, че всеки момент краката й ще се подкосят. Чудовищността на онова, което ставаше около нея, бе изцедило до капка волята й за живот.

Някак си успя да изгребе пепелта от пещта и да запали огън, за да приготви да хапнат и пийнат нещо топло.

— Какво правят онези мъже, мамо? — отново повтори въпроса си Карълайн.

Лора седна до масата и привлече малкото момиченце в скута си.

— Татко е малко болен, затова се налага да оставим всичките си вещи на съхранение за известно време, защото ще ни трябва по-малка къща — излъга тя.

— И играчките ми ли ще отидат там? — притеснено попита то.

В този момент майката пожела с цялото си сърце да имаше достатъчно пари, за да откупи всички дългове на Уолтър, но да спести на детето си болката от онова, което се разиграваше пред очите му.

— Да, защото все още не сме си намерили нов дом, нали? — Дано Господ не ми зачете тези лъжи, замоли се мислено, но дали Карълайн ще ми прости, когато научи истината?

— А ще има ли градина в новата ни къща?

— Може би. Чайникът вече завря, а и ние трябва да закусим, така че, ела. Седни на този стол, а аз ще ти препека филийка.

— А в градината ще има ли люлка като онази, която татко ми направи?

Лора се загледа в детето, изпълнена със завист към малкия му свят и доверието, с което приемаше всяка дума. В същото време й се искаше да закрещи от настойчивите му въпроси.

— Ще прекараме деня тук, за да не пречим на мъжете да си вършат работата. — Приближи се до прозореца и видя отворените врати на каросерията на камиона. Погледът й попадна върху разглобените и прилежно подредени от едната му страна мебели, подготвени да бъдат натоварени. Там беше куклената къща на Карълайн, люлеещото се конче и малката й тоалетна масичка. После мъжете изнесоха любимото й дървено столче, отрупано с купчина дрехи, най-отгоре върху които небрежно бе хвърлено палтенцето й от самур.

Гледката беше непоносима. Беше все едно да наблюдава отстрани как отнасят миналото й на части в бог знае каква посока, отнемайки й го завинаги. Извърна се бързо, беше прехапала долната си устна, обзета едновременно от скръб и гняв.

В пет часа съдия-изпълнителят влезе с широки крачки в кухнята.

— Сега трябва да изнесем всичко и от тук, след което ще си тръгнем — каза безцеремонно и прибави рязко, преди да излезе: — От вас се очаква да затворите прозорците и да заключите вратите, когато си тръгнете.

— Къде отиваме, мамо?

През целия дълъг ден Лора не бе мислила за нищо друго. Беше благодарна, че някакво ужасно предчувствие я бе подтикнало да скрие малко пари в корсета си, въпреки че нямаше да им стигнат за дълго.

Беше разговаряла с Ди по-рано през деня и тя, великодушна и мила както винаги, й бе казала, че могат да останат в дома й колкото поискат.

Най-сетне съдия-изпълнителят и хората му си тръгнаха, като оставиха къщата като празна черупка, с голи стаи, потопена в атмосфера на дълбока самота. Докато обикаляше из нея, за да затвори прозорците и да заключи вратите, заслепена от сълзите, стичащи се по страните й, тя знаеше, че се сбогува с красивия си някога дом, с брака си и положението си на уважавана в обществото съпруга и майка. Беше жена на фалирал алкохолик, беднячка, която не притежаваше нищо друго освен дрехите на гърба си и няколкото шилинга в ръката си. Ужасният ден бе отминал и за всички преживени беди беше виновен Уолтър.

Вече със съвсем сухи очи, но все още в шок, тя улови Карълайн за ръката и без да продума, я поведе за последен път през входната врата по засипаната с чакъл алея.

* * *

На следващата сутрин Лора се събуди и се запита къде се намира. Широкото легло с жълт сатенен балдахин й беше непознато. И тогава като стрела, неочаквано забила се в сърцето й, тя си спомни случилото се предишния ден. В този момент Даяна пристъпи на пръсти в стаята с чаша в ръка.

— Добро утро, милата ми. Предупредих всички, че не трябва да те безпокоят, но реших, че малко чай ще ти дойде добре.

— Благодаря ти, Ди. — Лора се надигна от завивките с усилие, сякаш беше стара жена, после уморено се отпусна върху възглавниците.

— Как си? — със съчувствие в гласа попита сестра й.

— Все още не мога да повярвам на случилото се. Продължавам да се надявам, че ще се събудя и всичко ще се окаже един ужасен кошмар.

— Горкичката! Не смея дори да си представя колко страшно е било онова, което си преживяла. А сега, скъпа, изобщо не се притеснявай за Карълайн. Тя си играе с Никълъс и Луиз. Не съм разказала на бавачката за случилото се, но й наредих да обръща специално внимание на малката, защото баща й е много болен.

— Вчера я излъгах. Казах й, че всичко ще бъде преместено в склад, докато си намерим по-малка къща.

— На твое място не бих се тревожила. Винаги можеш да й кажеш, че си премислила. Децата бързо забравят.

— Горещо се моля на Бога и аз да мога — изстена Лора. — Единственото, което не мога да си спомня, е пътуването с влака дотук. После вървяхме пеша от гарата, защото нямах повече пари, но и това ми се губи като в мъгла.

— Причината е, че си преживяла невероятен шок, но сега е крайно време да престанеш да мислиш за миналото. Трябва да останеш в леглото и — за разнообразие — да позволиш на някой друг да се погрижи за теб. Двамата с Робърт решихме, че можеш да ни гостуваш колкото пожелаеш, а и за Карълайн ще бъде добре да поиграе с братовчедите си. — Даяна се изправи, елегантна в морскосинята си утринна рокля и с изящни, но дискретни бижута.

Това напомни на Лора, че вече не притежава нищо освен онова, в което бе пристигнала вчера. Дори нощницата беше на сестра й. Собствените й красиви тоалети и кожи вероятно бяха изложени в някой евтин магазин за дрехи втора употреба.

Сякаш предугадила мислите на сестра си, преди да напусне спалнята, Даяна подхвърли предпазливо:

— Носим един и същи размер, нали? Когато си готова, можеш да избереш каквото ти хареса от гардероба ми, също както правехме, когато бяхме по-млади. Спомняш ли си? — прибави ведро.

Думите на сестра й се стовариха върху Лора подобно на лавина. Като малки бяха толкова щастливи. В замъка Лохли бяха като обвити в пашкул от безгрижие, богатство и сигурност. Роптаеха срещу кучетата на баща си, оплакваха се от студа дори през лятото и всяка от тях мечтаеше да излети от гнездото и да започне независим живот в Лондон. Сега би дала всичко, за да е отново на шестнайсет години и да тича боса по росната морава, за да стигне до поточето първа. Често се бе състезавала с Лизи и Джорджи, след което се бяха търкаляли, заливайки се от смях в тревата. Какво се бе случило с малкото момиче, което бе тогава? Невинни и доверчиви, всички бяха убедени, че щастието им ще продължи по един или друг начин до края на живота им. Сега завиждаше на детинския изблик на наивност и скърбеше, защото той никога вече нямаше да се върне.

Сълзите й се стичаха по лицето, докато накрая се отпусна отново върху възглавницата и се разрида така, сякаш сърцето й се късаше. Бъдещето й изглеждаше мрачно и инстинктивно усещаше, че бракът й с Уолтър е приключил.

Накрая се сви изтощена под завивките и потъна в дълбок сън.