Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (11)

Un pen de bontè — Малко доброта
Диня с пълнеж от маслен крем

На втория ден кафенето е отворено. Моето кафене е отворено. Изтръгвам се от съня, вътрешният ми часовник е смразен от ужас да не се успя, но се оказва едва пет сутринта. „При Лилиан“ отваря чак в десет, така че разполагам с цели пет часа. Пийт похърква тихо от другата страна на леглото, проснал се е по корем, чаршафът е усукан върху задните му части. Знам, че ако стана, ще го събудя. Чувствам се като дете на Коледа сутринта, когато нямах търпение мама да се събуди. Отбелязвам всички точки от списъка на ум: отвори вратата, свали столовете, сложи рекламната табела отпред, извади макароните от хладилника, обади се на А Чун за капещото кранче. Усещам тръпка на възбуда.

Измъквам се от леглото съвсем тихо и преглеждам дрехите в гардероба. Нито една не е подходяща за тази нова глава от живота ми. Вълнени палта са закачени до клиновете, с които играя йога. В никакъв случай няма да облека бяла риза с черни панталони; вече не съм сервитьорка. Пола и блуза, може би? Отново поглеждам часа на радиочасовника до отпуснатата глава на Пийт. Устата му е широко отворена на възглавницата. Преобличам се възможно най-тихо, но когато се обръщам, забелязвам, че е прегърнал възглавницата също както се прегръща любима и се е подпрял на свободната ръка. Наблюдава ме, без да мига.

— Здрасти.

— Извинявай, събудих ли те? Той свива рамене.

— Трябваше да стана. Какво ли не ми се върти в главата.

— Ммм — отвръща сънено той.

Започвам да вадя съдържанието на скрина. Купища дрехи се озовават в ъгъла на леглото. Не може да нямам поне две прилични дрехи, които да съчетая.

— С какво беше облечена вчера?

— С тази рокля. Дългата, антрацитносивата с колана. И със сандали.

— А, да. Облечи същото.

— Това не е костюм, Пийт; жените не могат да обличат едно и също ден след ден — отвръщам троснато аз. „Невъзможно е, след като работиш в кухня, където фурната бълва изпарения през целия ден“, мисля си аз и ровя куповете.

Пийт става и пристъпва към мен. По лицето му все още се виждат врязани гънките на възглавницата, от същата страна косата му е щръкнала.

— Ами това с панталони?

Той повдига ярък топ без ръкави с дълбоко деколте и кима към метнат настрани чифт панталони. Този топ го купих по време на медения ни месец. Имах намерение да го нося на изисканите вечери с шведска маса, които петзвездните хотели организираха всяка вечер. До обяд така и не успявахме да станем от леглото, така че обличането за вечеря бе като начало на деня. Онова време ми напомня за мохито и комари.

— Добре — отвръщам тихо. „Всъщност съчетанието е съвършено“, мисля си изненадано аз.

— Днес по обедно време може да намина — прозява се Пийт. Врътва се към душа и голото му дупе блести на фона на загорелите крака.

 

 

Когато отивам в „При Лилиан“, отвън е застанала жена и пристъпва нетърпеливо от единия обут в златен сандал крак на другия. Присвивам очи, за да се убедя, че не ми се привижда. Дълги крака се подават изпод къси бели панталонки с маншети, сякаш е избягала от фотосесия на някоя яхта и се е изгубила. В загорелите ръце е гушнала кученце, което е с цвета на пяна на капучино и също толкова пухкаво. Забелязвам, че присвива очи към мен, въпреки че е с огромни слънчеви очила, тъй като е навела чело, а устата й е стисната в права линия.

— Вие ли сте собственичката? — провиква се тя. Сърцето ми трепва. Изчаквам да приближа, преди да отговоря. Всеки път, когато повиша глас, се изнервям. Косата й се стеле по раменете, светлоруса, с оттенък на десертно вино. Струва ми се, че е около трийсет и пет, ухае силно на алпиния, дързък тропически аромат. Един скъп магазин пръска с подобен парфюм във всичките си клонове. А парфюмът съвсем не е евтин.

