Саймън Бекет
Гробовни тайни (16)

15

Всички къщи в квартала бяха близнаци, построени в периода след войната. Бяха с големи френски прозорци и някога са имали претенцията да принадлежат към средната класа, но сега изглеждаха занемарени и някак си уморени. Някои от тях бяха малко по-добре поддържани, имаха съвременни, спретнати зимни градини и подменена дограма, но повечето бяха с олющена мазилка, плочите в градините бяха изпочупени. Хубавите къщи бяха изключение, проява на самотен оптимизъм в квартал, който бе видял и по-добри дни.

— Завий наляво — нареди ми Софи.

Изглеждаше спокойна, но всъщност беше нервна, макар че се опитваше да го прикрие. Все още нямах представа къде отивахме, нито защо, просто шофирах, следвайки инструкциите й.

— Защо е тази тайнственост? — попитах аз.

— Няма никаква тайнственост. Ще разбереш, когато пристигнем.

Не исках да споря с нея, много по-лесно беше да се съгласявам и да приемам решенията й. И по-рано знаех, че е упорита, но в твърдото й намерение да открие телата на Линдзи и Зоуи Бенет имаше нещо маниакално. Предната вечер се бях опитал да я убедя, че е безсмислено, че двамата няма как да постигнем каквото и да било, след като такова мащабно полицейско разследване се беше провалило. Всичките ми усилия бяха напразни.

— Можем поне да опитаме — настояваше тя.

— Дори не знам откъде да започнем, Софи. Не знаем дали Монк е заровил Зоуи и Линдзи в близост до гроба на Тина Уилямс. А даже и да е така, откриването на гробове е повече по специалността на Уейнрайт, отколкото по моята.

Бях й разказал за състоянието на археолога. Не че Софи би потърсила помощта му. Тя отхвърли аргументите ми.

— Уейнрайт беше заслепен от собственото си его. За него беше по-важно да не пострада репутацията му. Още тогава ти беше не по-малко способен от него.

— Поласкан съм от думите ти, но даже и това да е вярно, трябва да гледаш на нещата реалистично. Никой не обича провала, но тогава опитахме всичко възможно.

— Не мога да приема този резултат.

Сбърчих нос.

— Софи…

— Виж, не казвам, че ще успеем да ги открием сами. Искам само да съберем достатъчно информация, за да подновят полицейското разследване. Отдели ми един ден, само за това те моля. Ако и след това мислиш, че си губим времето, можеш да се откажеш.

— Просто не виждам как…

— Един ден. Моля те.

Трябваше да й откажа. Нищо не можехме да постигнем за един ден, а освен това нямаше смисъл да подхранвам надеждите й. Точно щях да кажа „не“, когато на светлината на огъня видях надеждата в очите й. Тя седеше, стиснала ръце в юмруци, и очакваше отговора ми. Всичко това е грешка.

— Добре, само един ден — отвърнах аз почти без да си давам сметка.

Сега вече съжалявах. Когато на сутринта погледнах лицето си в огледалото, ми се стори, че изглеждам остарял и уморен. Спах лошо, въртях се неспокойно в тясното легло в стаята за гости и упорито се мъчех да не мисля за Софи, която спеше от другата страна на стената. Най-накрая заспах, но много скоро се събудих задъхан, убеден, че Монк е нахлул в къщата. Но в мрака беше съвсем тихо и единственият звук, който се чуваше, беше викът на бухала вън.

Преди двамата със Софи да тръгнем на мистериозното си пътешествие, й дадох визитната картичка на Тери Конърс с номера на мобилния му телефон. Беше ми обещала, че ако се съглася да й помогна в търсенето на гробовете, тя ще съобщи на полицията, че е писала на Монк. Реших, че би предпочела да говори с Тери, отколкото с някой непознат. Престорих се, че трябва да взема нещо от стаята си, докато тя телефонираше. Изчаках я да приключи разговора и отново слязох долу.

