Брад Тор
Тайният орден (19)

Глава 18

Бетесда, Мериленд

Генерал Джордж Джонсън, директор на националното разузнаване, живееше в скромен дом в колониален стил недалеч от Вашингтон с жена си и двайсет и четири часова охрана, както и с френски булдог на име Мартин. Въпреки че вече две години охраната беше тук и дежурните се сменяха на всеки осем часа, винаги когато някой приближеше входната врата, кучето се скъсваше да лае.

За хората, за които сигурността е важна, това можеше да изглежда положително, но за генерала кучето на жена му бе огромна досада. Още преди да натиснат звънеца, Лидия Райън и Боб Макгий чуха гръмогласната разправия между кучето и генерала от вътрешността на къщата.

— По дяволите, Марти! Млъкни! — викаше Джонсън. — Керъл, ела и прибери проклетото куче!

Здраво сложен мъж с тъмен костюм отвори вратата. Зад него директорът на националното разузнаване се опитваше да укроти дребния булдог с крак с надеждата, че ще му попречи да нападне посетителите.

— Съжалявам за тази шумотевица — кимна той на гостите си. — Моля, заповядайте.

— Казах ти да си вземеш ротвайлер — обади се Макгий и прекрачи прага.

— Имах вече няколко — отвърна генералът, — но отворя ли им вратата да се разходят, после не мога да ги хвана. — Само след миг той вече крещеше към жена си: — Керъл!

Асистентът на директора на националното разузнаване се появи от дневната.

— Ще го заведа горе, сър — предложи той и като се наведе, улови нашийника.

В същия миг кучето замени лаенето с ръмжене.

— Внимавай, Стю.

— Ще се справя, сър.

— Не се съмнявам — подсмихна се Джонсън и изпрати с поглед мъжа, който вече изкачваше стълбите. — Обзалагам се на стотачка, че ще те ухапе.

— Не ми се вярва да… — започна смело човекът, но в същия миг усети зъбите на кучето върху ръката си.

— Казах ли ти? — засмя се директорът и се запъти да се ръкува с новодошлите.

Макгий представи Райън и генерал Джонсън ги покани да го последват в кабинета му.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита той. — Кафе? Газирана напитка?

— За мен кафе, ако може — обади се Райън, която още не можеше да се съвземе от смяната на часовете след презокеанското пътуване.

— Имаш ли бърбън? — попита Макгий.

— Много. Чисто или с лед?

— Чисто, моля.

— Казват, че постоянството е дяволчето на дребните умове, Боб.

— Всъщност — поправи го Макгий — казват, че глупавото постоянство е дяволчето на дребните умове. Не виждам нищо глупаво в това човек да обича бърбън. Освен, разбира се, ако този човек не започне да слага кубчета лед в чашата си.

Генералът бе нисък набит широкоплещест мъж над шейсет, чиято фигура напомняше уличен пожарен кран, с вече оредяваща коса. Работният ден беше приключил и той бе с панталони в цвят каки и тъмна фланелка. Разсмя се добродушно на шегата на Макгий, докато наливаше кафе на Райън и питие на себе си и стария си приятел.

Междувременно асистентът Стюарт бе успял да заведе кучето на горния етаж и дойде при тях в кабинета с лаптоп, две подложки с листове и папка. Директорът помоли хората от охраната да почакат навън и Стюарт затвори вратата зад тях.

Докато подаваше питиетата, домакинът представи гостите на своя асистент, като ги увери, че могат да говорят пред него напълно свободно, след което покани всички да седнат.

Стените на малкото помещение бяха украсени с подбрани с вкус картини от ловни сцени и дървена ламперия. Канапетата бяха тапицирани с кафява кожа и освежени с карирани възглавници, виждаха се още две малки кресла, малка медна масичка и голямо дървено бюро.

Генералът пое едната подложка и писалка от асистента си, настани се на един от столовете и съобщи тържествено:

— Стю трябва да се прибере, за да гледа серия на „Говорещият с кучета“, така че да започнем с това, за което сме се събрали.

Генерал Джордж Джонсън бе получил десетки отличия за службата си в армията на Съединените щати. Блестящата му кариера бе започнала във Виетнам, където получи множество награди за смели и доблестни постъпки. Бе предвождал Първа пехотна дивизия при няколко конфликта, след което го назначиха за шеф на отдел за подкрепа на военното разузнаване. Практическите му познания, от една страна, в областта на стратегията и тактиката, а от друга — в разузнаването и дипломатическите отношения, в крайна сметка му осигуриха място в Генералния щаб, където стана консултант на секретаря по националната сигурност, в Съвета по национална сигурност и на президента на страната по всички военни въпроси. Благодарение на чудесната си работа там, бе избран да ръководи Агенцията за национална сигурност, преди да заеме настоящата си позиция — директор на националното разузнаване.

