Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (29)

Глава 29

Елизабет се втренчи в детето. Опита се да си поеме дъх, ала сякаш въздухът в стаята не й достигаше. Тъмната коса, сивите очи на момиченцето и възрастта му пронизаха като мълния съзнанието й и разпозна малката.

Това беше детето от видението й.

Мисълта, която я осени, бе с такава мощ, че главата й се замая. Клодин беше майка на детето, което означаваше, че Уилям… Уилям бе неговият баща. Не Остин.

Детето, застрашено от смъртна опасност, беше това дете. Жозет. Не е моето дете. И тя го бе спасила. Думите на Остин във видението ми… отчаянието му, са били за мен, мислил е, че ще ме изгуби.

Уилям и Клодин влязоха и се усмихнаха на Елизабет. Уловили момиченцето за ръце, те се приближиха към снаха си.

— Двамата сме много щастливи, че се събуди — рече Уилям. — Имаме да си кажем толкова много неща, но най-главното е, че искаме да ти благодарим за това, че спаси живота на дъщеря ни Жозет.

Замаяната Елизабет протегна ръка. Жозет пъхна срамежливо малката си ръчичка в нейната. Огромна радост изпълни душата на младата жена. Радост и само безгрижна радост се излъчваше от това дете. Никаква опасност. Никаква смърт. Заплахата бе изчезнала. Облекчението й бе толкова силно, че тя едва не изгуби съзнание.

Остин коленичи до леглото й.

— Елизабет, добре ли си? Изглеждаш бледа.

Тя откъсна поглед от малкото момиче и се втренчи в любимия си съпруг. С голямо усилие пое въздух на пресекулки и навлажни пресъхналите си устни. Протегна се и сграбчи двете му ръце.

— Остин. Жозет… тя е детето от моето видение.

Няколко секунди той само я гледа безмълвно.

— Искаш да кажеш, че детето, което си видяла да умира…

— Била е Жозет. Но не умря. Ние я спасихме. И тя е била детето на Уилям. Не нашето. — Горещи сълзи се затъркаляха по страните й. — Не нашето.

— Не нашето? — повтори херцогът с блуждаещ поглед. Но после се намръщи и заговори още по-тихо: — Това означава ли, че Жозет я грози опасност?

— Не. Не я грози никаква опасност. Жозет е добре.

— Тя е добре. И никаква опасност не застрашава нашето дете?

— Никаква.

Остин стисна за миг очи, сетне поднесе сплетените им ръце към устните си и целуна пръстите й.

— Боже, Елизабет — преглътна тежко, — това значи ли каквото си мисля?

— Означава, че сме свободни. Свободни да се любим и да създаваме деца, без онзи ужасен страх да тегне над главите ни.

— Елизабет… — Той се наведе напред и я целуна с нежен копнеж.

Тя стисна ръката му и в съзнанието й нахлу вихрушка от образи. Опита се да ги отблъсне, изпълнена с ужас да не види нещо лошо — нещо, което можеше да развали този вълшебен миг. Ала картината, която се проясни в ума й, направо отне дъха й.

С кристална яснота Елизабет видя себе си и Остин — двамата стояха близо един до друг сред ширнало се поле с цветя, с очи, пълни с любовни обещания. Той протегна ръка към нея. Обичам те, Елизабет.

Образът избледня, оставяйки след себе си море от топлина и сладостно удивление.

Младият мъж се отдръпна леко назад и се вгледа изпитателно в лицето й.

— Какво видя?

— Теб и мен… беше видение за любов. И щастие.

— Щастие?

— Да. — Радостна усмивка огря лицето й. — Това е американска дума и означава „райско блаженство“.

Остин отново целуна ръката й.

— А на английски означава „двамата ще се обичаме, докле сме живи“.

Тя надникна в очите му и мигом разбра, че е прав.