Брад Тор
Тайният орден (36)

Глава

Харват даде пълен отчет за последните събития на Уайс. Човекът си записваше старателно. Накрая бе информиран за цялата картина.

— И какво ни говори всичко това? — зададе той риторичен въпрос. — Нашият човек е професионалист, що се отнася до работата му. Доколкото ни е известно, не е оставил улики нито на Джекил Айлънд при убийството на Маркорт, нито в сградата на Дървото на свободата при ликвидирането на Пенинг. В това, което наричаме личен живот, се проявява като импулсивен и не много внимателен. Възможно е да започва да губи контрол.

Харват изпусна дълбока въздишка.

— Какво има? — попита Уайс. — Не си съгласен?

— Не е задължително, опитвам се просто да обработя всичко, което знаем. Не ми се ще да подценявам когото и да било, особено толкова опасен човек като него, но пък и не искам да му придавам несъществуващи качества.

— Според теб го надценявам, така ли?

— Мисля си само, че този тип направи грешка. Не съм лекар и не мога да преценя дали е социопат или психопат, а и не ме интересува, но според мен стъпи накриво. Дали губи контрол? Не зная, но когато е стиснал китката на момичето в гробището, според мен не е знаел, че ще убие същата нощ, при това приятелка на същото това момиче от гробището, и че ние ще успеем да свържем двете събития.

— Има логика в думите ти — съгласи се Уайс, — но не забравяй, че става дума не само за човек, който действа безразсъдно, а за убиец на трима души. Ако съм прав и той вече не съумява да се владее, значи става все по-опасен.

— Може да направи още една грешка — предположи Харват. — Като стана дума, защо според теб е хвърлил тялото на момичето в реката? Това говори ли ти нещо?

— Няколко неща. Първо, че може да е убийство в момент на импулс. Жената му е била под ръка и той убива. После обаче трябва да вземе решение. Можел е да я остави там, на мястото, където я е убил. Вместо това поема още рискове, като открадва предметите, които му трябват, за да я потопи във водата.

— Което какво означава?

След кратък размисъл Уайс обясни:

— Което и да е това момиче, можем със сигурност да кажем, че той не е пристигнал в Бостън, за да убие точно него.

— Отрязал е ушите й точно както на Клер Маркорт. Защо?

— Без да го разпитаме, няма как да узнаем. Може просто да му доставя удоволствие или да му носи облекчение, а може би при Маркорт се е наложило да бърза и е искал да навакса преживяването с проститутката. Не забравяш, нали, че при мнозинството от подобни убийци актът е продиктуван от желанието да властват над жертвата си.

— А защо е трябвало да прикачи тежестите, преди да я хвърли в река Чарлс?

— Няма да се изненадам, ако се е срамувал от извършеното и е искал символично да се отърве от нея, или си е дал сметка, че извършеното е грешка и може да застраши и него, и операцията. Ето защо е трябвало да прикрие трупа колкото се може по-скоро.

Да получаваш и осмисляш данните от Бил Уайс бе почти равносилно на това да пиеш вода от маркуч на пожарната. Харват все още се мъчеше да осъзнае факта, че съществува макар и далечна възможност за участие на ЦРУ в атаките. Разглеждането на записите от камерите на Службата за регистрация на моторните превозни средства и на записите от трафика беше детска игра за Управлението.

— Възможно ли е онзи тип да е завързал тежести за тялото само за да печели време? — попита Харват.

— Време за какво?

— Убил е Маркорт в Джорджия, после идва тук за Пенинг. Може би пътува със самолет и не е искал тялото да бъде открито, докато той се измъкне и се отправи към следващата си задача.

Докато чакаше Уайс да отговори, Харват прехвърли мислено имената на останалите хора от списъка: Бетси Мичъл — Сиатъл, Джонатан Ренър — Сан Франциско, Литър Уейлън — Чикаго. Откакто му се обадиха да замине за Бостън, се мъчеше да измисли причина за избора на места на останалите отвличания, дали имаха някакво символично значение за групата, която поръчваше убийствата. Единственото заключение, до което стигна, бе, че на всичките тези места имаше клонове на федералния резерв. Но дали убиецът щеше да е така предвидим, както с избора на Джекил Айлънд и сградата на Дървото на свободата?