По пътя от Кемп Пиъри Макгий бе информирал Райън за професионалния път на генерала. Двамата с Джонсън често си бяха сътрудничили в армията и ги свързваше чудесно приятелство. Райън дръзна да попита за какво му е задължен директорът на националното разузнаване, на което Макгий отговори само:

— Правили сме си един на друг услуги, които никой от нас няма да може да изплати.

Сериозността, с която бе произнесено това, беше сигурен за знак, че всеки от тях е правил жертви за другия и вероятно е ставало дума и за човешки живот. Райън не настоя за повече информация.

— Тъй като проблемът е повдигнат основно от Лидия, нека тя да представи случая — рече Макгий, давайки думата на своето протеже.

В началото Райън разказа накратко своя служебен път. Докато говореше, асистентът на Джонсън му връчи копие от досието й. За разлика от повечето висши служители, с които Райън се бе срещала, генералът предпочете да я слуша с цялото си внимание. Нещо, което й направи силно впечатление.

След като разказа всичко, което се бе случило, тя подаде на техния домакин папката, която Нафи Насири й бе предоставил, но той дори не си направи труда да я отвори. Нямаше основания да мисли, че в нея ще намери нещо, което оперативната служителка на ЦРУ не беше споделила вече.

Лидия Райън бе докладвала ясно и точно фактите, но сега генералът искаше да чуе какво мисли тя. Какво й подсказват опитът и интуицията.

— Познавам Насири и не мисля, че йорданците блъфират.

— А какво ще кажете за онзи ваш бивш началник, Фил Дъркин, в Лангли? — попита Джонсън, след като погледна записките си. — Дали той не блъфира?

— С положителност — обади се Макгий. — Той е същинска невестулка.

Директорът на националното разузнаване вдигна ръка, за да спре приятеля си, и отново насочи цялото си внимание към Райън.

— Вие какво мислите?

— Дали Дъркин е закрил програмата, както твърди, ли имате предвид? Възможно е. Но защо задържа мен, след като уволни всички останали? Истината е, че не сгафих толкова много, колкото останалите, но признавам, че също направих доста грешни ходове. Без проблем можеха да повдигнат обвинения и на мен — заяви тя. — А не го направиха.

— И защо?

— Може би защото Дъркин се интересуваше от мен. Но ако това е вярно, защо не се възползва от ситуацията? Защо не предложи да спаси кариерата ми в замяна на това да спи с мен? Естествено, нямаше да се съглася.

— Естествено. Но все пак това е добър въпрос.

— На който не мога да намеря лесен отговор.

— Ако се наложи да изкажете някакво предположение за причината — погледна я генералът, — как бихте го формулирали?

— Просто не е закрил програмата. Заличил я е в документацията и я е запазил в сянка. На мен ми се наложи да продължа кариерата си в ЦРУ под друга форма. Останалите членове на моя екип също са запазили кариерата си, но за тази цел програмата е трябвало да попадне в пълно затъмнение.

— Но защо ще ви отдели по този начин? Защо не ви изпрати заедно с тях в сянка?

— Хиляди пъти съм си задавала този въпрос — сви рамене Райън. — Единственото смислено заключение, до което стигнах, е, че става въпрос за гордостта на Дъркин. Задачата му е била да накара екипа да се подчини. Като последна мярка ме изпрати при тях в ролята на скаутка, която да ги вкара в пътя. Моето отстраняване щеше да е поредно доказателство за това, че не взима правилните решения.

— Съгласен съм — кимна генералът. — Това, което най-сериозно ме тревожи, е липсата на интерес от страна на Дъркин към информацията на йорданците. Не ми харесва фактът, че се опитват да изтъргуват тази информация, което сигурно не се е харесало и на Дъркин.

— Но, сър, ако той наистина е закрил групата, както сам твърди, и сега тя се появява отново, това би било сериозно професионално неудобство за него — заключи Райън в желанието си по-скоро да си изясни мотивите на Дъркин, отколкото да го защити.

— И знаете ли кое е още по-притеснително? — продължи да разсъждава сякаш на глас Джонсън. — Да позволиш да се проведе терористичен акт на американска територия само защото си прекалено горд, за да признаеш, че си сгафил.

Човекът беше напълно прав.

Райън не се опита да прави повече предположения относно поведението на Дъркин.

Джонсън продължи да почуква с молива върху листовете пред себе си.

— Длъжни сме да оправдаем доверието на хората. Отчитаме се пред американските граждани. Наше задължение е да осигурим на тях и на страната си сигурност. В нашата работа не можем да си позволим лукса да си играем, не и когато залогът е толкова голям. Този Дъркин или не притежава необходимата квалификация за позицията, която заема, или крие нещо. И в двата случая това ме тревожи.

