Брад Тор
Тайният орден (60)

Глава 59

Бетси Мичъл чувстваше превозното средство, вероятно ван, ако се съдеше по звука от плъзгаща се врата, когато се качиха, след което поеха очевидно в населено място, защото често спираха и тръгваха. Нямаше представа къде се намират. В резултат на опиатите, които й биеха, и неколкократните кацания и излитания след отвличането, тя съвсем загуби представа дали е все още в Съединените щати. До слуха й стигаха клаксони на автомобили, но нищо не виждаше. На главата й постоянно бе нахлузена качулка.

Като оставим настрани разбитата устна и насиненото око, което много я болеше след ударите по лицето, изнасилването, от което толкова се страхуваше в онзи склад, така и не се случи. След като разкъса блузата й мъжът с маската излезе. Върна се с малка камера, комбинирана с микрофон с размера на една трета гилза за червило. Показа й устройството и го залепи с тиксо за гърдите й, след което нахлузи качулката на главата й.

Докато махаше яката от шията й и започна да я облича, използва дигитално записващо устройство, на което бе записал какво ще се случи по-нататък.

Бяха се договорили за откупа й. Само след часове тя щеше да бъде свободна, ако изпълнява точно каквото се иска от нея. Това беше и целта на видеокамерата и микрофона. Заради качулката на главата си тя не можеше да вижда, но чувстваше как той й нахлузва някакви дрехи. Обясни й, че ще вижда и чува всичко, което тя прави. Не пропусна да й каже и какво ще се случи, ако се отклони от инструкциите. Кръвта застина във вените й. Успя да намери сили и се закле, че ще прави всичко, както й е поръчано. Обеща, че при никакви обстоятелства няма да се отклони от инструкциите.

Когато гласът от дигиталното устройство поиска да повтори стихчето за Луси, тя го направи дума по дума без никаква грешка. Сигурен, че е напълно готова, човекът я качи в колата и потеглиха.

Бетси загуби представа колко време бяха пътували. Можеше да е един, а може би и десет часа. Единственото, за което можеше да мисли, бе да върши нещата така, както искаха от нея. Мечтаеше единствено за свободата си. За това да се прибере у дома.

Колата зави за кой ли път, но постепенно намали скоростта и най-сетне спря. Мъжът с маската се качи отзад при нея и свали качулката. Втренчи очи в нейните за известно време, сетне извади отново дигиталното устройство и натисна копчето за включване.

„Моля повторете след мен: Луси Локет кесийката изпусна, Сали Фишър я намери. Вътре не видя ни пени, само панделка завита.“

Бетси покорно повтори. Мъжът върна записа в началото и отново го пусна. Бетси повтори. Започна да повтаря като мантра отново и отново текста от край до край. Ако го повтореше достатъчен брой пъти, щяха да я пуснат.

Мъжът с маската извади ножа си и сряза първо пластмасовите белезници, които държаха китките й, после и тези на глезените. Потупа гърдите й, за да й напомни за камерата, плъзна вратата и й даде знак с ръка да слезе на тротоара.

В която и част на света да се намираше, беше вечер. Инструкциите й бяха съвсем ясни. С ръка първо в десния джоб, а после и в левия, тя бавно се отдалечи от вана. Докато крачеше, повтаряше фразата отново и отново, изпълнена с надежда, че мъжът не я е излъгал:

— „Луси Локет кесийката изпусна, Сали Фишър я намери. Вътре не видя ни пени, само панделка завита“.

 

 

— Ето, заповядай — рече Кордеро и подаде на Харват бутилка с вода, която бе купила за него. — Нещо ново?

Той пое водата и докато отвиваше капачката, отвърна:

— Нищо засега. Какво каза командирът на командосите?

— Зададе ми същия въпрос, който чух и преди час — още колко време мисля, че ще чакаме.

— Какво му отговори?

— Да не се тревожи — екипът му ще си е у дома за Коледа.

Харват се усмихна. Тя поне не губеше чувство за хумор, което през последните часове бе започнало да се изчерпва. През целия ден организираха операцията, най-вече координираха действията си с ФБР, чиито агенти непрестанно се свързваха с централата във Вашингтон. По мнението на Харват твърде много време беше отделено на това къде точно ще стои всеки, колко от бостънските полицаи и колко агенти от ФБР ще бъдат цивилни и т.н. Когато най-сетне всичко бе уточнено, беше вече късен следобед.

— Този вид операции са сложно нещо — сподели Харват с Кордеро по повод на разговора й с командира на командосите. — Следеното на покривите на сградите и на прозорците изцежда мозъка ти. Много скоро се изтощаваш така, че като нищо ще изпуснеш нещо. Командирът просто се тревожи дали хората му ще запазят форма.

— Както вече казах, за Коледа ще са по домовете си.

Харват кимна. Всички бяха изнервени. С нетърпение очакваха нещо да се случи. За разлика от другите те имаха възможност да се движат.

Партньорът на Кордеро отговаряше за периодичната смяна на дрехите, така че Харват можеше да влиза и излиза от района с различни облекла. Сал се грижеше и за координацията между цивилните полицаи и агентите на ФБР.

Имаше няколко фалшиви тревоги заради минувачи, напомнящи с нещо външния вид на Джонатан Ренър или Бетси Мичъл. Всеки път всички скачаха в пълна готовност, но бързо се оказваше, че това не са техните обекти, и те се връщаха по местата си.

С напредването на вечерта Харват виждаше как умората започва да се отразява на наблюдателността на Кордеро.

— Какво ще стане, ако по някакъв начин е изтекла информация? — попита по едно време тя. — Ами ако са разбрали, че сме тук в засада?

Харват погледна часовника си.

— Още е рано да се размекваш.

