Брад Тор
Тайният орден (69)

Глава 68

Телефонът на Райън иззвъня в мига, в който лодката на Пристанищната охрана стигна пристанището.

— Уайс е — възкликна тя. — Бил, опитвахме се да се свържем с теб. Според нас Сабатини пътува към теб.

Уайс я прекъсна и тя се заслуша в онова, което имаше да й каже. След известно време го помоли да стои на линия и предаде чутото на останалите.

— Бил е добре, но Старк е мъртъв. Сабатини е нахълтал в хотелската стая и стрелял в коленете на Старк, а после и в основата на шията му. Бил нищо не успял да направи. Според него очевидно Сабатини е искал Старк да умре възможно най-болезнено.

— Къде е сега Бил? — поиска да знае Харват.

Райън попита и после предаде:

— Почистил стаята колкото се може по-бързо и едва се измъкнал от хотела. В момента е на около четири пресечки от нас. Казва, че навсякъде се виждали полицейски коли.

Макгий, който следеше какво става по радиото, допълни:

— Полицията в Бостън потвърждава информацията за изстрели в хотел „Ренесанс“.

Харват погледна Кордеро.

— Никой ли не отговаря?

Следователката бе пропуснала обаждане от вкъщи.

За втори път се опитваше да се свърже. Без успех.

— Това не е типично за тях. Родителите ми винаги вдигат.

Майката или следователят в нея се разтревожи, но тя реши да потърси съседите на партерния етаж и да разбере дали всичко е наред.

Лодката вече спираше на пристанището и Харват се обърна към Райън и Макгий:

— Нали знаете къде е сборният пункт? Вземете Уайс или се срещнете с него направо там. Но побързайте.

Скочи на кея и докато подаваше ръка на Кордеро да го последва, видя, че лицето й силно пребледня.

— Какво става? — попита той.

— Един от съседите е видял Сал да влиза в сградата. Трябва да стигнем там. Веднага!

Затичаха се и бързо стигнаха до колата й, която си стоеше там, където я бяха оставили. Скочиха вътре и със същата шумотевица, с която бяха пристигнали, се понесоха обратно към града.

Във всеки друг град Харват би предпочел той да е на кормилото, но в Бостън беше истински ад с тези еднопосочни улици.

Щом навлязоха в квартала й, Кордеро изключи сирената, но остави светлинния сигнал. Недалеч от дома си изгаси и него.

Професионалната обвивка на истински полицай, която по-рано тази вечер Харват толкова много бе харесал у нея, вече бе паднала. Нямаше да се успокои, докато не разбере, че семейството й е в безопасност.

Паркираха на съседния ъгъл и Кордеро обясни как смята да действа.

— Обещай ми — настоя тя.

На Харват никак не му харесваше плана й и неговата роля в него. Сал Сабатини беше убиец. Нямаше никакво значение колко години са работили заедно.

— Обещай ми — повтори Кордеро.

Очевидно нямаше смисъл да я разубеждава повече. Тя беше твърдо решена. С огромна неохота той отстъпи и й даде дума.

Останал на тротоара, я проследи с поглед, убеден, че и двамата правят най-голямата грешка в живота си.

Кордеро отвори входната врата и с колкото се може по-тихи стъпки се качи до втория етаж. Дървеното стълбище беше на повече от сто години и колкото и да се стараеше да стъпва на стабилни места, дъските под краката й непрестанно поскърцваха. Резултатът бе почти същият, както ако имаш в дома си малко куче, което пролайва всеки път щом някой приближава входната врата. Оказа се, че усилията й са били напразни, защото когато стигна до апартамента, видя, че вратата е широко отворена, сигурен знак, че Сал Сабатини вече я чака вътре.

Първото, което видя, когато пристъпи напред, беше майка й, обляна в сълзи, а до нея баща й с изражение, смесица от гняв и страх. След няколко крачки забеляза и Сал, насочил пистолет към двамата.

— Моля те, затвори вратата след себе си — нареди той.

Кордеро се подчини.

— Така е добре. А сега бавно свали оръжията си и ги плъзни по пода към мен.

— Къде е Марко? — попита тя, след като предаде и двата си пистолета.

— В безопасност е — рече Сал, докато прибираше оръжията в новото яке, което носеше.

— Къде е? Кажи ми, Сал.

— В стаята си. Спи. Не се тревожи.

— Защо си дошъл?

— Исках да ти кажа, че съм се погрижил за всичко.

— Какво значи това? Че си убил онези мъже ли? Къшинг? Вакаро? Старк? Заедно с другите преди тях? Затова ли си тук?

