Брад Тор
Тайният орден (65)

Глава 64

Спориха през цялото време, докато се носеха с бясна скорост към дома на Сал Сабатини. Колкото и ожесточено да го защитаваше Кордеро, Харват разбираше, че тя не изключва подобна възможност. В прекараните заедно години беше съзряла нещо, може би дори повече неща, които или бе решила да отмине, или й се бяха стрували нелогични до тази вечер. Но беше готова да му сътрудничи и това беше най-важното в този момент. По-късно щеше да й помогне да се пребори с това.

Докато стоеше в задния двор и надничаше през кухненския прозорец, Харват чу как телефонът вътре звъни. След като набра номера за втори път и го остави да звъни, даде знак на Кордеро да изключи своя телефон. Сал беше вкъщи и чакаше да се случи точно това. Харват съжали, че не повика екипа командоси. Но може би Сал си беше тръгнал или се намираше на съвсем друго място, готвейки се да убие останалия отвлечен. Като погледна в гаража и видя, че е празен, помисли, че Сал може дори да е мъртъв.

Явно дълго време бе заблуждавал много хора и беше изключително добре обучен. Според Харват той би могъл да паркира колата си зад ъгъла, за да накара всеки, решил да влезе, да почувства измамна сигурност. Умът на Харват работеше трескаво в опит да открои всички възможности. Един бе начинът да подходят към ситуацията — да се готвят за най-лошото и да се надяват на най-доброто.

Извадил пистолета си в готовност, той каза на Кордеро:

— Готова ли си да тръгнем?

Тя кимна и извади шперца си от ключалката. Харват не беше видял следи от алармена система по къщата. Особено племе бяха ченгетата. Някои обръщаха изключително голямо внимание на сигурността, а други бяха невероятно нехайни. Сал Сабатини обаче беше луд и никой не можеше да предугади какъв е неговият случай.

Шепнешком Харват започна да брои отзад напред:

— Три, две, едно.

На едно тя натисна дръжката и полека бутна вратата, така че той да се промуши вътре. Кухнята беше обзаведена по модата отпреди трийсетина години, но чиста и намирисваше на подправки. Имаше врата към мазето и Харват взе бързо командно решение. Ще го оставят за накрая.

Грабвайки един от кухненските столове е пластмасов зелен гръб, той го подпъхна под топката на вратата, за да е сигурен, че ще е здраво затворена. Ако Сал или пък някой друг се криеше долу и се опиташе да се качи, щеше да вдигне голяма шумотевица, мъчейки се да излезе.

С Кордеро, която прикриваше гърба му, Харват се втурна в трапезарията, огледа дневната и дрешника в предното антре. Следваха спалните, които мразеше почти толкова, колкото и мазетата. Малкото приличащо на бунгало жилище имаше две доста чисти спални. В гардеробите и под леглата нямаше никого. Баните също бяха чисти, както и малкото таванско помещение, до което стигнаха с помощта на подвижна стълба. Оставаше само мазето. Господи, как ненавиждаше мазетата!

Претегляйки възможността в кухнята да настъпи поучителен „нали ти казвах“ момент, той отвори фризера, но там не откриха отрязани глави или други части от човешко тяло. Време беше да поемат най-тежкия дял от отговорността.

Този път Кордеро сложи ръка на рамото му.

— Остави на мен — каза тя.

Харват поклати глава.

— Мен той може и да не ме застреля, но ако всичко това е вярно, теб ще те гръмне със сигурност. Ще го свърша аз, затова се махни от пътя ми.

Тя отмести стола изпод топката на бравата, щракна лампата и зачака. Нищо. После направи нещо, за което Харват не се беше сетил. Легна по корем и надникна между първата и втората стълба. После освети с фенерчето си отдалечените ъгли.

Удовлетворена се изправи и слезе да огледа мазето. След две минути се върна в кухнята.

— Нищо — каза тя. — Няма нищо. Всичко трябва да е ставало в онзи склад.

— Обзалагам се, че той ги е предупредил да разчистят всичко, преди да ударим ние.

Кордеро премълча. Все още й беше трудно да обхване с разсъдъка си всичко. Чувстваше се виновна и нелоялна, още повече че се бе съгласила да придружи Харват и да нахлуят в дома на партньора й.

— Защо не погледнем какво още има тук? — каза той, връщайки се към дневната, кътче от която беше обзаведено с писалище и изглежда, служеше за домашен офис на Сал.

Оказа се педантичен. Имаше документи и разписки за какво ли не, но нищо, което да го обвърже с незаконни дела. Макар да се беше надявал напразно, че тук може да открие нещо, Харват не се изненада. От детективите се очакваше да бъдат достатъчно умни, за да не оставят след себе си следи, които директно биха ги свързали с престъплението.

Харват включи компютъра и зачака да зареди. Най-сетне екранът го поздрави с въпрос за паролата.

— Опитай REDSOXFAN7 — обади се Кордеро зад него. — Само с главни букви. Без интервали. Това е паролата, която използва в службата.

Харват въведе паролата и получи достъп.

— Получи се — каза той.

— Сигурна съм, че след толкова години и той знае моята.

— Каква е тя?

— Не е твоя работа — отговори Кордеро.

— Само с главни букви. Без интервали — повтори Харват опитвайки се да изтегли историята на последните търсения на Сал Сабатини в интернет. Тук нямаше нищо. Всичко бе заличено. В историята на електронната поща също нямаше нищо, макар да се съмняваше, че Сал ще води тайната си кореспонденция по този начин. Трябва да са го научили на нещо по-добро.

Харват разгледа текстовите документи и папките на айтюнс. Всички бяха много банални и скучни, чак до защитния екран на десктопа. Сал май беше избрал фабрично зададения по подразбиране екран, което му се стори странно, защото Харват не познаваше човек, който да не си е поиграл малко, за да опита да го претвори в нещо по-лично.

Отивайки в настройките, той отвори папката, съдържаща примерни снимки за десктопа. Видя обичайния набор пейзажни фотоси. След това кликна на папката със защитния екран и тогава я видя.

Кордеро разглеждаше някакви книги на Сал в другия край на дневната.

— Искаш ли да видиш това? — попита Сал. — Разпознаваш ли тази млада дама?

Имаше поредица снимки на жена готически тип, позираща около надгробните камъни в Гренъри Беринг Граунд.

— Това е Британи Дойл. Онази, на която плати четиристотин долара за нейната гривна.

— Откъдето взехме пълен и частичен отпечатък.

— Но ако това са отпечатъците на Сал, защо не получихме съвпадение?

— Защото каквито и отпечатъци да има Бостънското полицейско управление за детектив Сал Сабатини, те не принадлежат на Сал Сабатини.

Щеше да попита кой би могъл да осъществи изчезването на отпечатъци от базата данни на Бостънското полицейско управление, когато клетъчният телефон завибрира в джоба й. Като видя името на обаждащия се, тя замръзна.

— Кой е? — попита Харват.

Кордеро вдигна телефона така, че да види сам.

— Той е. Сал.