— Включи се гласовата поща — каза тя и ми върна визитката. — Оставих му съобщение.

Лицето й нарочно не издаваше нищо. Прибрах мълчаливо визитката в портфейла си. Може би наистина бе позвънила на Тери, но от това, което дочух, не ми се стори, че оставя съобщение.

По-скоро проведе някакъв разговор.

Трябваше да изчакаме местния дърводелец да дойде и да поправи вратата, затова успяхме да тръгнем чак в ранния следобед. От самото начало атмосферата в колата беше напрегната и с наближаването напрежението нарастваше. Софи ми каза да завия в една задънена улица, която правеше завой на сто и осемдесет градуса.

— Спри тук.

Загасих мотора. От двете страни на улицата се издигаха залепени една до друга къщи. Погледнах я в очакване да ми каже какво следва. Тя ми се усмихна нервно.

— Прояви още малко търпение. Моля те.

И без това дойдохме дотук… Заключих колата, последвах я през металната врата и влязохме в двора на най-близката къща. През добре поддържаната морава минаваше малка пътека, оградена от цветни лехи, която водеше към къщата. Софи нервно натисна звънеца. Отвътре се понесе мелодия, имитираща камбаните на Уестминстър, и в следващия момент вратата се отвори.

Жената пред нас беше около петдесетгодишна, имаше руса коса и приятно лице, но изражението й беше измъчено. Тя се усмихна, но усмивката й, също като тази на Софи, беше малко пресилена.

— Здравей, Кат. Извинявай, че малко закъсняхме — поздрави Софи.

Жената неволно вдигна ръка към устата си, когато забеляза синината по лицето на Софи.

— Няма значение. Кажи какво се е случило с теб. Добре ли си?

— Да, всичко е наред, подхлъзнах се на пода в банята — отговори Софи бързо. — Кат, да ти представя доктор Дейвид Хънтър. Дейвид, това е Кат Бенет.

Като чух името й, имах чувството, че някой ме заля с ледена вода. Бенет. Фамилията на Зоуи и Линдзи. Сега вече знаех с кого разговаря Софи по-рано, когато се правеше, че се обажда на Тери.

Беше ме довела тук, за да се срещна с майката на убитите момичета.

Жената се обърна към мен и се усмихна едва-едва.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Хънтър.

Измърморих нещо любезно. Влязохме вътре, а Софи упорито отбягваше погледа ми. Червенината, разляла се по лицето й, показваше, че знае колко съм й ядосан. Не можех да повярвам, че е направила това, без да ме предупреди. Правило: Не се срещай със семействата на жертвите. Никога. И без това ми беше трудно да остана безпристрастен в работата си; това беше допълнителен емоционален товар. Софи отлично го знаеше и въпреки всичко ме бе довела тук.

Питах се какво ли още крие от мен.

Опитвах се да контролирам чувствата си. Влязохме във вестибюла. В къщата беше чисто като в аптека, усещаше се острия мирис на белина и ароматизатор. Върху плътния светлолилав килим личаха кръгообразни петна, останали след чистене с прахосмукачката, които приличаха на кръгове в житна нива.

Вратата издаде лек звук, когато Кат Бенет я отвори и ни покани в идеално чистия хол. Вътре имаше диван и две кресла в еднакъв цвят, нагласени с хирургическа точност едно спрямо друго. Повърхността на холната масичка бе така лъсната, че приличаше на огледало. Върху полицата на камината блестяха керамични фигурки, по които не се забелязваше и една прашинка.

Навсякъде имаше рамки със снимки на двете убити момичета.

— Заповядайте, седнете — каза майката със скована любезност. — Съпругът ми е на работа, но той и без това не може да ви помогне много. Все още не може да говори за това. Желаете ли чай или кафе?

Софи все още отбягваше погледа ми.

— С удоволствие бих пила чай.

— А за вас, доктор Хънтър?

— Благодаря, и за мен също — едва успях да се усмихна аз.