— Има още една възможност — прекъсна мислите му Уайс. — Ами ако си прав и убиецът се опитва да печели време не за да напусне Бостън, а защото работата му там не е приключила?

Тъкмо се канеше да отговори, когато потърсиха Харват по другата линия.

— Бил, още някой ми звъни. Остани на линия само за секунда.

— Ще чакам.

Харват превключи на другата линия. Търсеше го Кордеро от управлението.

— Току-що се обадиха от лабораторията — съобщи тя. — Приключили са с отпечатъците по гривната.

— Имаме ли отпечатък?

— Да. Палец и част от показалец. Подготвят доклада си в момента. Кога можеш да пристигнеш тук?

— На няколко пресечки съм — отговори той. — Ще бъда при вас до пет минути.

— Побързай — рече тя. — Щом ги получим, ще започнем проверката в различните бази данни.

ФБР и Кордеро можеха да се разровят във всички бази данни, но Харват силно се съмняваше, че щяха да открият нещо. Ако този тип беше това, което той вече подозираше, имаше едно-единствено място, където вероятно се пазеха данни за него, и то със сигурност се охраняваше като Форт Нокс.

Натисна копчето, за да се свърже отново с Бил Уайс.

— Имаме отпечатъци от гривната на момичето, нападнато на гробището „Еренъри“. Според криминалистите става дума за палец и част от показалец.

— Чудесно.

— Според теб може ли да се разчита, че приятелят ти Гейдж, който е работил за „Клуба на плувците“, ще се опита да направи нещо с тях? — попита Харват. Долови колебанието на Уайс още преди онзи да отговори.

— В ЦРУ, когато си вън, наистина си вън. Зорко те следят, докато прибираш личните си вещи от бюрото, след което щателно ги проверяват и те изпращат до самата врата. Всички видове достъп са ти отнети и единствената информация, на която можеш да разчиташ, е тази между двете ти уши. Не вярвам да разполага с база данни, още по-малко да поддържа връзки с хората от „Клуба на плувците“. Те не са много и повечето са на свободна практика, а животът им няма нищо общо с Управлението. Викат ги само когато в Лангли имат нужда от тях.

— Чакай малко — не вярваше на ушите си Харват, — да не искаш да кажеш, че водят живот на нормални хора? Как е възможно?

— Мисли за тях като за алкохолици. Някои от тях имат изключителна способност да прикриват болестта си. С подходящо лечение функционират доста добре.

— А останалите?

— С течение на времето губят битката и падат от ръба.

Смразяваща аналогия. Харват обаче искаше колкото се може повече информация.

— Свържи се с Гейдж — помоли той, — натисни го повече, за да изкопчиш всичко, което може да даде.

— Колко според теб мога да му доверя от това, което знам?

— Засега се ограничи само с убиеца. Използвай откъслечните описания, които имаме, свободно говори за поведението му, но пази имената на жертвите и на Резерва в тайна.

— Разбрано — отвърна Уайс. — Изпрати ми отпечатъците по имейла и ще ти се обадя, когато имам някаква информация.

— Добре. Само още нещо.

— Кажи.

— Бъди изключително внимателен с кого още освен с Гейдж говориш. Добре е да имаш очи и на гърба си.

— Същото важи и за теб — посъветва го Уайс. — Нашият убиец не е приключил още. Той не само обича да убива, изпитва потребност да го върши. А ако наистина принадлежи на „Клуба на плувците“, е и много добър.

— Аз също — отвърна Харват, прекъсна разговора и пусна телефона в джоба си.

Излезе на тротоара, отвори чадъра и се насочи обратно към Шрьодер Плаза и управлението, където го чакаше Кордеро. Докато крачеше, обмисляше някои от сведенията, които Бил Уайс му беше дал, като не на последно място бе това, че убиецът може би има още работа за вършене в Бостън.