Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (22)

Глава 22

Беше невъзможно да се прави, че не я забелязва.

Не би могъл да не забележи тази проклетница, дори ако се намираха в препълнена бална зала. А това, да бъде сам с нея в тясното, затворено купе на каретата, почти го караше да губи самообладание.

Усещаше присъствието й с всяка клетка на съществото си. Всеки път щом поемеше дъх, нежното ухание на люляк изпълваше сетивата му.

В отчаянието си Остин затвори очи с надеждата Бог да му изпрати забвението на съня, ала молитвите му останаха нечути. Вместо това неканени образи танцуваха в съзнанието му. Картини, които нищо не бе в състояние да изтрие.

Как да я прогони от мислите си? От сърцето си? От душата си?

Повдигна леко клепачи. Тя седеше срещу него и четеше книга. Изглеждаше толкова хладна и сдържана, че у него се надигна възмущение. Явно само той страдаше.

Стисна ядно клепачи и сподави желанието си да изръмжи.

Дявол да го вземе, щеше да страда мълчаливо.

Дори и това да го убие.

 

 

Пътуването в каретата едва не я уби.

Елизабет слезе в Дувър, за да разкърши схванатото си тяло. Пътуването беше истинско мъчение. Пет часа се преструваше, че чете книга, чието заглавие дори не си спомняше. А през цялото време насреща й Остин спеше най-невъзмутимо.

Тя с радост би заспала, ала едва можеше да седи спокойно, камо ли да затвори очи. През цялото време се взираше невиждащо в разтворената книга, докато сърцето й отчаяно се опитваше да убеди разума да приеме предложението, което Остин й бе направил преди седмици — да бъдат любовници, но да вземат мерки против зачеване.

Ала колкото и да умоляваше сърцето й, разумът й отказваше да го послуша. Само веднъж да изгубя самообладание — което се случва винаги когато се озова в обятията му — и може да забременея. А зная каква е съдбата на това дете.

По тялото й пробягаха ледени тръпки. Колкото и болезнено и мъчително да бе решението й, тя не можеше да позволи Остин да страда заради смъртта на дъщеря си.

 

 

Херцог Брадфорд се взираше смаяно в съдържателя на странноприемницата.

— Моля? Не ви разбрах?

— Има само една свободна стая, Ваша Светлост — повтори възрастният мъж.

Остин с мъка се удържа да не стовари юмрук в каменната стена. Проклятие, какво още трябваше да понесе? Но побърза да пропъди неканения въпрос. По-добре да не пита.

А и нямаше смисъл да изкарва яда си на ханджията. Не беше негова вината, че няма свободни стаи. След като нареди на лакея да донесе багажа в стаята им, с Елизабет последваха възрастния мъж нагоре по стълбите.

Стаичката беше малка, но приветлива, а по-голямата част в нея се заемаше от голямо удобно легло, застлано с кремава покривка, извезана с красива бродерия.

— В каната има прясна вода, Ваша Светлост — осведоми ги съдържателят. — Имате ли нужда от още нещо?

Остин откъсна с усилие поглед от леглото и се опита да прогони рояка от мисли, които събуждаше в него.

— Нищо друго, благодаря.

Мъжът излезе и затвори вратата зад гърба си. Остин наблюдаваше Елизабет, която си играеше с панделките на шапката. Тя го погледна и му се усмихна плахо.

— Това е… малко неудобно — промълви.

Той приближи, приковал очи в нейните.

— Неудобно? И защо? Ние сме съпрузи.

Страните й пламнаха.

— Не мога да спя в едно легло с теб.

— Вече ми е известно. Но за нещастие, в стаята има само едно легло. А ние сме двама.

— Ще спя на пода — заяви тя с надеждата, че го е изрекла достатъчно самоуверено, ала трепетът в гласа й издаваше смущението й.

Добре. Значи, не беше толкова спокойна, колкото изглеждаше. Беше прекарал пет нещастни часа и мисълта, че е страдала като него, му подейства доста ободряващо.

