Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (58)

58

Когато бях момче, си въобразявах, че мога да виждам в тъмното.

Обикалях къщата на баба си в щата Ню Йорк, след като всички си легнеха и угасяха лампите. Търсех баща си. Той замина на война, когато бях едва седемгодишен.

Има различни видове тъмнина. Тъмнината на дървената къща в полунощ, когато звездната светлина обагря вратите и прозорците в сребърно. И тъмнината под вода, когато си достатъчно надълбоко.

Когато полицаите дойдоха да ми кажат за Айрийн, нещо в мен изтръпна. Видях очите си в огледалото, след като те си заминаха. Бяха разширени, вперени в нещо, което вече не съществуваше.

Усещах, че се задушавам. Точно като сега.

Но този път в гърдите ми се забиваха пирони.

Оцеляването дори за две минути, без да си поемеш въздух, би било подвиг, непостижим за мнозина, но за гмуркач, тренирал редовно контрол на дишането, три минути бяха добро, но не и върховно постижение. Четири минути си бяха рекорд. Обаче онова, което те поставя на истинско изпитание, е когато не знаеш дали ще можеш отново да си поемеш дъх, стигнал до границите на издръжливостта си.

Трябва да се бориш със страха и болката, знаейки, че страхът най-вероятно ще реши съдбата ти.

И аз продължих да се боря, обръщах се, движех се, опитвах да коленича, да застана на крака, надявайки се да се изправя. Но водата постоянно ме носеше напред и после назад.

Накрая успях да коленича. Дробовете ми се пръскаха. Пироните се забиваха по-надълбоко. Но знаех, че съм близо до въздуха. Трябваше само да тласкам, да тласкам нагоре…

Направих го и за секунда-две главата ми изскочи от водата, а въздухът бързо изпълни дробовете ми. После водата около мен се разпени и отново ме запрати надолу.

Но аз знаех как да оцелея, как да се измъкна. И се изпълних с увереност. Трябваше само да се движа към стената на басейна, да се изправя, но този път за по-дълго. Изведнъж разбрах грешката им: бедрата ми бяха вързани, но можех да си служа с ходилата, да се изправя. Питър щеше да си плати за тази грешка…

Полицаят, който скочи в басейна след няколко минути и най-накрая измъкна от водата едно завързано и почти удавено водно същество, се казваше сержант Смит. Табелката с името му бе първото нещо, което видях, след като ме измъкна.

Никога няма да я забравя.

Трябваха ми три минути кашляне и пелтечене, докато сержант Смит режеше лепенките ми, за да му обясня какво става. Но исках само едно: да намеря Изабел. Нямах време за обяснения. А той отчайващо настояваше за все повече и повече подробности. Още и още. Избърборих отговорите възможно най-бързо.

Единствената причина, поради която шефът му ми позволи да ги придружа в подземието, надолу по тухлените стълби, бе, защото се заклех, че знам къде е Питър, къде е завел Изабел. Заклех се три пъти, всеки път по-силно.

А това си беше лъжа. Чух само, че поемат някъде надолу.

Докато стоях там, очаквайки заповед да тръгваме, сержант Смит ми подаде дебела черна бронирана жилетка. Облякох я бързо. Тежеше по-малко, отколкото си мислех.

След това последвах екипа в подземието. Невероятно, но не успяхме да включим асансьора, очевидно защото не знаехме паролата. Но после някой го задейства ръчно — беше млад полицай с руса коса и акцент от Ийст Енд.

А сетне светлините по стълбата, която намерихме, изгаснаха.

Докато продължавахме с включени фенерчета, друг полицай попита на висок глас защо съм с тях. Сержант Смит му обясни, че ще им покажа къде е била отведена Изабел Шарп.

Аз не обелих и дума.

— Добре ли сте, сър? — попита сержант Смит, докато продължавахме надолу по безкрайната стълба, а фенерите ни осветяваха тухлени стени в бързо движещи се сводове, като гигантски прилепи, литнали над нас.

— Няма проблеми — отговорих.

Мисля, че разбра защо искам да съм с тях.

Докато слизахме, имах усещането, че се спускаме в някаква отвратителна версия на ада. Долу нямаше много въздух. Изби ме пот и леко се разтреперих. Фактът, че още бях мокър, не ми помагаше особено.

После видях белези по тухлите. Жлебове, издълбани от някакъв звяр.

Когато стигнахме долния край на стълбите, намерихме само старо електрическо табло с черна бакелитова дръжка. Сержант Смит дръпна дръжката нагоре, после напред. Устройството се отвори, разкривайки стари табла с бушони. Страхотно.

Израженията върху лицата на полицаите около мен, докато гледаха жълтите порцеланови бушони, бяха студени като камъни на планински връх през зимата.

Някой изкрещя заповед нагоре по стълбите да не пускат повече хора в ограниченото пространство.

— Ще трябва да потърсим някъде другаде, сър. Мисля, че горе има лекар, който иска да си поговори с вас. — Сега лицето на сержант Смит изразяваше само съжаление. Посочи към стълбите. — Ще тръгваме ли?

Другият полицай пое нагоре и долу останахме само аз и сержант Смит.

Нещо ми хрумна, докато той ме чакаше да се кача нагоре. Защо бяха построили тази стълба? Не би трябвало да го правят толкова дълбоко под земята, за да се свържат с електрически кабел, нали?

