Саймън Бекет
Гробовни тайни (27)

26

Беше студено. Започнах да треперя веднага след като телефонът ми изгасна. Въздухът беше влажен и мразовит и в момента, в който спрях да се движа, студът започна да прониква през дрехите ми. Отначало стоях върху скалната повърхност клекнал, но започнах да се схващам, и тогава седнах. Въпреки че ми беше студено, не смеех да помръдна, тъй като не виждах абсолютно нищо. Веднъж през нощта се бях загубил на един шотландски остров. Тогава си мислех, че това е най-лошото нещо, което може да ми се случи.

Сега беше по-лошо.

Първо си мислех да се опитам да стигна пипнешком до дупката, през която се бях проврял. Знаех, че е близо, и се изкушавах да пробвам. Преминаването през срутените скали в абсолютния мрак нямаше да е никак лесно, но ако успеех някак да се добера обратно до мината, шансът ми да изляза на повърхността беше много по-голям.

Може би щях да опитам, ако бях запомнил местоположението на дупката. В случая обаче щеше да се наложи да вървя слепешката и нямаше да забележа разните зейнали отвори и издатини в скалите. Дори да не си счупех главата, спокойно можех да се загубя. Даже и да откриех някакъв отвор, нямаше как да бъда сигурен, че това е същият. Можеше неусетно да навляза все по-дълбоко във вътрешността на пещерата.

Искам или не, единственото, което можех да направя, бе да остана на мястото си. Полицията щеше да открие отворената решетка и портфейла ми и след това претърсването на мината щеше да е само въпрос на време. Щом аз бях открил отвора, който води навътре, със сигурност и те щяха да успеят.

Ами ако не успеят?

Рано или късно, ако никой не дойдеше, щях да бъда принуден да взема решение. Сега обаче не бях готов да мисля за това. Натиснах отново бутона на телефона с надеждата, че в батерията може да е останало нещичко. Напразно. Сега, като се замислех, беше много глупаво от моя страна да вляза тук. Дори и да бях настигнал Софи и Монк, какво щях да направя? Да го победя в бой? Беше направо смехотворно. Трябваше да остана при колата, да помогна с каквото мога на Милър и Крос и да изчакам пристигането на полицията. Вместо това бях влязъл в капана на тази пещера, за чието съществуване вероятно никой не знаеше, а в това време Монк и Софи…

Дори не ми се мислеше за това.

Господи, какъв ужас! Отпуснах глава на коленете си и ги обгърнах с ръце, за да се опитам да запазя малкото топлина на тялото си. Студът проникваше в костите ми, но аз почти не му обръщах внимание. Нямах никаква идея от колко време съм тук. Не можех да видя циферблата на часовника си, а в тъмното бях загубил всякаква представа за време.

Сгушен и треперещ, започнах да напрягам слуха си за някакъв звук, който да ми подскаже, че помощта идва. За момент ми се стори, че чувам нещо: долетя някакъв далечен тропот. Започнах да крещя в мрака, докато прегракнах и гърлото ме заболя. Но когато спрях, за да се ослушам, единственото, което чух, бе шумът от невидимата вода.

Никога през живота си не съм се чувствал така безпомощен. Затворих очи и се опитах да си почина.

За момент явно съм задрямал. Не смятах, че това е възможно, но бях изтощен и цялото тяло ме болеше. Без да усетя, съм потънал в неспокоен сън.

Събудих се изведнъж. В първия момент нямах представа къде се намирам. След това ме обзе паника и за малко да ударя главата си в ниската скала, когато се изправих на крака. Седнах отново и осъзнах целия ужас на ситуацията, в която бях изпаднал. Краката ми бяха изтръпнали. Протегнах първо единия, после другия и започнах да разтривам мускулите си.

И в този момент чух звук.

Прозвуча като шум от падаща скала. Замръзнах на място и се ослушах. След миг го чух отново, този път бе по-продължителен. Ставаше все по-силен — нямаше никакво съмнение, някой приближава към мен.

— Тук съм! — изкрещях аз. — Насам!

Забравих за изтръпналите си крака и вперих поглед в мрака. Чувството на облекчение и нахлулият адреналин караха сърцето ми да бие до пръсване. Стори ми се, че измина ужасно много време, преди в мрака да се появи светлинка.

