Брад Тор
Тайният орден (43)

Глава 42

Кордеро бе избрала малък италиански ресторант в северната част на Бостън недалеч от Пол Ривиър Хаус и Олд Норт Чърч. Видът на улиците напомняше европейски град и измити от наскоро падналия дъжд, те щяха да допринесат към общата атмосфера, ако мислите на Харват не бяха заети с друго. Дори Кордеро, която се бе преоблякла и беше наистина привлекателна, не можеше да го измъкне от настроението, което го бе обзело.

— Чух се със Сал — съобщи тя, когато келнерът остави питиетата им и се отдалечи към съседна маса. — От ФБР също ударили на камък с отпечатъците.

Харват не се изненада, но въпреки това поклати глава.

— Мъчи ме чувството, че нещо пропускаме.

— Няма такова нещо.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото с това си печеля хляба — отвърна Кордеро. — Събирането на факти, свързани с убийство, е като сглобяването на часовник. Иска време. Всяка частица е от значение и трябва да се постави на точното място. Трудоемко е. Нали знаеш кое е едно от най-важните качества на разследващия убийства?

— Вниманието към детайлите.

— Търпението. — Тя вдигна чашата си с вино и смени темата. — Какво правеше, преди да влезеш в бизнеса с отвличания и откупи?

Тази жена имаше способността да задава въпроси, които изискваха пълното му внимание.

— Работех за тайните служби, в интерес на истината.

— Значи си бил в сферата на прилагането на закона.

— Не съвсем — отвърна той. — Минах по-скоро в охранителния бизнес.

— И защо смени мястото?

— Страхотни хора работят там, но стигнах до заключението, че не ми харесва да бъда в очаквателна позиция. Много често седиш и чакаш нещо да се случи.

— Нещо като нашия случай сега.

— Има някаква ирония, нали?

— А това те тревожи. Без сериозен пробив вероятно ще има нова жертва. Или по-скоро повече от една.

Той кимна.

— И мен това ме безпокои.

— Какво ще правим?

Кордеро отпи от виното си.

— Ще се надяваме на значителен пробив.

— Съгласен съм и на по-незначителен — въздъхна Харват и отвори менюто пред себе си.

— Търпението е приятел на мъдростта.

— Чувал съм го и преди. Кой го е казал?

— Свети Августин.

Харват се усмихна хитро.

— Какво?

— Имах командир преди много години, който обичаше да цитира свети Августин. Любимата му реплика беше: няма похвала за човек, който само изпълнява задълженията си и нищо повече.

— Очевидно ти харесва и се придържаш към тази максима.

Харват кимна. Негов ред беше да смени темата.

— Защо ме покани на вечеря?

— Исках да те напия — засмя се тя.

— И после какво?

— Ще успея да измъкна всичките ти тайни.

— Е, това е известно облекчение. За миг се притесних, че ще се опиташ да се възползваш от мен.

— Не правиш впечатление на човек, от когото лесно можеш да се възползваш.

— Не говориш сериозно. Аз съм най-мекушавият човек на планетата. Всичко, което е свързано с деца и животни…

— Именно — прекъсна го тя. — За твое сведение, аз пък не съм от хората, които се възползват от слабостите на другите.

— Не се шегувах — рече той, извади телефона от джоба си и го включи. Прехвърли няколко снимки и когато намери онази, която търсеше, й я показа.

Кордеро ококори очи.

— Що за кон е това?

— Не е кон, а моето куче — засмя се той.

— Каква порода е?

— Руска овчарка.

— Я пак? — попита тя с усмивка и се опита да произнесе думите, но не се получи.

— Овчарка — повтори Харват разчленено и бавно. — Известни са още като кавказки кучета, пазят стадата овце. Военните в Русия и войниците по границата на Източна Германия ги обожават. Много са бързи, много верни, а и за нищо на света не бива да ги ядосваш.

— Вярвам ти. Огромен е. Как се казва?

— Булет.

— Нарекъл си кучето си Булет^[1]?

— На името на един приятел. Казваше се Булет Боб.

— Казваше се?

— Оперативен, който работеше срещу тероризма. Загина, вършейки онова, което обича.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

— Как гледаш толкова голямо куче във Вашингтон?

— Не живее с мен. Пътувам твърде много.

— А къде?

— С една стара приятелка.

— Поверил си кучето си на бивше гадже? Ти наистина си доста мекушав човек — заключи Кордеро.

— Имаш ли снимка на сина си?

— Да. — Тя бръкна в чантата си и извади своя телефон.

Снимката беше направена на плаж в прекрасен слънчев ден и бе запечатала чудесно момченце с широка усмивка.

— Сладък е — отбеляза Харват. — И прилича на теб.

Следователката се усмихна.

— Всъщност прилича повече на баща си.

— Имаш ли нещо против да попитам как почина?

Тя взе обратно телефона, загледа се за миг в снимката и го прибра в чантата си.

— Не, нямам. Случи се на същия плаж, на който е правена снимката. Ходехме там с приятели всяко лято. Беше към обяд. Горещо, слънчево. Всички бяхме във водата и плувахме. Прекарвахме прекрасно. В един миг той просто… изчезна.

