Брад Тор
Тайният орден (29)

Глава 28

Ани Оукли се оказа Лара Кордеро от отдел „Убийства“ на полицията в Бостън. Името на партньора й звучеше като Сабатели или Сабатано, но Харват така и не успя да го чуе добре. В този момент не внимаваше твърде. Опитваше се да не зяпа Кордеро, което всъщност правеше.

Тя беше екзотична и много привлекателна жена. Направо „убиец“ би я определил Харват, ако говореше с някой друг. Що се отнася до произхода й, за него тя беше по-скоро с испанска кръв, но трудно можеше да определи така наизуст. Трябва да беше малко над трийсет, висока, със загоряла кожа и очевидно се грижеше за добрата си форма. Имаше зелени очи, дълга кестенява коса с изсветлели от слънцето кичури.

Харват се представи и подаде на двамата визитната си картичка, на която имаше име на фирма и телефонен номер, нищо друго.

— Значи вие сте специалистът по отвличанията и откупите? — попита Кордеро. — Не знаех, че похитителите са предявили някакви искания.

— Не са — отвърна Харват. — Поне засега.

— Да не би съобщението да се загубило по пощата? — подхвърли партньорът й.

Човек трудно можеше да долови бостънски акцент в говора на Кордеро, в замяна на това партньорът й го имаше в изобилие. В тона му се усещаха и остри нотки, на които Харват предпочете да не обръща внимание.

— Кой е клиентът? — попита Кордеро.

Стареца му беше казал да е готов за подобен въпрос. От ФБР бяха извънредно предпазливи, когато се наложеше да споделят информация с полицията от Бостън. Мънро Луис също ги беше предупредил за това.

— Жертвата има много влиятелни приятели във Вашингтон.

— Имал е — поправи го партньорът на Кордеро. — В минало време.

Харват го изгледа продължително. Човекът беше облечен в средно приличен костюм. Иначе в него нищо не правеше впечатление. Нито висок, нито нисък, лицето му беше направо безлично. За разлика от повечето полицаи в стаята очевидно се стараеше да поддържа добра физическа форма, но това все още не значеше нищо. Повече от ясно бе, че човекът не го харесва, но това малко тревожеше Харват, който тъкмо се канеше да благодари за урока по граматика, когато Кордеро зададе пореден въпрос:

— Къде си работил преди?

— Защо питаш?

— Не ми приличаш на някой от защитниците на закона.

— Така ли?

— Нещо в теб ми подсказва, че си минал през военно обучение, фирмите по отвличания и откупи често наемат хора от специалните части, нали? Ти какъв си бил — рейнджър или може би тюлен?

Това или беше невероятно добро попадение, или тя просто флиртуваше с него. Не можеше да определи. И в двата случая не искаше да разказва биографията си и само се засмя, преди да отговори:

— Тюлен ли? Там взимат само умни момчета, а и не умея да плувам.

— Май омаловажаваш ролята на умните момчета.

— Защо мислиш така?

— Защото те наблюдавах как оглеждаш скрипеца и макарите, а и останалата част от местопрестъплението.

— Добре се справих, нали? Не искаш ли да си разменим местата и този път аз да гледам какво правиш? Може да науча това-онова.

— По-добре да отидем да поплуваме, а? — обади се партньорът.

Това включване не беше лошо, но този вече започваше да лази по нервите на Харват. Все пак той се направи, че не е чул, и се обърна отново към Кордеро:

— Кой намери жертвата?

— Половин Бостън. В центъра на града сме. Оттук минават на път за дома стотици хора. Телефон 911 бил залят от обаждания. Патрулната кола пристигнала за четири минути. Четвърт час след това са били в сградата и са прибрали тялото на Пенинг. Надявали са се дори, че е още жив, и един от хората ни се опитал да даде първа помощ, но вече сме сигурни, че вратът му се е прекършил мигновено. Нищо не са можели да направят.

— Къде е сега тялото?

— Пътува към „Съдебна медицина“.

Харват се наведе през прозореца и погледна надолу към улицата.

— Разполагаме ли с данни от някакви камери в сградата, от улицата или другите сгради?

— Как не се сетихме сами? — изстреля партньорът.

— Исках само да кажа… — понечи да обясни Харват, но Кордеро го прекъсна:

— Много добре разбирам какво искаше да кажеш и да, има няколко камери и вече сме изискали записите от тях, макар да не храним големи надежди.

— И защо?

— Защото проверихме охранителните камери от тази сграда. Съдейки по записите, никой не е влизал тук.

— Значи записът е подменен — отбеляза Харват.

— При това ниво на обработка на записите — кимна Кордеро, — щом са успели да заобиколят алармената система и липсват и следи от влизане с взлом, това значи, че шансовете да видим извършителя на някой от записите са направо никакви, макар че човек никога не знае. Синът на Сам^[1] е бил заловен заради неплатен паркинг, нали?

— Попаднахте ли на още нещо необичайно?

— Всеки ден попадаме на местопрестъпления с въжета и макари и малки кукли.

— Кукли ли? — повтори Харват.

— Да, беше пъхната в обувката на Пенинг.