Слава богу!

— Насам!

Светлината започна да се движи към мен, жълтеникавият лъч на фенерчето подскачаше. Едва когато се приближи, осъзнах, че идва от обратната посока. Който и да беше това, се приближаваше откъм пещерата, а не откъм мината. Освен това светлинката беше само една, а не множество лъчи на прожектори на спасителната група.

Викът замря в гърлото ми. Светлината се приближи още и мен ме обзе смазващо чувство на примирение. Съзрях огромна фигура и светлото теме на плешива глава. Мъжът се бе привел под надвисналата над него скала. До мен достигна отвратителна животинска миризма.

Монк наведе фенерчето надолу. Мръсното военно яке, с което беше облечен, бе прекалено малко за широките му рамене и масивни ръце. Черните като копчета очи се впериха в мен, гръдният му кош се издигаше и спускаше, като при всяко поемане на въздух се чуваше свирене.

— Ставай!

Пещерата представляваше система от подземни лабиринти, но изглежда Монк отлично познаваше пътя. Провираше се през тесни цепнатини, пълзеше покрай скалите през ниски тунели, в които капеше вода, провираше се през дупки, в които аз никога не бих посмял да вляза. Нито за миг не се поколеба. Въпреки огромните си размери нито веднъж не се заклещи. На повърхността на земята той бе истински изрод, но тук, в подземните тунели, беше в стихията си.

След кратката заповед, която ми даде, повече не проговори. Не обърна никакво внимание на трескавите ми въпроси за Софи; тръгна през ниската пещера, сякаш изобщо не го интересуваше дали го следвам или не. Бях толкова озадачен, че известно време останах на място. Последвах го едва когато сенките отново изпълзяха в пещерата, бързащи да запълнят вакуума, оставен след изчезването на лъча на фенерчето.

Монк дори не се обърна да погледне дали го следвам, въпреки че сигурно ме бе чул. Нищо не разбирах. Не виждах никаква логика в постъпките му, не разбирах нито защо бе дошъл да ме вземе, нито накъде ме водеше сега. Мисълта, че навлизам още по-навътре в пещерата, ме ужасяваше, но какъв избор имах? Ако целта му беше да ме убие, отдавна вече да го бе направил.

Трябваше да открия Софи.

От прохода изведнъж се озовахме в едно по-просторно място и аз успях да се изправя. Монк продължи, без да спира. Използвах случая, за да го настигна.

— Къде е тя? — попитах аз задъхано.

Не ми отговори. Очевидно и той бе изтощен, защото всеки път, когато си поемеше въздух, се чуваше силно хриптене, но това не го накара да намали темпото. Когато го стиснах за ръката, имах чувството, че под мазното яке има дънер на дърво.

— Какво направи с нея? Нарани ли я?

Той се извъртя и освободи ръката си. Направи го без всякакво усилие и въпреки това аз залитнах и се строполих на земята. Паднах на четири крака и ожулих кожата си в скалата.

— Млъквай, по дяволите! — избоботи той дрезгаво.

Обърна се и понечи да продължи, но пристъп от кашлица го принуди да се превие на две. Облегна се на скалата, огромните му рамена се тресяха от спазмите. Имах чувството, че белите му дробове са пълни с течност. Обърна се и се изхрачи на пода. Продължи да диша тежко, избърса устата си с ръка и пое отново, сякаш нищо не се бе случило.

След миг и аз тръгнах подире му, но сега мислех за тежкото дишане, което бях чул по телефона, и за храчката, открита от полицията в дома на Уейнрайт. Тогава всички решиха, че тя е израз на презрението му, но аз вече не бях толкова сигурен.

Монк беше болен.

Не че това го правеше по-малко опасен или го караше да се движи по-бавно. Следвах го с усилие, мъчех се да не изоставам в тъмното, знаех, че ако това се случи, ще изпадна в пълна безизходица. Единственото, което можех да направя, бе да не изпускам от поглед гърба му, който се очертаваше на светлината на фенерчето, и да се надявам, че той знае какво прави.

Докато джапах през дълбоката до глезените вода, която се спускаше в тесния стръмен проход, светлината изведнъж изчезна. Замръзнах на място и се опитах да потисна паниката си. Питах се дали това не е някакъв садистичен номер, дали Монк не възнамерява да ме зареже тук долу.