Тя бързо излезе от стаята и ни остави насаме със снимките на убитите й дъщери. Те ни се усмихваха от всички части на помещението, две съвсем еднакви красиви момичета с тъмни коси. Откъснах поглед от снимките и погледнах Софи право в очите.

— Моля те, не ми се сърди — каза тя бързо. — Извинявай, че те поставих в това положение, но знам, че нямаше да дойдеш, ако ти бях казала.

— Така е. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Исках да ти напомня за какво всъщност става дума.

— Мислиш ли, че не знам? — Опитвах се да говоря спокойно. — Софи, това, което правим, е грешка. Изобщо не трябва да сме тук.

— Вече не можем да си тръгнем. Само половин час. Моля те.

Предпочетох да замълча, за да не кажа нещо, за което после щях да съжалявам. Кат Бенет се върна, носейки табла с най-хубавия си сервиз. Върху една чинийка внимателно бяха наредени бисквити.

— Сложете си мляко и захар — каза тя и се настани на дивана. — Софи ми каза, че сте съдебномедицински антрополог, доктор Хънтър. Не знам какво точно означава, но оценявам това, което правите.

Това, което правя? Софи ме погледна — в очите й се четеше мълчалива молба.

— Дейвид участваше в първото претърсване на тресавището преди десет години — поясни бързо тя.

— Десет години — въздъхна Кат Бенет и взе от полицата на камината една снимка, поставена в рамка. — Все още не мога да повярвам, че мина толкова време. Тази година щяха да навършат двайсет и осем. През май.

Тя ми подаде снимката. Взех я неохотно, имах чувството, че така подписвам някакво споразумение. Не беше същата снимка, която бе публикувана във вестниците и която само преди няколко дни видях в интернет, но и тази беше направена по същото време, малко преди Джером Монк да ги похити и убие в рамките на по-малко от три дни. Двете момичета си приличаха като две капки вода, бяха застанали една до друга, широко усмихнати. И все пак между тях имаше известна разлика. Едната гледаше дръзко в обектива, раменете й бяха изпънати назад, а в погледа й се четеше предизвикателство. Другата близначка беше по-плаха, бе свела глава и гледаше стеснително.

— Тъмнокоси са като баща си — продължи майката. — Зоуи в много отношения приличаше на Алън. Винаги е била много общителна и отворена, дори когато беше малка. Доста проблеми ни създаваше. Линдзи беше много по-кротка. На външен вид са еднакви, но по характер бяха като огъня и водата. Ако бяха…

Не можа да продължи. Усмихна се с треперещи устни.

— Е, няма смисъл да си казвам „ако“. Виждали сте го, нали? Джером Монк.

Въпросът беше насочен към мен.

— Да.

— Иска ми се и аз да имах тази възможност. Сега съжалявам, че не присъствах на процеса. Щях да застана пред него и да го погледна в очите. Не че щеше да има някаква полза от това. А сега е на свобода.

— Ще го хванат съвсем скоро — обади се Софи.

— Надявам се да го убият. Знам, че човек трябва да умее да прощава и да продължи напред, но аз не мога. След всичко сторено този зъл човек заслужава само страдания. Имате ли деца, доктор Хънтър?

Въпросът ме свари неподготвен. Снимката натежа в ръцете ми.

— Не.

— Тогава не можете да разберете болката ми. Джером Монк уби не само дъщерите ни, той уби и бъдещето ни. Никога няма да видим Зоуи и Линдзи омъжени, никога няма да имаме внуци. Няма дори гроб, на който да оставим цветя. Родителите на Тина Уилямс имат поне тази утеха.

— Съжалявам — казах аз, макар че не знаех за какво точно се извинявах.

— Недейте. Знам, че преди десет години сторихте всичко по силите си. И съм ви много благодарна за това, което правите сега. И двамата сме ви благодарни. Алън… той не обича да се говори за случилото се. Затова помолих Софи да дойдете през деня, докато той е на работа. Нищо не може да ни върне момичетата, но за нас ще е утеха, ако поне знаем къде е гробът им.