— Не се размеквам. Но може и да съм права.

— Веднъж ми се наложи да стоя легнал в дупка, не по-голяма от багажник на кола, и да чакам един тип да мине. Нямаше кафене наблизо, откъдето да си взема студена напитка, нито чиста тоалетна. За хората от третия свят това тук е почти като в хотел „Риц-Карлтън“.

— Сигурно можеше да е и по-лошо — съгласи се тя.

— Така е. Като например наоколо да пълзят змии или по теб да стрелят от камиони, пълни с въоръжени мъже.

Кордеро го изгледа продължително.

— По някое време ние с теб дълго ще си поговорим кой всъщност си.

Той отпи вода от шишето, след което завинти обратно капачката.

— Трябва да го направим на чаша кафе. Иначе ще заспиш.

— Не знам защо, но се съмнявам, че ще заспя.

Харват се канеше да смени темата, но в този момент нещо изпука в слушалките им. Беше Сал.

— Току-що постъпи информация от един от патрулиращите полицаи в района.

— И каква е тя? — поиска да знае Кордеро.

— Изглежда е намерил няколко картички като онази, която ти откри в склада.

— Къде е той?

— Задръж така, ще го включа на тази честота.

— Говорите със следовател Кордеро — рече Сал след минута.

— Следовател Кордеро? — обади се нечий глас. — Говори полицай Качински.

— Какво имате, Качински?

— Получихме нареждане да си отваряме очите за всичко, на което има череп с кръстосани кости и корона. Открих няколко черни картички с такива рисунки, на обратната страна на които пише: Гордея се с откритото признание, че ненавиждам тираните. Следват три букви — С. Н. С.

Харват погледна Кордеро, докато прибираше бутилката с вода в джоба си.

— Къде се намирате? — попита следователката.

— Движа се на север по „Девъншър“ и съм непосредствено до Куейкър Лейн.

— На половин пресечка южно от нас е — обясни тя на Харват.

— Много са — продължаваше Качински. — Все едно пътечка от трохи. Ще ги събера, в случай че потрябват на вашите хора за отпечатъци.

— Полицай Качински — намеси се Харват. — Оставете останалите. Трябва да разберем кой ги пуска.

— Разбрано. Стойте на линия. Ще видя дали мога да разбера.

Кордеро се канеше да тръгне по посока на мястото, но Харват улови ръката й и леко я задържа.

— Вероятно някой се опитва да отклони вниманието ни — предупреди той. — Изчакай секунда.

— Може да нямаме и секунда време — рече тя, докато говореше по радиото с останалите екипи, за да им съобщи какво се случва и да бъдат в готовност.

Почти веднага след това един от командирите на командосите се обади:

— Мисля, че целта е налице. Прилича на бездомник, вероятно жена. Кестенява коса, дебело кафяво палто, тъмни панталони. Вади от джобовете си нещо и го пуска на земята.

— Виждате ли полицай Качински? — попита Кордеро.

— Потвърждавам — обади се командосът. — На около десет метра зад нея.

— Качински — повика го Кордеро, — виждате ли жена, която прилича на скитник на около десет метра пред вас? Кестенява коса, кафяво палто?

— Потвърждавам — отвърна Качински. — Не само я виждам, мога и да я помириша. Боже, как вони само.

— Не предприемайте нищо. Повтарям. Стойте на разстояние. Може да се опитват да ни заблудят — нареди следователката. Сетне се обърна към Харват. — Какво става?

— Нямам представа. Но не ми харесва. Имам много лошо предчувствие.

— Всички в пълна готовност — нареди Кордеро по радиото към екипите. — Жената с палтото може да е примамка. Не изпускайте от очи набелязаните цели. Ако някой от обектите ни се появи, не бива да го изпускаме.

Харват продължи да обикаля с очи периметъра, като внимаваше най-вече за историческото място със звездата и Девъншър Стрийт. Изведнъж забеляза жената с кафявото палто.

— Тази жена е като дрогирана — проехтя отново гласът на Качински. — Чувам я да повтаря нещо като стихчета за някоя си Луси Локет или нещо подобно.

— Полицай Качински, не предприемайте нищо — нареди Кордеро. — Ясно?

— Ясно.

— Движи се към нас — отбеляза Харват.

Следователката също забеляза жената. Косата й приличаше на ритана зелка. Пристъпваше с наведена глава и като почти всички бездомници бе навлечена въпреки топлото време.

— Тя е почти пред вас — обади се Качински.

— Виждаме я — отвърна Кордеро.

Двамата с Харват ясно виждаха как жената бръква в джобовете си, вади картичка и я пуска на земята.

Усещането за нещо нередно се надигаше с все по-голяма сила в ума на Харват. Вътрешният му клас направо крещеше.

Жената пристъпваше като в сън и мърмореше нещо под нос. Местеше краката си един пред друг. Харват бе виждал това и преди. Къде? Защо му беше толкова познато? Главата му щеше да се пръсне.

Кордеро направи крачка по посока на жената. Харват я стисна за ръката и я задържа.

Видяха как жената слезе на платното. Към нея се понесе кола, набрала скорост след кръстовището, но в последния миг успя да набие спирачки. Жената вдигна поглед.

Един от командосите, който следеше обстановката с бинокъл, я позна пръв.

— Обект А. Обект А. Жената с кафявото палто е Бетси Мичъл. До всички: жената с кафявото палто е Бетси Мичъл.

Кордеро измъкна дланта си и се затича напред. Същото направи и полицай Качински.

Той стигна пръв до Бетси Мичъл, събори я на земята и се хвърли върху нея.

Харват стигна до Кордеро в мига, в който устройството, което Мичъл носеше, бе взривено от дистанция.