След това наблизо чух приглушен шум и зърнах слаба светлина, идваща от единия край на прохода. Тръгнах предпазливо натам и се озовах до един процеп в скалата. Чух как Монк с мъка се придвижва навътре и едва забелязах слабия лъч на фенерчето.

Процепът се издигаше стръмно нагоре. Трябваше да се набера на мускули и с усилие продължих да пълзя след отдалечаващата се светлина. Бързах, колкото можех, но въпреки това светлината ставаше все по-бледа. Грубата скала дращеше по якето ми и ме притискаше все повече. Вече не виждах никаква светлина, дори не го чувах. Опитах се да потисна страха си и да преглътна надигналата се в гърлото ми жлъч. Спокойно. Просто продължавай да се движиш.

Тогава проходът направи остър завой и видях лъча пред себе си. Излязох от процепа и се озовах в малко, прилично на стая затворено пространство, естествено образувание в скалата. След продължителния престой в мрак бях заслепен от мъглявата светлина на газения фенер, поставен на земята, затова спрях. Въздухът беше застоял, миришеше на кисело, влагата от скалите бе примесена с воня на животно. Съскащата газова печка излъчваше топлина, така че след студа в пещерата тук ми се стори задушно. Щом очите ми свикнаха със светлината, забелязах, че по пода са разпръснати торби, бутилки и консервени кутии. Монк се бе настанил на едно смачкано одеяло и ме гледаше с безжизнените си очи, а по устните му играеше познатото подобие на усмивка.

Свита колкото се може по-далече от него, седеше Софи.

— О, Боже, Дейвид…

Клекнах до нея, а тя обви ръце около мен. Погалих я по косата, тя зарови лице в гърдите ми. Усетих как цялото й тяло трепери под якето.

— Тихо, всичко е наред.

Това съвсем не беше вярно, но чувството на облекчение, че я виждам, бе по-силно от всичко останало. Лицето й бе бледо, по него имаше следи от сълзи, синината й все още личеше. Имаше и още нещо, нещо не наред, но бях толкова развълнуван, че е жива, че не се замислих повече. Тя се наведе, за да си избърше очите, и мисълта окончателно излетя от ума ми.

— Добре ли си? Направи ли ти нещо? — попитах аз.

— Не, нищо не ми направи… Добре съм…

Нито изглеждаше, нито звучеше добре, но въпреки това облекчението ми стана още по-силно. Не знам какво бе намислил Монк, но Софи имаше повече късмет от останалите му жертви.

До този момент.

Той седеше все така приведен на одеялото и ни наблюдаваше. Ръцете му, покрити със струпеи и драскотини, се полюшваха, подпрени на коленете му. На слабата светлина на газовия фенер вдлъбнатината на челото му приличаше на тъмна дупка. Както се бе свил, много ми напомняше на същество от първобитните времена, на светла, неокосмена маймуна, която клечи в пещерата си.

Изглежда, беше по-болен, отколкото си мислех. Огромните му рамена бяха приведени от умора, кожата на лицето му бе опъната върху масивните кости и имаше нездрав жълтеникав оттенък. Дишаше с отворена уста и при всяко вдишване и издишане се чуваше силно хриптене. Очевидно имаше сериозна инфекция на дихателните пътища, може би дори пневмония, а условията, при които живееше, само влошаваха нещата. Монк изглеждаше като човек на края на физическите си сили.

Но да не забравяме, че той не бе обикновен човек. И макар и болен, черните му очи, вперени в нас, светеха.

Насилих се да го погледна право в тях, все едно гледах куче, готово да ме нападне.

— Не ти трябват двама заложници. Пусни я.

— Нямам нужда от заложник — каза той дрезгаво.

Устните му се изкривиха, сякаш ми се присмиваше.

— Мислиш, че не те помня ли? Копаеше онези малки дупки. Май не си толкова умен на колкото се правиш.

Изобщо не съм умен.

— И защо ни доведе тук?

— Доведох нея, ти ни последва.

— Тогава защо дойде да ме вземеш?

Монк извърна глава настрани и се изхрачи в ъгъла на помещението, след това облегна гръб на скалата. Дишането му бе станало по-равномерно, но все още звучеше сякаш въздухът излиза от продънен мях.