Оставих снимката на масата, но продължих да се усещам върху себе си погледа на мъртвите момичета, които ме наблюдаваха втренчено от всички страни в тази тъжна, безукорно чиста стая.

Докато пътувахме обратно към Дартмур, в колата цареше ледено мълчание. Бях бесен на Софи, на Монк и на самия себе си. Освен гняв изпитвах и болка от раната, която Кат Бенет неволно бе отворила с думите си.

Имате ли деца? Тогава не можете да разберете болката ми.

Бяхме излезли от населеното място, когато Софи наруши мълчанието.

— Съжалявам. Признавам, че не беше добра идея — заоправдава се тя. — Свързах се с нея преди няколко месеца и… реших, че ако се запознаеш с нея…

Нямаше да я оставя да се измъкне толкова лесно.

— Какво ако се запозная? Няма да мога да й откажа ли?

— Не съм обещавала нищо от твое има, казах само, че има вероятност да се съгласиш да помогнеш. И тя може да е предположила, че…

— А ти какво очакваше? Дъщерите й са били убити! Сигурно всеки ден се надява да чуе, че са ги открили. Жестоко е да й даваш такива надежди!

— Опитвах се само да направя това, което смятам за правилно — избухна тя. — Вече казах, че съжалявам.

Канех се да й отвърна гневно, но се въздържах. Колата леко поднесе по един кален участък на пътя, тъй като влязох в завоя прекалено бързо.

— Не карай толкова бързо — обади се Софи.

Вдигнах крак от педала и намалих скоростта. Усетих как част от гнева ми ме напуска. Повече от всеки друг трябваше да внимавам да не си изпускам нервите, докато шофирам.

— Извинявай, че ти се разкрещях — казах аз.

— Аз съм виновна — Софи се загледа през прозореца и започна да масажира слепоочието си. — Прав си, не трябваше да го правя. Помислих си, че… Е, няма значение.

— Боли ли те главата?

— Не — отвърна тя и свали ръката си.

Вече наближавахме отбивката за Падбъри.

— Карай направо — нареди ми Софи, когато дадох мигач.

— Не се ли връщаме в къщата ти?

— Още не. Първо трябва да отидем на още едно място. Не се безпокой, повече няма да те карам да се срещаш с никого — добави бързо тя.

Бях решил, че опитите на Софи да ме убеди се изчерпваха с посещението при Кат Бенет. Едва когато отминахме насипа, където някога се е намирало водното колело на старата калаена мина, разбрах къде отивахме.

Към Черната скала.

Там, където беше лежала заровена Тина Уилямс.

Завих, без да задавам повече въпроси. Имах чувството, че пътувам обратно във времето. Отминах мястото, където преди десет години ме бе спряла полицайката, и спрях в началото на коларския път, който минаваше през тресавището и стигаше до скалата. Преди десет години навсякъде тук имаше коли, фургони и минибусове. Сега тресавището беше съвсем пусто, с изключение на няколко овце, които пасяха в далечината.

Загасих мотора.

— И сега какво?

Софи плахо ми се усмихна.

— Мислех да се поразходим.

— Софи… — въздъхнах аз.

— Искам само да отидем до мястото, където беше гробът. Това е всичко. Обещавам ти, че няма да има повече изненади.

Слязох примирено от колата. Студеният вятър разроши косата ми. Въздухът беше свеж, но се долавяше неприятният серен мирис на блато. Огледах пейзажа, който бях видял за последен път преди десет години, и усетих как миналото измести настоящето. Тресавището се простираше в продължение на много мили. Сега, през зимата, бе покрито с храсталаци, пирен и суха орлова папрат. Липсваше коридорът, очертан от полицейската лента, както и синята палатка на съдебните медици в далечината. Наоколо се виждаха същите скални образувания, същите падини и възвишения, които наподобяваха море. Времето сякаш изчезна, почувствах се празен при мисълта за годините, изминали от последното ми идване тук. И за това колко много неща се бяха променили.

