Брад Тор
Тайният орден (48)

Глава 47

Бостън, Масачузетс

Харват разговаря със Стареца повече от два часа. Разказа в детайли всичко, което се беше случило от пристигането му в Бостън, а после шефът му поиска да повтори всичко още два пъти. Задаваше въпрос след въпрос и очакваше Харват да докладва и най-малките подробности.

След като затвориха, Харват имаше нужда не само от аспирин, но и от питие и си взе чаша с лед от минибара заедно с две шишенца бърбън.

Това не му помогна много да се отпусне. Помисли си дали да не включи телевизора, но знаеше, че така само ще остане буден още часове наред. Добре беше да поспи поне известно време, макар че сънят му едва ли щеше да е качествен. Взе една от книгите, които Бил Уайс му беше дал, а той бе пъхнал в багажа си вчера в последния момент.

Четенето свърши работа и много скоро Харват почувства, че клепачите му натежават. Усетил, че не може да ги държи повече отворени, пусна книгата, изгаси светлината и заспа.

Почти като предишната нощ, когато телефонът му иззвъня, почувства, че се носи нанякъде. Намери опипом своя „Коболд“ на нощното шкафче и погледна колко е часът. Оказа се малко след три сутринта.

Беше Кордеро.

— Убиецът отново удари — съобщи тя без предисловия.

— Чакай. Какво каза? — Харват отчаяно се мъчеше да се освободи от паяжината, в която тънеше съзнанието му. — Къде? В Бостън ли?

— Северен Бостън. Много близо до мястото, където вечеряхме снощи. Вече съм в колата. Бъди долу след петнайсет минути.

Харват беше пред входа на хотела след десет минути, а след около минута и половина се появи и Кордеро.

— Какво се случи? — попита той, докато се качваше в колата. Кордеро натисна педала на газта.

— Още едно сложно подготвено убийство като при сградата на Дървото на свободата.

— Кой е този път?

— Още нямаме идентификация на жертвата — отвърна Кордеро, докато се провираше между колите с натиснат докрай клаксон. — Щяло да отнеме време.

— Защо?

— Голяма част от плътта липсва. Сякаш са го варили до смърт.

— Варен до смърт? — повтори Харват невярващо.

— Това бяха думите на Сал. Каза, че ще видя с очите си, щом пристигна на мястото.

— Кой го е открил?

— Пожарникарите. Убиецът използвал някакъв таймер, за да предизвика контролиран пожар в банята, където подпалил автомобилна гума — излизал страхотен дим. Няма големи поражения, но изкарал ума на съседите.

Няма по-добър начин да привлечеш нечие внимание. Гумите горят с гъст щипещ черен дим. Харват бе видял да горят достатъчно такива гуми в страните от Третия свят. Човек никога не може да забрави противната миризма.

— Криминалистите ще имат нужда от зъбните статуси на двамата мъже от твоя списък — уточни Кордеро.

— Да те сварят до смърт е доста необичайно, същото важи и за автомобилната гума, но как може да сме сигурни, че е дело на нашия убиец?

— Защото… — започна тя, но замълча за кратко, за да избегне сблъсък с кола, която не й даде път, и се наложи Кордеро да натисне рязко спирачки — … убиецът е оставил бележка и рисунка.

— Череп с кости и корона над тях?

— Да.

— Знаеш ли нещо за адреса, на който отиваме? Да е забележителен с нещо?

— Аз поне не знам — поклати глава тя. — Не е едно от местата, покрай което минахме снощи.

— А нещо за квартала?

— В непосредствена близост е до Флийт Стрийт и Гардън Корт. Мисля, че някъде там е била родена майката на Джон Кенеди или е израснала там, нещо такова.

Нещо такова… Какво общо можеше да има Роуз Кенеди с вендетата срещу Резерва? И защо убиецът е променил така внезапно тактиката си? Имаше нещо друго.

Когато пристигнаха, тясната Гардън Корт беше блокирана и в двата края от полицейски коли, а сградите от двете страни на улицата бяха облени от светлините на служебните коли.

— По-добре да паркирам тук — обади се Кордеро, — иначе ще блокират и нас вътре в заграждението.

Харват се съгласи и след като паркираха колата, двамата продължиха пеш.

— Успя ли да поспиш? — попита той, докато си пробиваха път към местопроизшествието.

— Малко. А ти?

— Почти никак, но ще се оправя.

— Ще си вземем кафе по-късно — обеща Кордеро.

Улицата беше еднопосочна и паркирането беше разрешено само от едната страна, повечето от пристигналите превозни средства бяха спрели на тротоарите, за да не пречат на движението и на пожарните коли.

Харват и Кордеро минаха на отсрещната страна и когато стигнаха до въпросната сграда, Харват забеляза плоча с надпис на стената недалеч от спътничката си.

— Беше права — посочи я той. — Виж.

Инспекторката вдигна глава и прочете историческата справка.

— Какво ще кажеш, а? Все пак знам нещо от историята на Бостън. Гардън Корт Стрийт номер четири. Дом на Джон Ф. „Хъни Фиц“ Фицджералд, кмет на Бостън, и родно място на дъщеря му Роуз Фицджералд, майка на американския президент Джон Ф. Кенеди.

Докато се провираха между две паркирани коли и заобикаляха пожарната в средата на платното, Харват се опитваше да намери връзка с фамилията Кенеди. Нова, този път бронзова плоча отклони мислите му — сградата, или по-скоро мястото, беше с още по-голямо историческо значение.

— Тук се е намирало имението на губернатор Томас Хъчинсън — прочете на глас той, след като отвори интернет на телефона си.

— С какво е толкова известен?

— Очевидно е бил един от най-мразените граждани на града. Зет на Андрю Оливър, чието чучело е било окачено на Дървото на свободата. Хъчинсън е и последният губернатор на Масачузетс преди Войната за независимост. Тук пише, че Сам Адамс не можел да го търпи. За повечето колонисти бил олицетворение на всичко нередно от страна на Великобритания. Бил алчен, арогантен и голям сноб. Няколко седмици след историята с Дървото на свободата гневните бостънчани плячкосали и разрушили дома на Хъчинсън.

— Имал ли е нещо общо с Чаеното парти в Бостън?

Харват тръгна надолу по браузъра и кимна.

— Когато колонистите поискали да върнат голяма пратка чай обратно в Англия в знак на протест срещу данъка, Хъчинсън се намесил. Тръгнал слух, че той е тайният дистрибутор на чая, и хората побеснели. В целия град започнали протести, които набрали скорост и кулминацията била…

— Чаеното парти.

— Позна — отвърна Харват. — Скоро след това заминал и умрял в изгнание в Англия.

— Значи не е убит в Бостън? Не са го сварили, за да го умъртвят?

— Не и според написаното тук — отговори Харват и прибра телефона си. — Това не значи, че няма връзка с онова, което всеки миг ще видим.

— Готов ли са да влизаме?

Без да е много близо до входа, Харват вече усещаше отвратителната воня на изгоряла гума. Пое си последна дълбока глътка сравнително чист въздух, кимна и прекрачи прага.