— Питай нея.

Обърнах се към Софи, която още трепереше, притисната до мен.

— Аз… Чухме, че викаш. Когато замлъкна, помислих… помислих…

Погледна ме отчаяно и отново ме обзе безпокойство, което нямаше нищо общо с Монк.

— Казах му… Казах му, че ще можеш да му помогнеш.

Да помогна? Да помогна на Монк?

— Нищо не разбирам.

Софи хвърли неспокоен поглед към него.

— Той… той казва, че не може…

— Той не казва, по дяволите, наистина не мога! — Викът му отекна в малкото помещение. — Опитвам се, но не мога! Там няма нищо! Преди нямаше значение, но сега вече има.

Монк прокара изранени ръце по главата си, при което наболите косми издадоха стържещ звук. Устата му се раздвижи и думите сякаш с мъка се отрониха:

— Искам да разбера какво съм направил.

В клаустрофобичното помещение времето сякаш не съществуваше. В някакъв момент си бях строшил часовника, така че циферблатът му бе напукан. Стрелките бяха спрели някъде между два и три часа. Не че тук долу това имаше особено значение. Светлината на фенера създаваше някаква странна неземна атмосфера, която се подсилваше от приспивното свистене на газовата печка. Димът й само затрудняваше дишането на Монк, но въздушното течение беше достатъчно, така че нямаше опасност да се отровим.

И това беше нещо.

Седях върху едно нагънато пластмасово платно, а Софи се бе сгушила до мен. Монк се бе успокоил сред първото си избухване. Изглеждаше изтощен, седеше приведен напред, главата му висеше между сгънатите му колене, които той бе обгърнал с ръце, като че ли за да се защити от нещо. В тази поза изглеждаше странно уязвим. От известно време стоеше неподвижен и равномерното му дишане ме караше да мисля, че е заспал. Наведох глава към Софи, без да го изпускам от поглед.

— Какво искаше да каже? — попитах аз шепнешком.

— Не знам…

— Все нещо трябва да е казал. Защо иска да му помогна? За какво да му помогна?

— Не знам! Толкова ми е лошо, а и светлината е прекалено ярка.

Преместих се така, че тялото ми да закрие фенера.

— Софи, това е много важно. Трябва да ми кажеш.

Тя започна да разтрива слепоочията си, поглеждаше уплашено към Монк.

— Той… той казва, че не може да си спомни да е убил момичетата. Не само къде ги е погребал, нищо не си спомня! Иска… мисли, че мога да му помогна, защото му казах, че мога да му помогна да открие гробовете, независимо че е забравил къде са. Но тогава нямах предвид, че мога да му върна паметта. О, Господи, не вярвам, че това наистина се случва!

Усетих как цялата започва да се тресе. Притиснах я по-силно до себе си.

— Продължавай.

Софи изтри очите си.

— Затова е копаел около гроба на Тина Уилямс. Мислил е, че… мислил е, че ако открие гробовете и види труповете, ще си спомни. Затова е тръгнал след нас, след като ни видя там, познал ме е. Но аз… аз не мога да направя подобно нещо, нямах това предвид, когато му казах!

— Ш-шт, знам.

Погалих я по гърба, като продължавах да наблюдавам Монк. Господи!

— Какво искаше да каже преди малко, че преди не е имало значение, но вече има?

— Не… не знам. Но му казах… Казах му, че ти можеш да му помогнеш. Само това ми дойде на ум, когато те чух да викаш. Господи, толкова съжалявам, аз съм виновна за всичко!

Държах я в ръцете си, докато тя плака до изтощение и накрая заспа. Аз самият бях страшно изморен, всичко ме болеше, но трябваше да остана буден. Седях, вперил поглед в неподвижното тяло на Монк, и отчаяно се питах какво да правя. Всички смятаха, че лъже, като казва, че не си спомня къде бяха погребани сестрите Бенет. Сега… и аз не знаех какво да мисля.

Не че това имаше кой знае какво значение. Дори ако Монк наистина страдаше от някакъв вид амнезия, Софи нямаше как да му помогне. Навремето тя беше специалист по поведенчески анализ, а не психиатър. Можеше да му помогне да си върне паметта толкова, колкото и аз. Рано или късно той щеше да разбере това и тогава…

Трябваше да я измъкна оттук.