Софи стоеше до мен, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си и оглеждаше внимателно тресавището. Дори и да изпитваше страх, не го показваше.

— Доста далече е. Ще можеш ли да вървиш дотам? — попитах аз.

Гневът, който изпитвах допреди малко, беше изчезнал. Може би Софи бе разчитала точно на това.

— Добре съм — отвърна тя и вдигна поглед към сивото небе. — Няма да е зле да побързаме, скоро ще мръкне.

Наистина вече бе късен следобед и скоро щеше да падне есенният здрач. Започваше да се образува лека мъгла, която се вдигаше от земята като пара от гърба на запотен кон. Преди да заключа колата, се сетих да взема фенерчето от жабката. Трябваше да се върнем, преди да се стъмни, но вече ми се беше случвало да се загубя в тресавище посред нощ. Никак не ми се искаше да преживея отново подобно нещо.

Тръгнахме по пътеката, която водеше към Черната скала. На половината път Софи спря и се извърна към онази част на тресавището, която се намираше вляво от нас.

— Оттук започваше полицейският кордон, който ограждаше гроба.

— Откъде знаеш?

Не виждах нищо, което да отличава това място от околността.

Софи ме погледна косо и се усмихна.

— Какво, не ми ли вярваш?

— Просто не разбирам как можеш да познаеш мястото. На мен всичко ми изглежда еднакво.

Тя се наведе към мен и леко докосна рамото ми с ръка. Опитах се да се съсредоточа върху думите й.

— Номерът е в това да запомниш особености от пейзажа, които не се променят. Виждаш ли онази скала на около две мили от нас? Тя трябва да е под прав ъгъл с мястото, на което стоим в момента. А ако погледнеш нататък…

Стоеше толкова близо до мен, че когато се обърна, и аз се обърнах заедно с нея.

— Има нещо като цепнатина в земята. Ако сме на правилното място, нейният край трябва да е в една линия с могилата, върху която има плоска скала. Виждаш ли?

Кимнах, но не можех да се концентрирам върху това, което казваше. Стоеше съвсем близо, почти притисната до мен. Погледите ни се срещнаха. Тя отметна кичур коса, който вятърът беше натикал в лицето й, и се отдалечи.

— Както и да е… Оттук човек най-лесно би навлязъл в тресавището. Отстрани на цялото протежение на пътеката има стръмен насип, така че е най-лесно да се изкачим оттук. Отиваме ли?

— Добре.

Изпитах облекчение, когато поехме. Съсредоточи се върху това, за което си дошъл.

Тук насипът не беше толкова стръмен, но бе доста по-обрасъл с растителност, отколкото преди десет години. Слязох внимателно и се обърнах, за да помогна на Софи. Тя се спусна бързо и се усмихна стеснително, когато протегнах ръка, за да я задържа.

— Сигурна ли си, че можеш без карта да откриеш мястото на гроба? — попитах аз, докато си пробивахме път през заплетените шубраци на пирена.

— Сигурна съм — отвърна тя.

Придвижвахме се трудно. Дори когато пиренът отстъпи място на острата блатиста трева, беше почти невъзможно човек да види къде стъпва. Ботушите ми или потъваха в калта, или се хлъзваха върху някой скрит камък или коренище. Софи се движеше доста по-уверено от мен, заобикаляше бодливите храсталаци и блатистите места, сякаш следваше невидима пътека. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че причината не беше само умението й да „разчита“ пейзажа.

— Идвала си тук наскоро, нали? — попитах я аз.

Тя отметна косата от очите си.

— Да, веднъж-два пъти.

— Защо?

Какво можеше да намери тук след всичкото това време…

— Не знам. Имам чувството, че това място е някак… свято. Като знам какво се е случило и че тук е бил погребан човек. Ти нямаш ли такова усещане?