— Това ли беше причината партньорът ти да поеме случая при река Чарлс тази сутрин? Трудно ти е при подобни случаи.

— Невинаги. Зависи.

— Имах чувството, че сте се наговорили да се държите дръпнато с мен.

— Забавлявах се да се държа така — усмихна се Кордеро.

— Ясно беше. И двамата се забавлявате.

— Сал е малко по-покровителствен, отколкото е необходимо.

— Не думай — подхвърли само Харват.

— Що се отнася до това, че ме изрита да ходя да разговарям с ония две момичета, ще споделя с теб една тайна. Сал е малко нещо сноб. От Южен Бостън е.

— Наистина?

— Да. Постъпил в армията, за да се измъкне от квартала си. Когато се прибрал у дома, се наложило да стане ченге. Много ми помогна, когато мъжът ми почина.

— Искрено съжалявам за загубата ти, наистина.

— Аз също, но най-много ми е мъчно за Марко. Децата имат нужда от бащи.

— Загубих баща си по подобен начин — сподели Харват.

— Удави ли се?

— Да, скоро след като завърших гимназия.

— Съжалявам. Поне си го познавал. Имал си щастието да бъдеш известно време с него.

— Давам си сметка за това. Баща ми беше добър човек.

— Крушата не пада по-далеч от дървото.

Харват се ухили широко.

— Не знаеш нищо за мен.

— Имам силна интуиция.

Тя определено флиртуваше с него, а и той бе много привлечен от нея, но смесването на работата с удоволствието винаги води до нежелани резултати.

— По-добре да поръчваме — предложи Харват и вдигна ръка, за да привлече вниманието на келнера.

Изпиха една бутилка вино и Харват се запита дали Кордеро наистина не се опитва да го напие, когато го попита дали не иска да поръчат още една. Той отказа, но прие да изпият по една грапа.

Разговаряха за какво ли не: как Кордеро е станала полицай, какво е да работиш в полицията и да си майка, споделиха как поддържат форма, как партньорът й Сал не му е помогнал да се настани в „Четирите сезона“ и как Харват е намерил друг хотел без проблеми.

През повечето време обсъждаха своя случай и навлязоха в големи подробности. Харват призна, че макар да бе предложил Форт Хил като вероятно следващо място, където убиецът ще се прояви, смята, че това е доста смело. Опитвал се да мисли извън правилата, факт е, че ако наистина онзи тип е останал в Бостън, може да удари навсякъде. Според Харват обаче той бе напуснал града. У него нараствало убеждението, че когато следващия път телефонът му иззвъни, ще му съобщят, че убиецът е ударил в Чикаго, Сан Франциско или Сиатъл. Ще се метне на самолета и ще полети към следващото местопрестъпление, където ще започне разследване от самото начало. Това не само го напрягаше, а направо го вбесяваше.

Имаше и нещо друго обаче. Към професионалната му преценка, че не е добре да бърза с напускането на Бостън, се прибави и чисто лична причина. Колкото повече време прекарваше в компанията на Кордеро, толкова повече му харесваше да е с нея.

Вечерта бе чудесна и беше все още рано, ето защо решиха да повървят известно време пеша. Минаха покрай няколко исторически места като Фенюъл Хол, Олд Корнър Букстор и Олд Саут Митинг Хаус, където спряха, за да прочетат надписите на обветрените бронзови плочи. Харват демонстрира не без гордост познанията си за ролята на Бостън по време на Войната за независимост и добродушно се шегуваше с Кордеро от време на време. Нещо, което тя приемаше с усмивка.

Когато стигнаха парка „Бостън Комън“ и неговия хотел, никой от тях не искаше вечерта да свършва. Той я покани на последно питие преди лягане, но тя отби поканата. Обясни, че и без това се е задържала по-дълго, отколкото е възнамерявала да бъде навън. Додаде шеговито, че една от общите черти между децата и престъпниците е, че и двете категории не се интересуват колко малко си спал или колко много си пил предишната вечер, и двете категории са готови да обърнат слабостите ти в своя полза.

Харват остана, докато портиерът на хотела й повика такси, и й помогна да се качи.

— Прекарах чудесна вечер, Лара — рече той. — Благодаря ти.

— Аз също. Но продължавам да съм следовател Кордеро — уточни тя с пакостлива усмивка, докато затваряше вратата на колата, след което даде адреса на шофьора.

Харват се усмихна и отстъпи крачка, докато таксито се отдели от бордюра. Чувството й за хумор бе едно от многото неща, които го привличаха в тази жена.

Спря на бара, за да си вземе кафе за стаята. Трябваше да си провери пощата и без всякакво съмнение да се обади на Стареца, който беше нощна птица и щеше да иска да поговорят. Дано да имаше някоя добра новина. Поне това си пожела Харват, докато влизаше в асансьора и натисна копчето на първия етаж. Дълбоко в съзнанието му дремеше предчувствието, че нещо недобро се задава на хоризонта и рано или късно ще връхлети. Май щеше да е по-скоро, отколкото му се искаше.