Монк все още не се беше размърдал и ако се съдеше по дълбокото му хриптящо дишане, спеше по-дълбоко. Въпреки това се съмнявах, че няма да ни усети, ако със Софи се опитаме да се измъкнем. И сега какво? Да го блъсна с нещо по главата, докато спи? Дори да имах хладнокръвието да го направя — без той да се събуди и да ме разкъса — нямах никаква представа как да стигнем до повърхността.

Огледах внимателно помещението с надеждата да открия нещо, което да ми помогне. По пода се търкаляха празни бутилки от вода, опаковки от храна, контейнери за газ и батерии. Някои от тях бяха много стари, може би още от последния път, когато Монк се е крил тук. Близо до мен имаше един скъсан телефонен указател и купчина кутии, явно скорошни. Отворен сироп за кашлица, блистери с антибиотик и някакви кафяви шишенца като тези, в които продаваха амонячна сол. Очевидно всичко това бе откраднато от някоя аптека. Наличието на амонячната сол ме озадачи, докато не се сетих за полицейското куче, което загуби следата след като подуши амоняка.

Близо до мен имаше и пластмасова торба със смърдяща пръст. Тежката миризма ми бе позната отнякъде, но не можех да се сетя откъде. Без да преставам да наблюдавам Монк, се опитах да видя какво още имаше сред боклуците. Преместих внимателно една кутия и останах като вцепенен, като видях какво има зад нея.

Черно цилиндрично фенерче.

С малко усилие можех да го достигна. Нямаше как да знам дали не е счупено, но дори и да не беше, трябваше да успеем да се промъкнем покрай Монк, преди да се наложи да го използваме. Но в него се криеше известна надежда, а в момента имах нужда от нещо, за което да се заловя. Протегнах се напред докъдето ми стигаше ръката, като в същото време внимавах да не събудя Софи. Пръстите ми бяха само на сантиметри от фенерчето, когато усетих, че в помещението настъпи някаква промяна. Косата ми настръхна, като че ли във въздуха неочаквано се бе появило електричество.

Монк беше вперил поглед в мен.

Но не съвсем. Погледът му бе съсредоточен върху нещо встрани. Навлажних устата си и се опитах да измисля какво да кажа. Преди да направя каквото и да е, той, като при спазъм, извърна главата си надясно и устните му се извиха в гримаса.

След това започна да се смее.

Беше зловещ кикот, при който гърдите му като че ли вряха. Смехът стана по-силен и по-висок, докато накрая целите му рамене се разтресоха. Стреснах се, когато изведнъж замахна с юмрук и го заби в скалата до себе си. С нищо не показа, че изпитва болка. Докато продължаваше да се смее, стовари още веднъж юмрука си в скалата. И още веднъж.

Софи се размърда и неспокойно простена. Прегърнах я през рамото, за да я задържа неподвижна. Тя притихна, твърде изтощена, за да се събуди. Налудничавият смях на Монк постепенно спря. Очаквах във всеки момент да обърне към нас безжизнените си очи, но той като че ли изобщо не беше тук.

Когато смехът му окончателно затихна, дишането му стана по-спокойно и той започна отново да хрипти. Седеше неподвижно, от едната му ръка се стичаше кръв, устата му висеше отворена, като че ли бе дрогиран.

Господи! Нямах никаква представа какво му ставаше. Знаех, че Монк е неуравновесен, но това… това беше съвсем различно. Сякаш всичко бе станало неволно, като че ли той сам не съзнаваше какво се е случило. Може би в този момент не беше на себе си. Изведнъж се сетих нещо, което Роупър ми беше казал преди много години. „Снощи побеснял… Явно това е представата му за забавление, избухва след като загасят лампите. Затова пазачите го наричат «смехурко».“

Монк се раздвижи и започна да премигва, сякаш в момента се събуждаше. Разтресе го нов пристъп на кашлица. След като отмина, той прочисти гърло и се изхрачи на пода. Изглежда пристъпът го бе изтощил. Потърка лицето си с ръка — същата, с която бе блъскал по скалата. Намръщи се, когато видя кръвта по нея, и в следващия момент забеляза, че го наблюдавам.

— Какво си ме зяпнал?

