Саймън Бекет
Гробовни тайни (21)

20

Когато спрях пред къщата на Софи, лампите светеха. Загасих мотора на колата и останах да седя в тъмнината, наслаждавайки се на тишината и спокойствието. Докато пътувах насам, дъждът почти спря, но по пътя все още имаше локви и когато минавах през тях, колата вдигаше пръски.

Отпуснах глава на облегалката, за да се насладя на този кратък момент на спокойствие, преди да вляза отново в къщата. Нямах друг избор, трябваше да се върна обратно тук. След като чухме за убийството, тръгнахме бързо към Шаркъм Пойнт и напълно забравих за багажа си. Освен това исках да проверя как е Софи, не бях разговарял с нея от момента, в който се разделихме при къщата на Уейнрайт.

Много неща се случиха оттогава.

Докато се връщахме обратно към колите, Лукас ми разказа по-подробно за мините. Нейсмит остави двама полицаи да пазят входа на минната галерия, в случай че Монк се появи отново, макар че това бе малко вероятно. Останки от стари мини имаше навсякъде в централната част на Дартмур. Не всички тунели бяха оцелели, а другите не бяха безопасни дори за пещерняци. Повечето входове бяха затворени с железни врати и решетки, но в тресавището все още се срещаха такива, обрасли с трева и станали почти невидими, освен ако човек не знаеше къде точно да ги търси.

А Монк очевидно знаеше много добре.

— Знаехме за съществуването на мините, но не смятахме, че е възможно да се крие в някоя от тях — сподели с мен Лукас. — Монк е самотник, прекарвал е голяма част от времето си сред тресавището, но доколкото знаем, не е имал никакъв опит като пещерняк. А, повярвай ми, тези изоставени мини са много опасно място. Човек не трябва да влиза в тях, освен ако ги познава добре.

— Значи никой не е проверявал в подземните галерии?

— Съвсем бегло, колкото да ги отхвърлим като възможност. Претърсихме по-големите, след като момичетата изчезнаха, за да се уверим, че Монк не е изхвърлил труповете им там, но не влязохме вътре. Накарахме кучетата да подушат около входовете на мините, за да разберем дали Монк е бил там. Не открихме нищо и с това всичко приключи. — Лукас изду бузи. — Ако Монк е навлязъл вътре, само Господ знае къде се намира в момента. Някои от тези мини са на повече от двеста години и съм сигурен, че далеч не всички галерии са отбелязани на картата. Монк може да влезе през един отвор и да излезе Бог знае къде.

Това прозвуча стряскащо.

— Има ли мини близо до Падбъри?

— Падбъри ли?

— Софи живее там.

— Ами да погледнем. — Лукас разгъна картата и проследи пътя с късия си дебел пръст. — Няма нищо наблизо. Най-близката е Катърс Уил, тя е на около три мили, но е запечатана.

Бях доволен и на това, макар че след убийството на Уейнрайт вече нищо не беше сигурно. Огледах от колата къщата на Софи — наоколо имаше само дървета и поля, най-близкото населено място беше на няколко километра от тук.

Чудесно е да живееш в самотна къща сред природата, стига наоколо да не се навърта някой убиец психопат.

Заключих колата, бутнах портата, която изскърца, и тръгнах по пътеката. Въздухът беше свеж след дъжда, миришеше на земя и мокра трева. Този път светлините от прозорците осветяваха всичко наоколо, само огромната пещ тъмнееше встрани. Спрях пред входната врата, поех си дълбоко въздух и почуках.

Мина известно време и тъкмо щях да почукам втори път, когато чух тракането на веригата. Вратата се открехна и в отвора се появи лицето на Софи. Тя затвори, последва нов тропот и след миг отвори отново.

Софи тръгна надолу по коридора, без да ми каже нито дума. Докато затварях и заключвах вратата, чух, че кълца зеленчуци в кухнята. Изгледите не са никак добри. Събух калните си ботуши, закачих якето си на закачалката и я последвах в кухнята.

Сигурен ли си? Вече не можех да бъда сигурен на какво е способен Тери. Все пак бруталният начин, по който е бил убит Уейнрайт, дори храчката на пода говореха, че затворникът е най-вероятният извършител.

Което поставяше друг проблем. Поех дълбоко въздух.

— Смятам, че трябва да премислиш и да се преместиш някъде другаде, докато бурята отмине.

Софи упорито стисна устни.

— Вече обсъдихме този въпрос.

— Това беше преди да убият Уейнрайт.

— Не знаем със сигурност дали го е извършил Монк, а дори и да е така, защо ще иска да навреди на мен? Не съм му направила нищо лошо.

Не е и необходимо, ти си привлекателна жена. Беше специалист по поведенчески науки, не беше глупава.