Остин се приближи със стъпка към нея. Очите й леко се разшириха, ала младата жена не помръдна. Още една крачка и я чу как си пое рязко дъх. Още две и стоеше право пред нея. Мярна по лицето й страх, но с неохота се възхити на смелостта й да не отстъпи. По дяволите, как копнееше да срине самообладанието й. Както тя неговото.

Сведе поглед към устните й и прошепна:

— Не е наложително да спиш на пода, Елизабет.

— Боя се, че е.

— Защото не ми вярваш и се страхуваш, че ще те съблазня?

— Вярвам ти — отрони съпругата му. — Но не и на себе си.

Болката в гласа й го накара отново да вдигне поглед към очите й. Взря се изпитателно в тях и видя уязвимост, копнеж и желание, спотаени в златистокафявите им глъбини. Дъхът му секна. Усети, че тя отчаяно се опитва да скрие чувствата си, ала очите й я издаваха. Тя го желаеше. Копнежът струеше от нея като топли слънчеви лъчи, зовеше го към обятията й.

Остин вдигна ръка, за да я докосне, ала пръстите му се свиха в юмруци и той устоя на силния глад за нея. Очите й му казваха, че може да я съблазни, ала не можеше да понесе болката отново да я изгуби. Да я чуе да му казва след това, че смята да го напусне. Колкото и да я искаше, предателството й го бе наранило твърде дълбоко.

Извърна се от нея и приближи до прозореца. Прокара ръце по лицето си. Осени го мисълта, че виденията на Елизабет са нож с две остриета. От една страна, те му помогнаха да открие следите на Гаспар и се надяваше, че той ще го отведе при Уилям.

Но ясновидските й умения разрушиха брака му. Отнеха му съпругата. Надеждата за едно бъдеще, изпълнено с щастие. И деца. Не му оставиха нищо друго, освен гняв, болка, предателство и разбито сърце, чиито рани едва ли някога щяха да заздравеят.

Чу я как прекосява стаята и се обърна. Застина, когато я видя точно пред себе си. Неочакваната им близост, изглежда, я сепна не по-малко, защото и тя се закова на място. Само да се протегне, и щеше да я докосне… да направи една крачка напред, и тя ще се озове в прегръдките му. Разумът заповядваше да се отдалечи, но краката му сякаш се бяха сраснали с пода.

Виждаше всяка бледозлатиста луничка върху носа й, всяка черна мигла, обрамчваща красивите й очи… очи, които не искаше да поглежда, защото толкова много пъти го бяха мамили. Погледът му се насочи към устата й и Остин тутакси си припомни вкуса на меките й устни, притиснати в неговите, как се разтварят, за да приемат нетърпеливия му език. Страстта го връхлетя с огнена мощ и той стисна силно ръце в юмруци, за да не им позволи да се протегнат. По дяволите, трябваше час по-скоро да се махне от тази стая.

— Ти ще спиш на леглото — рече и се отдръпна. — Аз ще сляза долу за едно питие. Ще намеря къде да дремна.

Тя трепна, после се втренчи в него.

— Не е необходимо да се перчиш с… нощните си похождения.

Ръката му застина върху дръжката.

— Моля?

— Естествено, не очаквам да се лишиш от женски ласки, докато бракът ни приключи, но ще ти бъда благодарна, ако бъдеш дискретен и спазваш приличие.

В очите й проблесна нещо, което той не можа да определи. Приведе се в подчертано официален поклон.

— Разбирам. Великодушното ти желание да ме споделиш с някоя друга, направо ме изумява, но ако се появи сгоден случай, ще положа всички усилия да бъда дискретен и благоприличен. Както и да е, тази нощ смятам да спя в онова кресло. — Кимна към мекото канапе в ъгъла. — Ала първо искам да пийна чаша бренди. — Или две. Нищо чудно да станат и три.

Излезе от стаята и след като затвори вратата, пое дълбоко дъх.

По дяволите, подозираше, че май ще има нужда от цяла бутилка.