— Аз съм, да.

— Слава богу. Умирам за едно кафе.

Поглеждам часовника си, обърнал се от вътрешната страна на китката. Едва седем и петнайсет е.

— Много се извинявам, но отварям в десет. — Усещам как бузите ми пламват. Май ще ми трябва време, докато свикна, че съм собственичката.

Тя се привежда напред и поглежда часовника заедно с мен. Кучето й ръмжи и започва да се дърпа, сякаш го е пуснала във вода. Оголва малките си остри зъбки, прибира горната бърна и разкрива тъмен и лъскав венец.

— По дяволите — възкликва тя със силно изразен австралийски акцент, след това се опитва да се примоли. — Не може ли днес да отворите малко по-рано?

Замислям се за списъка си със задачи и се изчервявам, готова да се извиня.

— Днес е едва вторият ми ден. Може би следващата седмица ще започна да отварям малко по-рано. Заповядайте отново след десет.

Тя се намества, за да се справи с гърчещото се куче.

— Няма значение — отвръща остро. — Това да ми е за урок, че се държа естествено пред онези така наречени дами.

— Моля?

Тя вдига очилата на косата си и извива очи, тъмни като шоколад, като американски браунита. В първия момент се колебае, след това ме поглежда право в лицето, сякаш се опитва да реши дали да ми обясни. След това въздиша.

— Не мога да отида в „Орора“ на кафе, защото някои от дамския клуб се срещат там. — Гласът й е топъл, съвсем не какъвто очаквах. — Не одобряват, че ругая, когато децата им са наблизо. Но това май не е всичко. Те изобщо не ме одобряват, поне така ми се струва. Оказва се, че не съм се представила блестящо на последното барбекю.

Замислям се за Линда, не издържам и избухвам в смях. Това бляскаво създание ги плещи както й дойде.

— Да, смешно е, и още как — отвръща мрачно тя. — Тъпи снобки. До вчера сами са си мили чиниите и са сменяли памперсите, обаче сега се правят на богопомазаните от мафията на „Прада“. Как ми се щеше само да им кажа да ходят да си го начукат, но Дон разправя, че няма да е зле да се въздържам. — Тя успява да се пребори с кучето и огромната си чанта, за да извади мобилния телефон, който звъни. — Съпругът ми Дон е — обяснява ми тя и лепва телефона на ухото си. — Ще се върна! — Усмихва ми се, а кученцето й ръмжи с оголени зъби.

Потракването на сандалите й отеква в тихото утро, докато тя се отдалечава. Напомня ми за мама. Голяма уста, която бълва каквото й дойде на ум, без да мисли. Сигурна съм, че е привлякла доста погледи на барбекюто, организирано от дамския клуб. Несъмнено на мъже със златни халки на левите ръце. Сигурно представителите на силния пол се редят пред вратата й, а опашката стига до ъгъла, дори продължава и по-нататък.

 

 

По-късно Пийт звъни, за да ми съобщи, че няма да дойде на обяд. Имал твърде много работа, за да търчи от полуостров Макао до Тайпа, след това обратно в офиса, и то по време на обедната си почивка. Докато обяснява, чувам как пръстите му барабанят по клавиатурата. Забравя да каже дочуване, преди да затвори. Оставям телефона и поглеждам кафенето. Празно е. Представям си сметката на клиент, написана на стената с тебешир, и мислено тегля чертата. Свърших всичко, което трябваше, и сега съм зад бара, отпусната, никому ненужна. Слънцето нахлува през прозорците и лъчите му се отразяват в чистите плочи на пода.

Вадя сандвич от хладилника в ъгъла и се настанявам на близката маса, готова да скоча незабавно, ако се налага. Хлябът — франзела е пресен, леко хрупкав от ниската температура в хладилника. Пълнежът е от боровинки, сирене бри и семки от пиния. Солените, мазни ядки са ми най-любимите. Не откъсвам поглед от витрината и наблюдавам как възрастна жена се приближава. На същата помахах преди няколко дни. Сега е облечена в удобен панталон от дебел памук, тъмносив със светлосиня блуза с къс ръкав. Примигва към мен с черните си очи. По блузата са пръснати ситни цветчета, яката е щръкнала като дреха на мандарин. Оглеждам с възхищение и почуда плетените от тъмносин памук илици във формата на осмици.