— Единственото, което Уейнрайт му стори, бе да го обиди преди десет години и ето че сега е мъртъв. — Мъчех се да не губя търпение. — Не знаем какви са мотивите на Монк. Може би Тери е прав и той ще преследва всеки, участвал в онова издирване. Но дори да не е, ти успя да привлечеш вниманието му с писмата. Не си заслужава да рискуваш.

Виждах, че все още е уплашена, но въпреки това бе вирнала предизвикателно брадичка — жест, който вече познавах.

— Взела съм решение.

— Софи…

— Същото казах и на полицията днес следобед. Мога сама да се грижа за себе си. Никой не те моли да останеш.

Господи, можеше да вбеси човек. Бях на крачка да си тръгна. Багажът ми беше събран, а и не хранех илюзии относно шансовете си да победя Монк, ако се появеше. И все пак знаех, че не мога да я оставя тук сама. Не защото беше привлекателна, или защото усещах, че между нас има нещо. Не, причината да остана беше съвсем проста.

Човек трябва да може да живее с решенията, които взема.

— Никъде няма да ходя — въздъхнах аз.

Софи се усмихна уморено.

— Благодаря ти.

— Само ми обещай, че поне ще си помислиш.

— Обещавам — каза тя.

Нямах друг избор, освен да приема решението й.

Вечеряхме къри със зеленчуци — събрахме всичко, което бе останало в килера и хладилника на Софи. Ако скоро не отидем на пазар, Монк нямаше да има нужда да предприема каквото и да било, просто щяхме да умрем от глад.

Вечерята мина доста вяло. През цялото време си мислех колко изолирани сме от света и въпреки перченето на Софи мисля, че и тя го съзнаваше. Последните няколко дни не й се бяха отразили добре. Твърдеше, че главоболието й е вследствие на напрежение, но всъщност изглеждаше изтощена. Не се съпротивлява особено много, когато й казах, че аз ще разчистя масата, и я пратих да си легне.

— Щом настояваш… сипи си нещо. В хола има бренди и уиски.

И аз бях уморен, но знаех, че ако си легна сега, само ще се въртя в леглото и ще се ослушвам всеки път, когато нещо прошумолеше в старата къща. Софи се качи горе, а аз измих и подсуших чиниите, след което отидох в хола, за да си сипя нещо за пиене. Уискито беше някаква неизвестна марка, но конякът се оказа петнайсетгодишен „Арманяк“ и бутилката бе пълна почти догоре.

Сипах си една солидна доза, хвърлих още една цепеница в печката и се отпуснах на дивана. Помислих си дали на не гледам новините по телевизията, но се съмнявах, че ще науча нещо ново за разследването, а и денят бе достатъчно потискащ.

Вместо това просто стоях в тихата стая, гледах пламъците и слушах пращенето на дървата в печката. Макар Софи да не беше в стаята, присъствието й се усещаше. Върху ниската маса имаше керамични съдове, нейна изработка, на пода бяха поставени няколко по-големи вази, а чамовите мебели и постелките бяха непретенциозни като нея самата. Долавях леката й миризма по възглавниците. Отпивах от арманяка и се чудех на упоритостта й…

Събуди ме звънът на телефона. Скочих на крака, не можех да се ориентирам къде се намирам, празната чаша падна на пода. Телефонът беше върху един бюфет. Грабнах слушалката, преди да иззвъни втори път. Погледнах часовника си — беше два и половина през нощта.

Никой не звъни по това време с добри новини.

— Ало? — Никой не отвърна. — Кой е?

Мълчание. Гледай си работата, казах си аз ядосано. Тъкмо щях да затворя, когато чух някакъв шум в слушалката. Някой дишаше тежко и гърдите му свиреха.

В този момент разбрах, че е Монк.

Усетих как космите по ръцете ми настръхват.

— Какво искаш? — успях да попитам.

Отново мълчание. Тежкото дишане все още се чуваше. След няколко секунди връзката прекъсна.

Усетих, че съм затаил дъх. Затворих телефона. В къщата цареше тишина, бях вдигнал слушалката преди Софи да се събуди. Отидох бързо в кухнята, намерих лист и молив в едно чекмедже и записах номера, от който ми бяха позвънили.

Кодът показваше, че обаждането е от местен стационарен телефон. Стоях, вперил поглед в късчето хартия. Адреналинът ми постепенно спадаше. Нямаше смисъл да се обаждам в полицията, все още не. Не разполагах с доказателства, че е бил Монк, а никой нямаше да обърне внимание на анонимно обаждане.

Но бях убеден, че е той.

Проверих дали входната врата е добре заключена, след това обиколих стаите и огледах прозорците. Бяха стари и ненадеждни. Дограмата не би удържала на нападение, но поне щях да чуя, ако някой разбиеше прозореца. Върнах се в хола, разрових жаравата в печката и добавих още дърва. Пламъците заиграха. Затворих вратичката и придърпах ръжена близо до себе си.

След това се настаних удобно и зачаках да се съмне.