— Шшт — сложи той пръст пред устните си. — Нали не искаш да събудиш Марко?

— Сал, на това трябва да се сложи край. Ти си болен. Имаш нужда от помощ.

— Всичко ще свърши — усмихна й се той. — Вярвай ми. Между другото, къде е новият ти партньор?

— Нямам нов партньор, Сал. Ти си моят партньор.

Усмивката изчезна от лицето на убиеца и то се изкриви от гняв.

— Ти какво, да не ме мислиш за такъв глупак? Да не би да не виждам как те гледа?

— Сал, той не…

— Млъквай — изкрещя мъжът. — Млъквай!

— Сал, искам да ти помогна.

— Нямам нужда от помощ. Аз помагам на теб. Помниш ли? Когато мъжът ти почина?

— Разбира се, че помня. Много ни помогна.

— Помниш — глупости. Единственото, което те интересува, е твоят собствен интерес. Егоистична кучка!

Бащата на Кордеро понечи да се изправи, но Сабатини го блъсна да седне обратно.

Следователката се опита да внесе малко спокойствие и заговори тихо на португалски.

— Точно така — обади се Сабатини. — Кажи му също, че при втори такъв опит ще е мъртъв.

Кордеро каза още нещо, след което се обърна отново към него.

— Ако си дошъл да се сбогуваме, нека се сбогуваме, преди някой да е пострадал.

Лицето на мъжа се изкриви в странна гримаса.

— Не съм дошъл да се сбогувам, а да те взема с мен.

— Съжалявам, Сал, но мястото ми е тук при сина ми.

— Марко ще дойде с нас.

Тръпки полазиха по гърба й от интонацията на последните му думи.

— Няма да нараня никого. Приключих с това. Ще спра да наранявам и себе си. Вече никой няма да изпитва болка.

— Сал, моля те… — започна тя с надеждата, че ще успее да го убеди да свали оръжието и така никой няма да пострада.

— Стига с твоето моля те! — кресна Сабатини. — Аз съм лъвът. Не може да нареждаш на един лъв какво да прави. Не и сега. Никога. Ще правиш каквото ти кажа и когато ти кажа. Ще се подчиняваш. Разбра ли ме?

Кордеро кимна безмълвно. Мъжът пред нея беше напълно неуправляем.

— Къде е шибаното ти гадже? И не ме лъжи.

— Нямам гадже, Сал.

— Лъжкиня! — извика онзи и я зашлеви със свободната си ръка.

Бащата на Кордеро скочи да я защити, но Сабатини го перна с дръжката на пистолета си през лицето. Краката на стареца се подкосиха и той се стовари обратно на канапето.

Кордеро отново заговори бързо на португалски и се обърна към бившия си колега:

— Сал, престани.

— Сал, престани — иронично подхвърли той. — Дотук с игрите. Време е да тръгваме.

Сграбчи косата й, рязко наведе главата й надолу, така че се наложи тя да пристъпва настрани. Хвърли поглед към вбесения й баща и ужасената й майка и процеди:

— Мръднете ли, всички умирате. Детето — също. Ясно ли е?

Кордеро заговори пак на португалски на вцепенените си от ужас родители и те само кимнаха.

— Така е по-добре — ухили се Сабатини. — Да вървим. — И той я повлече към мястото, където стоеше телефонът й. Изскубна кабела от стената и продължи с нея към стаята на Марко.

— Сал, няма смисъл да правиш…

— Шшт — зашепна той. — Всичко ще стане много тихо и много бързо. Ще видиш. Ще бъдем много щастливи.

Стигнаха вратата на детската стая и с върха на обувката си Сабатини я бутна. Погледна към леглото, но момченцето го нямаше там.

— Къде е? — вбеси се той. — Къде, по дяволите, е?

Кордеро мълчеше.

Влачейки я за косата, той пристъпи в стаята и с рязко движение вдигна завивките. С трясък отвори и вратата на шкафа, но детето го нямаше и там.

Излезе в коридора, влачейки Кордеро след себе си, и я блъсна на пода в дневната. Тъкмо да й каже, че ще я застреля, ако родителите й не кажат къде е скрито детето, видя, че възрастните хора са изчезнали.

— Какво, по дяволите, става тук? — изкрещя той почти с писък. — Къде са?

— Навън са, задник такъв! Да ми задигнат нова лодка — рече нечий глас зад него.

Преди Сабатини да успее да реагира, Харват натисна спусъка на пистолета си два пъти, прицелвайки се точно там, където онзи заслужаваше.