Тя се приближава, облегната на бастун. На всяка крачка личи колко е бавна. Привежда се напред, докато носът й почти опира в стъклото, и аз виждам сбръчканото й лице. Очертано е от къса сива коса, прибрана назад от лента, която й придава момичешки вид. Забелязва ме, устата ми е пълна с франзела и ми се усмихва срамежливо. Скачам и бърша ръце в престилката. Звънчето на вратата издава ангелски звук. След това тя се отправя към хладилната витрина, застоява се пред макароните, ахка и кима. Държанието й ме кара да се разсмея.

— Макарони — обяснявам с усмивка.

Тя ми отправя широка усмивка, но не отговаря. Посочва мъфините, след това тортите и накрая рулата. Питам се дали не е няма, но тя започва да бърбори на кантонски. Не разбирам дали говори на мен, или на себе си. Обляга се на плота и вдига английско меню, което все още не е преведено, пред очите си.

— Извинете… — шепна аз, но тя продължава да го държи, сякаш ще го разбере с помощта на нещо като медитация. Накрая тя просто свива рамене и поръчва.

— Ча? — Чай. Ето една дума, която знам.

— Ча. Разбира се. Ча — кимам аз като кръгла идиотка. Соча към масите и тя се настанява. Сяда, оставя бастуна си на масата и скръства скромно ръце в скута.

Оглеждам чайовете с кофеин и билковите настойки, след това се обръщам към нея. Тя се усмихва отново и меките й пурпурни устни на старица се разтягат на кафявото лице. Между белите кичури се забелязват черни коси. Тя се обръща към прозореца, затваря очи и се оставя слънчевите лъчи да погалят клепачите й. Отварям тъмносиня кутия с нарисувани в ъглите бели облаци. „Спокойствие“ е приятна смес от лайка, лавандула и мента.

Когато й нося чая — чайниче и чашка, в чинийката съм поставила един макарон, — тя посочва слабите си гърди и казва:

— Йок Лан.

— Йок Лан — повтарям аз.

Тя кима доволно. Поглеждам я над подноса и се питам дали не иска нещо. Може би захар. Донасям захарница с бучки и я оставям до нея.

Тя се смее отново и показалецът й се насочва към деколтето.

— Йок Лан.

— Йок Лан — повтарям отново аз и тя кима. След това ме посочва, извива вежди, които са едва загатнати от сиви косъмчета в средата, а към края на окото са напълно окапали. — А, значи ти си Йок Лан — посочвам я аз. Тя кима. — Аз съм Грейс.

Меките й бузи увисват смутено.

— Грейс — повтарям аз и се бодвам с пръст в гърдите.

— Грррейсъ.

— Точно така, Грейс.

— Грррейсъ. Граса? — повтаря доволно тя португалската версия на името ми, която се оказва по-лесна за нея. — Граса. Грр-ейс. Хай-а.

Гали ръката ми и аз я оставям да си пие чая. Тя се обръща към слънцето. Настанявам се зад плота, за да си доям сандвича, и я наблюдавам. По-късно, докато съм в кухнята, чувам звънчето на входната врата. Когато излизам, тя вече си е тръгнала, изпила е чая и е изяла сладката. Оставила е някакви пари на масата, които съвсем не са достатъчни, но сигурно са колкото би платила в местната закусвалня. Този факт никак не ме притеснява.

Йок Лан е единствената клиентка този ден, но вечерта, докато чистя, преди да затворя, си пея „Чудна благодат“^[1] и имам чувството, че кафене „При Лилиан“ е било осветено.

След това, през останалите дни от седмицата, започват да влизат клиенти. Отначало се нижат един по един, след това са по двама-трима, накрая нахлуват по много.