— Може ли да проверим зад това? — Приближих до древния на вид шкаф.

Сержант Смит свали бронираната жилетка от раменете си с палци. Лицето му беше напрегнато. Косата на челото му се беше сплъстила от избилата пот.

— Това лост ли е? — Аз посочих към дългия инструмент, увиснал от колана му.

Той ми подаде фенера си.

— Добре, ще погледнем. — Постави края на лоста си в черния ръб на електрическото табло. В началото то не помръдна. После се отмести на два-три сантиметра от стената. Видях само тухли. Дръпнахме лоста заедно.

Отворът зад таблото беше с размерите на малка врата. Ето къде се намираше Изабел. Трябваше да е там. Но защо я бяха довели тук долу?

— Добра работа, друже — похвали ме сержант Смит. Потупа ме по рамото.

И веднага се обади на другите от екипа да се върнат долу и да отдръпнат таблото достатъчно далеч от стената, за да стигнем до отвора. Само около три минути след това сержант Смит и аз пристъпихме в древен на вид тухлен коридор. Беше твърде тесен, за да е съвременен, но изглеждаше различно от тунелите в Истанбул. Тухлите тук бяха по-големи, по-тъмни.

После отнякъде далеч в тунела се чу глух удар. Какво, по дяволите, беше това? Полицай с посребрена коса подаде глава през дупката, през която минахме току-що. Изглеждаше разтревожен.

Тръгнах по коридора. После се затичах с всички сили, макар че главата ми туптеше от болка, а мокрите ми дрехи залепваха за мен като засъхващо лепило. Щях да намеря Изабел. Само бог знаеше какво й причиняваха онези копелета.

— Не толкова бързо, сър — подвикна ми някой.

Погледнах назад. Сержант Смит и няколко полицаи се намираха точно зад мен, а с бронираните жилетки приличаха на гигантски термити в тесния тунел. Продължих, но по-бавно. Помислих си, че някой от тях щеше да ме удари с електрошоковата си палка, ако вдигнех шум.

Приближих до едно разклонение в тунела и спрях.

Една ръка ме сграбчи за рамото. Сержант Смит дишаше тежко, почти в ухото ми.

— Спри — прошепна той. — Внимателно.

Вдигнах рамене и погледнах зад ъгъла. Не ми пукаше какво ще стане с мен. Видях затворена врата и хукнах към нея.

Ако не внимавах, само за секунди приятелите на сержанта щяха да ме изблъскат назад, за да влязат първи. Не бих понесъл това. Не ми пукаше, дори да ме вземеха за заложник. Трябваше да намеря Изабел.

Вратата пред мен приличаше на стара манастирска порта. Целта й бе да възпира натрапниците. Повърхността й изглеждаше груба, с белези по дървото, редици от символи, кръстове, луни и звезди…

— Назад, сър!

Един полицай носеше дълга черна кутия. Приличаше на кутия за обяд. Той извади от нея сребрист микрофон и го приближи до вратата. Петнадесетсантиметровата му кръгла основа беше плоска и осеяна с множество кабели. Полицаят си сложи слушалки и послуша няколко секунди. После вдигна палец към сержант Смит.

— Препоръчвам да я разбием сега — заяви тихо той, посочвайки към вратата.

Сержант Смит се наведе към мен и поясни:

— Вътре има хора. Долу става нещо. Не трябва да сте тук. Ще си навлека порицание за това, че ви позволих да ни придружите. Най-добре се връщайте. Ние ще я спасим.

— Не, мога да помогна! — заинатих се аз. — Ако не бяхте, ме взели, още щяхте да гоните вятъра горе… — Подушвах влагата върху него. Намокри се, докато ме измъкваше от водата. Усетих и ментовия му дъх. Дъвчеше дъвка.

Той поклати глава и вдигна ръка ядосано.

— Не сме водили този разговор, ясно ли е?

Направи ми знак да остана назад и промърмори нещо на колегата си. Той приближи до вратата, извади устройство с размерите на цигарена кутия от черната метална кутия, която носеше, свали от него дебела сребриста лепенка и залепи кутийката до бравата.

Сержант Смит ме дръпна назад зад ъгъла, където тунелът се разклоняваше. Запуши ушите си, а аз го последвах.

Зачакахме.

Полицаят, който постави устройството, натисна бутон върху мъничко дистанционно.

Нищо не стана.

После нещо експлодира в тунела, а иззад ъгъла изскочи вълна от дим и прах. Вълната ме удари в гърдите със силата на чук, въпреки жилетката, която получих от сержант Смит. Когато натискът й поотслабна, аз хукнах в прашния коридор, макар че очите ми изгаряха и постоянно премигвах.

Втурнах се към вратата. Там вече имаше един полицай. Видях черен шлем на главата му, който покриваше и лицето му. Той хвърли нещо в зейналата дупка на мястото на вратата. Стигнах до него и чух двоен взрив, по-слаб от предишния, но достатъчно силен, за да ми размъти мозъка. Усетих, че се замайвам…

Трябваше да спра. Чух вик зад себе си и застинах.

Намирах се само на няколко метра от изпълнената с дим врата. Помислих за Алек, за гибелта му, за онази красива администраторка, за ужасния й край и за разкъсания отец Григорий. И за Айрийн.

И продължих.