Брад Тор
Тайният орден (62)

Глава 61

Хотел „Ренесанс Бостън Уотърфрънт“ беше точно такъв, какъвто Райън предвиждаше, че ще избере старият й екип. Когато пътуваха, винаги предпочитаха веригата „Мариот“ и едно от изискванията им беше хотелът да има собствени зали за тренировки. Ако бе разположен точно до главна пътна артерия, свързана директно с летището, още по-добре. И накрая, ако даден град предлагаше луксозно преживяване като престой в ренесансова сграда, което не накърняваше прекалено прикритието им като служители в неправителствена организация, Къшинг и компания винаги избираха него. Старите навици са едно от най-лошите неща в шпионската игра.

С голямото си декорирано с водни елементи фоайе, „Ренесанс“ предлагаше множество удобни места за наблюдение, без да бъдеш видян. Райън беше проверила вече бара, ресторанта, кафенето „Старбъкс“ и фитнес центъра. Никой. Останаха стаите.

От един телефонен апарат за разговори с гости на хотела тя се свърза с телефониста, даде пълното име на Вакаро и помоли да я свържат със стаята му. Никой не вдигна. Тогава помоли да я свържат със Старк и той вдигна след второто позвъняване.

— Добър вечер, господин Старк — каза Райън. — Аз съм Джули от „Обслужване на гостите“. Току-що оставиха плик за вас. Искате ли да го изпратя горе, или да го задържим тук?

Преди Старк да успее да й отговори, тя добави:

— В записите тук виждам, че при регистрирането ви сме допуснали грешка. Вие сте един от най-ценните клиенти на веригата „Мариот“ и е трябвало да получите много по-значителен подарък при пристигането си. Моля за извинение. Може ли да качим и двете неща в стаята ви?

Старк се съгласи. Райън му благодари и след като затвори, даде знак на Макгий, че всичко е наред.

Тръгвайки към рецепцията, Макгий зави към застаналия наблизо по-възрастен пиколо и го помоли за писалка. Написа името на Старк отпред на плика и му подаде една петдесетдоларова банкнота с думите:

— Трябва да изпратя това в стаята на колегата си колкото е възможно по-скоро. Той провежда важен конферентен разговор, затова ви моля да не чукате, а само да го пуснете под вратата.

— Фамилия Старк? — попита пиколото.

— Точно така — отвърна Макгий и бързо смени темата. — Закъснявам за вечеря с нов клиент. Къде мога да намеря такси? Тук отпред ли?

Мъжът кимна и посочи входната врата, но Макгий беше вече изчезнал. Пиколото провери в компютъра си номера на стаята, която му трябваше, а после предупреди колегата си, че ще носи пратка.

С плика в ръка закрачи към асансьора и след като задържа вратата, за да пропусне една група, влезе вътре. Вратата се беше почти затворила, когато чу как някаква жена помоли да задържи асансьора, а една мъжка ръка се протегна, за да попречи на вратата да се затвори докрай.

Вратите се плъзнаха назад и разкриха мъж, който приличаше на Дядо Коледа, със сива брезентова чанта, стегната с връв отгоре, и една много привлекателна жена в средата на трийсетте с черен куфар на колелца.

— За кой етаж? — попита пиколото Райън.

— Девети — отвърна Уайс.

Пиколото го изгледа, сякаш искаше да каже „Аз попитах първо дамата“, когато Райън се обади:

— Седми, моля.

Пиколото, който вече беше натиснал седмия за пратката си, се усмихна на Райън и после натисна бутона за деветия етаж.

— Готово.

По пътя нагоре служителят на хотела поведе учтив разговор, а щом вратите се отвориха на седмия етаж, отстъпи назад така, че Райън да излезе първа, и й пожела приятен престой. Пристъпвайки навън, тя извади клетъчния телефон, който й беше дал Уайс, и завъртя очи:

— За мама няма командировка, ако не ми се обадят шест пъти, преди да съм влязла в стаята си — каза тя.

Пиколото се усмихна и я остави стъпила на ръба на асансьора да наставлява две въображаеми деца.

Тя вече беше отбелязала местоположението на най-близката стълбищна площадка, в случай че пиколото забравеше инструкциите си и почукаше на вратата на Старк, което щеше да я застави да се изтегли бързешком.