И Райън, и Макгий знаеха, че е по-добре да си мълчат. Очевидно в главата на техния домакин вече се зараждаше план за действие. В момента просто търсеше най-добрия начин за провеждането му.

— Ако всичко това стигне до ушите на директора на ЦРУ, той ще поиска главите и на двама ви. Не допуска за нищо на света да се прескачат нива в процедурите. И не можем да го виним — разсъждаваше генералът. — В същото време напълно разбирам защо споделяте всичко с мен. Възможно е да намерим друг, заобиколен път. — Сетне се обърна към асистента си: — Имаме ли отворени канали с йорданците?

— Какво имате предвид?

— Дали можем да намерим връзка с шефа на Насири или дори по-добре с краля — така не само ще усетим дали Насири ни казва истината или не, но и ще можем да ги уверим, че Съединените щати гледат много сериозно на проблема.

— И ще получим повече информация от тази, която Насири подаде на мис Райън — кимна асистентът.

— Така е — съгласи се генералът. — Което ни довежда и до другия проблем, който чака решение.

— Екипът по дестабилизация.

— Съгласни или не, това е политиката на президента и той беше ясен и категоричен, че поддържа Арабската пролет. Беше и непреклонен по въпроса, че няма да влияем на изхода. Вижда в нея органичен демократичен процес, на който трябва да се позволи да „разцъфти“, както обича да се изразява той.

Макгий кимна в знак на съгласие.

— И както казах — продължи Джонсън, — съгласни или не с позицията на президента, тя е такава. Две са очертаващите се потенциални възможности. Или старият екип на Дъркин се е събрал отново и работи за някой друг, или Дъркин и останалите от ЦРУ насочват екипа в дейност, която е в пълно противоречие с разпоредбите на президента. Какъвто и да е отговорът, искам да го знам. И то колкото се може по-скоро.

— А как ще стане всичко това? — вдигна поглед Райън.

Генералът отвърна лице към асистента си.

— Можем ли под някакъв предлог да отклоним временно госпожица Райън от ЦРУ?

— Вероятно бихме могли. Какво имате предвид?

— Искам да й осигуря най-висока степен на защита. Не желая да изглежда така, сякаш това е свързано с информацията на йорданците. Трябва да го свържем с нещо, върху което тя вече работи, дори ако се наложи да присъединим още няколко души от ЦРУ за прикритие. Вие двамата с госпожица Райън го измислете и ми докладвайте.

— Дали няма да събудим подозренията на Дъркин?

— Риск, който ще се наложи да поемем. Двамата със Стю ще измислите нещо. При условие че няма друг, който да знае за този екип и начина, по който работи, вие сте най-подходяща да движите топката напред. А какво ще нравим с допълнителните сътрудници? Колко души ще са необходими според вас?

Райън извърна поглед към Макгий, който протегна ръце, обърнати с дланите нагоре.

— Не ме гледай. Аз съм един прост инструктор от армията. На нас не ни се полага защита от директора на националното разузнаване.

— Така е — обади се Райън, — но хора на наглата възраст понякога имат здравословни проблеми.

— Или проблеми в семейството — допълни генералът.

— Или с морала — обади се и асистентът.

Макгий разбра, че няма начин да се измъкне, все едно дали му харесва или не, и реши сам да определи въображаемия си проблем.

— Нека да е свързано с тялото ми, а не с характера. Избирам здравословния проблем.

— Разбрахме се — рече генерал Джонсън. — Вие двамата уговорете подробностите със Стю и аз ще ви подкрепя във всичко. Ще възникне проблем с финансирането ви. Ще можем да отделим малко, но трябва да сме изключително внимателни.

— Благодаря ви, сър. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Ясно. Нещо друго?

Четири чифта очи се спогледаха и когато стана ясно, че никой няма какво да добави, директорът на националното разузнаване закри срещата.

— Настоявам всичко да се държи в пълна тайна — рече той в заключение. — Ако и когато се наложи да се отиде при президента, аз ще се погрижа. Дотогава — пълна секретност. На никого нито дума.

 

 

Двама мъже седяха във форд експлоръра, паркиран от дясната страна в края на пътя, водещ до дома на генерал Джонсън, и внимателно проследиха как джипът на Макгий потегля.

Мъжът на мястото до шофьора извади телефона си и набра някакъв номер във Вирджиния.

— Току-що си тръгнаха — рече той, когато отсреща вдигнаха. — Какво да направим?

— Убийте ги.

— Искате ли да изглежда като нещастен случай?

От момента, в който Лидия Райън напусна кабинета му, той бе обмислял този въпрос.

— Не — отговори Фил Дъркин. — Нека да изглежда нарочно. Наистина нарочно.