— Той само една обувка ли имаше?

— Според нас другата е паднала, някой скитник я е прибрал или нещо от този сорт. Издирваме я.

— Не се съмнявам — отвърна Харват. — Нека те попитам нещо за обувката на жертвата. Подметката беше ли боядисана в зелено?

— Да.

— А куклата? Приличаше ли на малък дявол?

— Откъде знаеш? — присви очи партньорът.

— Хилеше се и държеше свитък, нали? — не спираше Харват.

— Какво, по дяволите, става тук? Как разбра?

— Намираме се в сградата на Дървото на свободата — разпери ръце Харват, сякаш нямаше нищо по-очевидно.

Онзи повтори иронично жеста с ръцете и додаде:

— Очевидно е, че сме във Фенуей Парк. И какво от това?

— Няма значение. Не е важно.

Трябва да се признае, че Кордеро разбра за какво става дума и че то е важно, разбра също, че Харват знае много повече, отколкото споделя с тях.

— Сал, ще ни оставиш ли за няколко минути? — помоли го тя.

Партньорът й изгледа Харват, после нея. Не му харесваше да го отпращат, все едно е някой натрапник, и гордостта му естествено беше засегната. Постоя така миг-два, сякаш искаше да каже нещо, но очевидно не успя да се сети какво.

— Няма проблем — рече той накрая. — И без това трябва да поговоря с униформените и да разбера какво става наоколо.

— Благодаря ти, Сал. Идвам след малко — обеща Кордеро.

— Господин Харват — обърна се партньорът й към госта им, подчертавайки господин, сякаш за да изтъкне факта, че той не принадлежи на техните среди на защитници на закона. След това се завъртя на тока на евтините си обувки и се отдалечи.

— Интересен мъж — отбеляза Харват, когато онзи вече не можеше да ги чуе.

— Имаше най-добри намерения.

— От колко време сте партньори?

— Шест години. Най-добрият полицай, когото познавам. Лоялен и никой не познава улицата толкова добре, колкото него.

— Мен обаче не ме хареса.

— Виждам, че това направо те съсипва.

— Чувствам се несигурен така.

Кордеро едва потисна смеха си.

— От теб наистина се излъчва несигурност — усмихна се тя. — Първото, което забелязах, като те видях.

— Кое беше второто?

— Ела с мен — рече тя, правейки се, че не е чула въпроса. — Искам да ти покажа нещо. Откъде знаеш за обувката и куклата? — попита тя, докато вървяха.

— Внимавал съм в училище.

— И какво изучавахте в това училище?

— Американска история — рече Харват. — Колонистите от Бостън окачили чучело на Андрю Оливър, човека, избран от крал Джордж, за да въведе Закона за таксовите марки. Провесили го на клоните на един бряст точно тук и оттогава мястото се нарича Дърво на свободата. До него оставили и ботуш на британски кавалерист с боядисана в зелено подметка. Посланието било: майната им на Гренвил и Бют, двамата министър-председатели, свързани със Закона за таксовите марки. Вътре в ботуша пъхнали кукла на ухилено дяволче, стиснало свитък, на който се виждали думите „Закон за таксовите марки“.

— Излиза, че наистина не съм внимавала в училище — въздъхна следователката, след като прехвърли информацията в съзнанието си.

— Тук в Бостън историята е на всяка крачка.

— Човек никога не е турист в родния си град, нали знаеш?

Права беше.

— Тук ли си израсла? — попита той.

— Преместихме се, когато бяха съвсем малка. Родена съм в друга държава.

— Името Кордеро испанско ли е?

— Не, португалско, но идва през…

— Бразилия — довърши Харват и всичко си дойде на мястото.

— Правилно — спря жената за малко и се усмихна. — Добре си и с географията.

— Родителите ми бяха много нещастни, че не могат да си позволят да плащат за уроци по плуване и в замяна ми купиха глобус. Знаех го наизуст.

— Поредна проява на чувството ти за несигурност.

— Наистина ли? Значи много ми личи. — Той погледна през рамо. — Ще трябва да си потърся по-добър шивач.

— Скоро ли си бил там? — тръгна отново Кордеро.

— В Бразилия ли? Да, преди няколко години, но за кратко. Имах малко работа.

— По отвличания и откупи?

— Може и така да се каже — отговори той. Добре помнеше този случай — трябваше да открие един мъж, за когото смяташе, че има пръст в тормоза и убийството на няколко свои приятели.

Следователката, която крачеше до него, за пореден път го оцени, този път по-високо:

— Може да се окажеш и морски тюлен.

— Да не забравяме проблема с плуването и умните момчета.

— Не, няма — усмихна се тя и спря пред дълъг дървен плот, където оперативните работници бяха наредили в пластмасови пликове с етикети отгоре веществените доказателства, които бяха намерили. Щяха да ги отнесат в участъка. Чакаше се само демонтажът на дъската и системата от макарите и въжето.

— Вземи — подхвърли му жената чифт латексови ръкавици. — Можеш да разглеждаш и да пипаш всичко, но първо трябва да ме питаш.