Бързо отместих поглед. Опитвайки се да изглеждам съвсем равнодушен, взех един от блистерите с антибиотик, които се търкаляха на пода до мен.

— Това няма да помогне на белодробната ти инфекция.

— Откъде знаеш?

— Едно време бях лекар.

— Майната ти.

Оставих лекарството сред боклуците на пода.

— Добре, щом не искаш, не ми вярвай. Но този антибиотик е за възпаление на пикочните пътища, не на белия дроб.

Очите на Монк блестяха като черно стъкло. Той погледна към Софи, чиято глава лежеше в скута ми.

— Какво е това? — попитах бързо аз и побутнах пълната с пръст торба до крака ми.

Това беше първото, за което се сетих.

Той очевидно се колебаеше дали да ми отговори, но поне отклоних вниманието му от Софи.

— Лисича пикня.

— Лисича… какво?

Той вдигна обутия си в ботуш крак.

— За кучетата.

Това донякъде обясняваше причината за вонята. Лисиците използват силно миришещата си урина, за да маркират територията си. Монк се мажеше с пръст, взета от леговище на лисица, с надеждата да замаскира собствената си миризма. Отново се сетих, че има нещо, което непременно трябва да си спомня, но сега не можех да мисля за това.

— Заблуждава ли ги?

Знаех, че това е невъзможно, но не възнамерявах да му го казвам.

— Не кучето. Водача му.

Бях го подценил. Полицейското куче можеше да го проследи независимо с какво се бе намазал. Но ако неопитен водач усетеше миризмата на лисица, можеше да реши, че кучето е тръгнало по грешна следа.

— Какво е това място? — попитах аз. — Мислех, че тук наоколо няма пещери.

— Всички мислят така.

Включително и полицията.

— Тук ли се криеше миналия път?

Той вдигна рязко глава.

— Мамка му, от никого не се крия! Винаги слизам тук!

— Защо?

— За да се отърва от хора като теб. А сега млъквай!

Той започна да рови из боклуците по пода и извади парче шоколад. Скъса обвивката му и го захапа така, сякаш умираше от глад. След като го изяде, отвори една бутилка с вода и наклони главата си назад, за да отпие. Докато гледах как адамовата му ябълка се движи нагоре-надолу, усетих колко пресъхнало е гърлото ми.

Хвърли празната бутилка настрани, след това кимна към Софи.

— Събуди я.

— Има нужда от сън.

— Искаш ли аз да я събудя?

Кървавата му ръка се протегна към Софи. Отблъснах я, без да се замисля. Монк застана съвсем неподвижно, вперил черните си очи в мен.

— Не е добре — започнах аз. — Ако искаш да ти помогне, трябва да я оставиш да си почине. За бога, току-що претърпя катастрофа.

— Не знаех, че ще се преобърне така.

Гласът му звучеше мрачно. Погледна отново към Софи и този път забеляза избледняващата синина върху лицето й.

— Какво й се е случило?

— Не знаеш ли? Някой е нахлул в къщата й и я е нападнал.

Нещо сякаш проблесна в тъмните му очи. Широкото му чело се намръщи и по него се появиха дълбоки гънки.

— Всичко беше обърнато наопаки. Нея я нямаше. Не бях… Не можех…

Той сложи ръце върху плешивата си глава и започна едва доловимо да мърмори нещо.

— Какво не можеш? — опитах се да го притисна аз.

— По дяволите, не мога да си спомня!

Викът му отекна в малкото помещение. Започна да блъска главата си с длани, като че ли искаше да се самонакаже.

— Опитах отново и отново, но нищо не излиза! Ти нали си лекар, кажи какво ми е?

Не можех да намеря отговор на този въпрос.

— Бях общопрактикуващ лекар, но има специалисти…

— Майната им! — слюнки хвърчаха от устата му. — Какво знаят тези копелета в бели престилки?

Този път проявих достатъчно разум и замълчах. Като че ли част от гнева му го напусна. Отваряше и затваряше големите си ръце, вперил поглед в Софи. Тя още не се бе събудила.

— Ти и тя… Тя ти е гадже.

Точно щях да отрека, но нещо отвътре ме възпря. Така или иначе Монк не очакваше да му отговоря.

— И аз имах гадже.

Сключи ръце и ги сложи зад врата си.

— Убих я.