 

 

Малкият пощенски кораб акостира в пристанището на Кале късно следобед, а Остин и Елизабет бяха първите, които слязоха на брега. Той се зае да уреди пътуването до Марк и мигом разбра колко ценен помощник е съпругата му. Тя поговори на безупречен френски със собственика на конюшнята и след десет минути им бе предоставена красива двуколка, теглена от два дорести жребеца. Бог знае на какво ли щяха да се насадят, ако сам уреждаше пътуването.

Едновременно благодарен и раздразнен, Остин се настани на кожената седалка. Преди да успее да подаде ръка на Елизабет, собственикът на конюшнята й помогна да се качи. Младият мъж забеляза възхищението в погледа на другия и го изгледа кръвнишки. Проклятие, трябваше да научи поне едно френско изречение като например: Престани да зяпаш жена ми, мерзавецо! Очевидно нехаещ за гнева на херцога, онзи само се ухили и се отдалечи с небрежна походка.

Остин сграбчи поводите и подкара двуколката. Мислите му се насочиха към предстоящата задача. След около час щяха да пристигнат в Марк. Ако всичко вървеше по план, щеше да открие Гаспар и най-сетне да получи отговори на въпросите, които го измъчваха — за изнудваческите писма и навярно за местонахождението на Уилям.

Попаднаха в дупка на пътя и рамото му се удари в това на Елизабет. Той я стрелна косо с поглед и забеляза, че лицето й е пребледняло, а ръцете — здраво стиснати. Нямаше начин да я вземе със себе си на срещата с Гаспар. Мъжът беше опасен. Трябваше да намери някоя странноприемница и да я остави там. Подозираше, че това никак няма да й хареса, но…

Младата жена го сграбчи за ръката.

— Остин…

Извърна се към нея и видя разширените й от страх очи.

— Какво има?

— Трябва да побързаме.

Кръвта се вледени в жилите му от настоятелността в гласа й.

— Защо?

Тя притисна длани към слепоочията си и поклати глава.

— Не съм сигурна. Не е ясно. Но той е наблизо. И зная, че трябва да бързаме. — Лицето й стана мъртвешки бледо. — Моля те. Въпросът е на живот и смърт.

Остин дръпна силно поводите и конете препуснаха в галоп.

Елизабет се вкопчи с две ръце в седалката, докато двуколката се носеше по пътя. В съзнанието й се мяркаха неясни образи, но всички до един заплашителни и мрачни.

— Когато пристигнем в селото, ще те оставя в местния хан — заяви той. Лицето му бе изопнато от напрежение, докато направляваше препускащите коне.

Тя отвори уста, за да възрази, ала преди да го стори, съпругът й дръпна юздите и спря рязко конете. Намираха се на кръстопът. И двата пътя продължаваха през гората и изглеждаха еднакво.

— Дяволите да го вземат! — изруга Остин и зарови ръка в косата си. — По кой път да поемем?

Елизабет изгледа поред и двата пътя, но не почувства нищо.

— Помогни ми да сляза.

Той я погледна за миг, после скочи на земята и й подаде ръка. В мига, в който кракът й докосна земята, тя изтича към разклонението. Пое дълбоко дъх, коленичи, затвори очи и притисна длани към земята.

В съзнанието й нахлу вихрушка от образи и тя се застави да се успокои, да ги сглоби в по-ясна картина. Бяха й потребни няколко минути, но накрая видението се появи — кристалночисто.

И ужасяващо.

Елизабет видя себе си. Потънала в кръв. В безсъзнание.

Умираща.

Боже, какво да прави? Ако му каже какво е видяла, никога няма да й позволи да тръгне с него. Щеше да настоява да я закара до селото… щяха да изгубят ценно време и да стане твърде късно.

Тя знаеше, че някой ще умре.

Но знаеше също, че ако тръгне с него, най-вероятно няма да се върне жива.

Отвори очи, изправи се и се извърна с лице към съпруга си.

— Трябва да поемем по лявото разклонение.