Милион отговори бяха на върха на езика на Харват, но като завършен професионалист се въздържа.

— Да започнем с куклата например — предложи той.

Кордеро кимна към отговорника за доказателствата, който намери в списъка си искания предмет и помоли Харват да се разпише, преди да му го подаде, за да го разгледа.

Нямаше нужда да вади ухиленото дяволче от найлоновата опаковка. Интересуваше го само надписът върху свитъка.

— Има ли някой лупа или нещо, с което да мога да прочета текста върху него? — попита той.

Отговорникът взе за малко лупа от един от криминалистите и му я подаде. Харват изви куклата така, че светлината да пада върху нея. Видя нарисувани върху свитъка същия череп и кръстосани кости, както и короната над тях, които вече беше виждал на снимките от убийството на Клер Маркорт. Под тях бе и надписът Смърт на тираните, а под него и инициалите С.Н.С.

Харват благодари и върна лупата и доказателството на отговорника.

— Имаш ли някаква идея какъв е смисълът на написаното? — попита Кордеро.

Не искаше да научи някоя държавна тайна. Няколко минути в интернет бяха достатъчни, за да разбере истината и сама.

— „Смърт на тираните“ и черепът с кости и короната обобщават популярните антибритански настроения в колониите, довели до Войната за независимост — обясни той. — Според нас съкращението С.Н.С. означава „Синове на свободата“ — организирана група от съпротивата, отговорна за обесването на чучелото на Оливър на Дървото на свободата.

Кордеро нахвърля нещо в бележника си и попита:

— И каква е връзката с нашата жертва — господин Пенинг?

Сега вече отиваше към държавната тайна.

— Какво имаш предвид?

— Каква е връзката му със символите.

— Може някой да го е смятал за тиранин.

— А ти какво мислиш?

— Почти нищо не знам за този човек, поне не достатъчно, за да имам мнение.

Тя погледа известно време въжетата и макарите, после обърна очи към Харват.

— На мен ми се струва твърде лично.

— Убиецът определено е искал да изпрати послание.

— Смърт на тираните ли? Твърде неопределено, ако питаш мен — подхвърли Кордеро. Последно записване в бележника и вдигна очи. — Какво друго би искал да разгледаш?

Харват обходи с поглед предметите върху масата. Нищо от изложеното там не му подсказваше следа.

— Мисля, че това е всичко.

— Е, добре — рече тя. Сложи и своя подпис под списъка с доказателствата и каза на оперативния, че вече може да прибере всичко, за да го изпрати в лабораторията. — А сега нека поговорим защо всъщност си тук.

— Вече ти казах, че жертвата има… извинявай, имаше много влиятелни приятели във Вашингтон.

— Първоначално ФБР твърдеше, че единственото, което знае, е, че Пенинг е отвлечен. После се оказа, че същата нощ са изчезнали още четирима, но ФБР отказва да ни съобщи какво ги свързва. Няма нужда да си следовател, за да разбереш, че нещо ни спестяват. Ето че сега един остроумен мъж от типа на Джеймс Бонд се появява на местопрестъплението ми, запознат повече от обикновено с американската история, и отказва да ми съобщи кой е нашият клиент. Ще ме извиниш, но вътрешният ми индикатор, че ме баламосваш, пълзи към червената зона.

Джеймс Бонд. Това трябваше да го запомни.

— Мисля, че работата ти предполага да си подозрителна към всичко.

— И всеки — добави тя.

Харват се усмихна и се опита да смени темата.

— Какво знаеш за обстоятелствата около отвличането на Пенинг?

— Нищо.

— Нищо ли?

— Точно така — гласеше отговорът й. Беше отпуснала длан върху дръжката на пистолета си. — Мисля, че знаеш далеч повече от това, което ми казваш. Не може ли да си помогнем един на друг? Може би. Или може би не. Няма да ти дам никаква информация, докато не се изясним.

— Може да звънна във Вашингтон и да помоля някой от приятелите на господин Пенинг да говорят с твоя началник.

— Да, разбира се — кимна тя. — Но шефът ще го прехвърли към моя командир, което в крайна сметка ще доведе до това Сал да е твоят човек за свръзка. Да видиш той колко бавен може да бъде, ако иска, когато трябва да свърши нещо, при условие че не те харесва. А теб той определено не те хареса. Така че нека си помогнем един на друг, така ще улесниш най-вече себе си.

— Обзалагам се, че пускаш тази реплика при всяка среща с хора на местопрестъпление.

— Стига да са правилните хора и да не съм ги гръмнала все още.

Харват все пак се замисли над предложението. Когато се налага да разследваш убийство, искаш да си колкото се може по-близо до улицата, което означава и до ченгетата. Нямаше значение какво се е случило, много по-вероятно беше полицията в Бостън да чуе за него преди ФБР. Истината е, че имаше нужда от помощта им.

— Добре — започна той, — заведи ме някъде, където мога да закуся, и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

— Всичко ли?

— Всичко в рамките на разумното.

На Кордеро не й хареса уточнението, но реши да остави вратата отворена.

— Знам едно място наблизо. Ще вземем моята кола.