Имах, и това беше нарастващо безпокойство. Като че ли някой ме наблюдава. Беше глупаво от моя страна, но се притеснявах, че сме съвсем сами, доста далеч от пътя. Слънцето вече залязваше, от земята се надигаше призрачна мъгла, която скриваше по-ниските места. Улових се, че поглеждам крадешком към най-близките храсталаци и скали.

— Колко още ще вървим? — попитах аз.

— Не много. Всъщност точно… — тя впери поглед право пред себе си.

В тресавището бяха изкопани множество дупки.

Бяха скрити от тревата и пирена и не си виждаха, докато не застанахме точно пред тях. Преброих поне половин дузина, всяка от които беше дълбока около петдесет сантиметра и почти двойно по-дълга. Бяха грубо изкопани, около тях имаше буци торф. Дупките бяха направени съвсем произволно, не се забелязваше някакъв ред или система.

Вдигнах поглед към Софи.

— Нали не си…?

— Разбира се, че не. Последния път, когато бях тук, ги нямаше. — Възмущението в гласа й беше съвсем искрено, не ми беше подготвила нова изненада. — Възможно ли е някое животно да ги е изкопало?

Клекнах до най-близката дупка. Беше по-малка от останалите, като че ли някой я беше оставил недовършена. Стените бяха вертикално отсечени, на дъното се гърчеше един срязан на две червей. Стори ми се, че чувам гласа на Уейнрайт: Limbricus terrestris. Колкото по-сложно е нещо, толкова по-големи са рисковете пред него.

— Тук е копано с лопата — казах аз и се изправих. — Къде се намираше гробът на Тина Уилямс?

— Ето там — посочи ми Софи.

Мястото, което ми посочи, не беше разкопано, беше цялото покрито с пирен и трева. Дупките бяха неравномерно разположени около него.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Първия път, когато дойдох, носех картата, върху която бях отбелязала координатите. След това вече не ми трябваше. — Тя се приближи и застана съвсем близко до мен. — Нали не е Монк?

Не отговорих нищо. И двамата знаехме, че само един човек би направил това. Нито една от дупките не беше достатъчно голяма, за да бъде гроб. Приличаха повече на несръчни имитации на разреза, който Уейнрайт беше направил, когато открихме мъртвия язовец.

— Не разбирам защо Монк би дошъл да копае тук — каза тя, като се оглеждаше неспокойно.

— Сигурно е търсил гробовете. Нали ти твърдеше, че може би не лъже, като казва, че не си спомня къде са. Вероятно си била права.

— Нямах това предвид — каза тя със смръщено чело. — Не се учудвам, че след всичкото това време не може да ги открие, ако наистина това е целта му. Питам се защо му е да го прави?

Не си бях задал този въпрос. Случва се убийците да изравят жертвите си и да ги погребат отново, дори по няколко пъти. Но обикновено действията им са породени от паника, от параноичен стремеж да прикрият уликите. Случаят тук не беше такъв. Монк бе признал за убийствата, а гробовете на Зоуи и Линдзи Бенет оставаха неоткрити вече десет години.

Тогава защо бе прекопал половината тресавище, за да ги търси?

Отново се загледах в червея, който се гърчеше в отчаян опит да се зарови обратно в земята. Нещо в тази гледка ме тревожеше. И след миг осъзнах какво.

Червеите не остават дълго на повърхността, дори когато са разсечени на две. Или се заравят обратно в почвата, или някоя птица ги изяжда. Освен това тази дупка бе по-малка от останалите, като че ли този, който я е изкопал, е бил прекъснат или…

— Трябва да вървим — казах аз.

Софи не мръдна от мястото си. Беше вперила поглед напред в тресавището.

— Дейвид…

Проследих погледа й. На около стотина метра от нас стоеше безмълвна фигура и ни наблюдаваше. Като че ли се бе появила там от нищото, наоколо нямаше храсти или скали, където би могла да се скрие. Силуетът стоеше неподвижно на фона на залязващото слънце, а около него от земята се надигаше мъгла. Огромният ръст ми беше познат и това ме хвърли в ужас.