Пиколото обаче постъпи според указанията. Райън запомни мястото на стаята и тръгна в противоположната посока. Знаейки колко безкрайно услужливи могат да бъдат пиколата или който и да било мъж, попаднал на привлекателна жена, тя продължи разговора си със същата оживеност, за да му попречи да й предложи помощ в намирането на стаята и настаняването.

Комбинацията език на тялото и тон на гласа свършиха работа. Пиколото се върна при асансьорите. След като чу вратите да се затварят и се увери, че го няма, тя се свърза по радиостанцията с Макгий и Уайс и им каза на коя стълбищна площадка ще се срещнат.

 

 

— А сега настъпва веселата част — рече Уайс и извади аерозолен лютив спрей от чантата си.

Макгий го погледна. На етикета пишеше „Охранителнозащитни средства“, а към дюзата бе прикрепена тясна прозрачна пластмасова тръбичка с дължина около 45 сантиметра.

— Приличаш на котарака Феликс с тази торба. Нали си взел и колелото, за което преди години си мечтаех за Коледа?

— Ще бъде по-хубаво и от Коледа. Само гледай!

— Няма да палим с това нещо, нали? Не искам онзи тъпак Старк да изгори като коледно дърво, освен ако не е абсолютно наложително.

— Това е най-доброто, което са изнамерили военните. Гори като факла, но не е запалително — поклати глава Уайс.

— Чия беше идеята за тръбичката? Твоя ли?

— Всъщност беше тяхна. Ако искаш вярвай, но вдъхновението дойде от хотелите. Някакъв задник чука на вратата ти в три часа сутринта, ти пъхаш тръбичката под вратата, пръскаш това нещо в коридора, той се напълва с лютива мъгла и се превръща в много неприятно място за стоене. Ние обаче ще направим обратното.

— Ще го издухаме с дима от стаята му в коридора. Харесва ми — усмихна се Макгий.

Уайс погледна Райън.

— Готова ли си?

— Да тръгваме — кимна тя.

Старк щеше да бъде зает със съдържанието на плика доста време. Вътре имаше страница от „Уолстрийт Джърнъл“ с три задраскани с молив букви. Дали екипът все още използваше стария код, нямаше значение. На Старк щяха да му бъдат нужни поне петнайсет минути, за да разчете съобщението и да провери точното място в интернет, където ще го чакат по-нататъшни инструкции.

Беше един от аварийните протоколи на екипа, предназначен за употреба само когато бъдат разкрити техните първични и резервни кодове, и по тази причина Райън се надяваше да свърши работа. Единственото сигурно нещо беше, че Старк ще бъде в състояние на прекомерна бдителност. Затова беше от такова значение планът на Уайс да проработи.

Подготвяйки снаряжението си, те огледаха всичко за последен път и напуснаха стълбищната площадка. Хоризонтът беше чист. Тръгнаха бързо надолу по покрития с килим коридор и заеха позиции пред вратата на Старк.

Когато Райън и Макгий отговориха на повдигнатия му нагоре палец със същия знак, Уайс промуши тръбичката под вратата, а после натисна бутона, пускайки мъглата от лютив спрей в стаята.

След по-малко от минута Старк започна да кашля. След две минути беше отворил прозореца и тогава Уайс пусна още по-гъста мъгла. Сега Старк вече се дереше.

Чуха го да дърпа кърпа от закачалката в банята и да пуска водата в мивката. След няколко мига видяха, че пред шпионката на вратата минава сянка. Дори да можеше да фокусира зрението си, мъжът не би видял нищо в коридора. Уайс, Макгий и Райън бяха залегнали долу, извън полезрението му.

Използван незабелязано, лютивият спрей причиняваше висока степен на дезориентация. Ако не се намирате насред разправия или пък някой е насочил кутията към вас, ефектът му е много обезпокоителен и трудно се доказва. Лигавицата ви се преобръща, от очите ви потичат кофи сълзи, докато гърлото и дробовете ви горят като огън.

Притиснал мократа кърпа към лицето си, Старк отключи вратата и се подаде навън, за да види какво, по дяволите, става.

В този миг Макгий го закова с тазера.