Върху широките рамена стоеше приличаща на сфера плешива глава.

За момент като че ли всичко замръзна във времето. След това фигурата тръгна към нас. Сграбчих Софи за ръката.

— Тръгвай.

— Господи, това е той, нали? Монк е!

— Продължавай да вървиш.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Пиренът оплиташе краката ни като бодлива тел, а бялата мъгла се носеше над полумрачното тресавище като огромна паяжина. При други обстоятелства щях да се насладя на гледката. Сега обаче всяка наша стъпка беше рискована. Ако някой паднеше или си изкълчеше глезена…

Не мисли такива неща. Продължавах да стискам ръката на Софи, докато я водех обратно към пътеката. Колата едва се виждаше, приличаше на малко цветно петно, което се губеше в падащия мрак. Бяхме толкова далече от нея, че ми стана зле. Изкушавах се да тръгнем напряко през тресавището, за да стигнем по-скоро до пътя, но тогава трябваше да минем през пирена и заблатените участъци. Можеше да се забавим още повече, а и в здрача беше твърде опасно.

Двамата със Софи вече бяхме останали без дъх, когато се обърнах и хвърлих поглед назад. Фигурата беше по-близо до нас и непрекъснато скъсяваше дистанцията. Не се разсейвай. Продължавай напред. Обърнах се и съсредоточих вниманието си върху пътеката. Нямаше смисъл да звъня по телефона за помощ. Дори и да имаше обхват, никой не можеше да пристигне достатъчно бързо. Спъвахме се в туфите блатиста трева, приличаща на тръстика, ботушите ни жвакаха във водата, която се криеше под тях.

Хвърлих още един поглед през рамо и видях, че фигурата вече не ни следваше. Вместо да се опитва да ни настигне, преди да се доберем до пътеката, човекът вървеше напряко през тресавището, в посока към пътя.

Целта му бе да стигне до колата преди нас.

Софи също го бе видяла.

— Дейвид! — задъхано изрече тя.

— Знам. Върви.

Пътеката бе съвсем близо, но дори и да стигнехме до нея, трябваше да се върнем обратно до пътя. Мъжът зад нас бе доста по-близо до него. Движеше се през тресавището със спокойна и равномерна крачка. Господи, няма да успеем! Когато наближихме насипа под пътеката, теренът стана още по-стръмен. Софи се движеше трудно и последните няколко метра трябваше да й помагам. Успяхме да се изкачим на пътеката, като се захващахме за пирена с две ръце.

Когато стъпихме на твърда почва, дробовете ми горяха. Дръпнах Софи след себе си и двамата се запрепъвахме напред.

— По-бързо!

— Чакай… не мога да дишам…

Лицето й бе бяло като тебешир и обляно в пот. Не трябваше да се напряга толкова скоро след изписването от болницата, но в момента нямахме друг избор.

— Тичай — извиках й аз.

Но тя клатеше глава и се опитваше да ме отблъсне.

— Не мога… не мога…

— Можеш — казах аз, сграбчих по-силно горната част на ръката й и започнах почти да я влача по пътеката.

Краката ми се огъваха, когато се спуснахме към колата. Мъжът беше на не повече от трийсет-четирийсет метра от нас, встрани и малко под нас. Продължаваше да се движи тежко по неравния терен на тресавището, но и той бе намалил темпото. Кръглата глава се извърна към нас, докато ние с мъка изминахме последните няколко метра. Спря на един хвърлей място от нас. Усещах, че ни наблюдава, докато ровех за ключа в джоба си и отключвах колата. Софи се строполи на седалката, аз изтичах до шофьорската врата, като през цялото време усещах погледа на мъжа, скрит до колене в мъглата.

Беше по-бърз от нас. Защо се отказа? Нямах представа, а и не ме интересуваше. Затръшнах вратата, запалих мотора, настъпих газта и колата се понесе напред. Погледнах в огледалото за обратно виждане.

Пътят и тресавището зад нас бяха съвсем пусти.