Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (47)

47

— И преди са ни атакували, скъпа. На 29 декември през 1940 година например. Денят, в който проклетите Луфтвафе пуснаха по нас 100 000 запалителни бомби. Копелетата причиниха втория голям пожар в Лондон.

Сър Дейвид Саймън, депутат и таен кралски съветник, се отпусна в мекия си кожен фотьойл и се втренчи навъсено в нас. Имаше вид на човек, объркан от това накъде е тръгнал светът, макар в действителност да разбираше по-добре от мнозина какво става наистина.

Сервитьор в бяло сако постави кафетата ни върху дългата полирана масичка, край която седяхме. Залата, превърната в депутатски бар през 1845 година, беше с размерите на два тенис корта. Сервитьорите, в къси черни сака с месингови копчета, приличаха на статисти от викторианска оперета, докато сновяха между гнездата от фотьойли и ниски махагонови маси.

Никога не бяха ме канили на питие в депутатския бар в Уестминстър. Най-близкият ми контакт с британския парламент се изчерпваше със зяпането ми към Биг Бен от Парламентарния площад. Ламперия от тъмно дърво се издигаше до средата на стените, а червен тапет с хералдични лилии покриваше всеки сантиметър от останалото.

Но далеч не се чувствах спокоен. Не само заради обстановката. Имахме причина да сме тук.

— Знаете ли, че през Втората световна война за пръв път са използвани по-големи снаряди от онези, с които са разбити стените на Константинопол през 1453 година?

Поклатих глава. Той се обърна към Изабел.

— Трябва да ви кажа, млада госпожице, че Дворецът определено се интересува от това. Един принц с военен опит, за когото може да сте чували…

Млъкна за миг. Лицето му изглеждаше строго, бузите — зачервени, сякаш се готвеше да произнесе някаква заповед.

— Е, аз съм натоварен със задачата да информирам принца за важните въпроси в областта на разузнаването.

Оглежда ни няколко секунди, оставяйки ни време да осъзнаем думите му. Погледът му се премести от мен обратно към Изабел.

— И след всичко, което се случва през последните няколко години, мисля, че е абсолютно прав. Трябва да сме бдителни. — Приключи с огледа си на Изабел.

Тя беше облечена в прилепнал костюм с панталон. Под сакото си носеше дантелен черен сутиен, който се показваше при всяко навеждане напред, като сега.

— Следващите дни са критични, сигурен съм, че го знаете — продължи той. — Предстоят няколко големи събития. — Събра ръце, сплитайки дебелите си пръсти. Светлината се отразяваше от почти плешивата му глава. Останалите островчета черна коса, над двете уши, падаха зализани надолу. Лицето му беше бузесто.

Наведе се към Изабел.

— Моите уважения, скъпа, но вие дори не сте от МИ6. Не ме разбирайте погрешно. Външно министерство е нещо чудесно. Кинг Чарлс Стрийт бълва доклади като превъзбуден ксерокс, но трябва да ви кажа, че очакваме тези новини да пристигат по официалните канали. Вече не се прави така. Не се появяваме лично. — Той размаха ръка във въздуха, сякаш шляпваше муха.

Изабел отвори уста да възрази, но прецени и млъкна.

Той я посочи с пръст.

— Но аз изслушвам хората. Някои ме упрекват, че го правя твърде често. Имайте предвид, млада госпожице, че знам доста за Турция. Това място е на кръстопът. Бил съм там за малко и според мен Ататюрк им посочи правия път, но това беше много отдавна.

Направи пауза. Когато продължи, изглеждаше по-спокоен.

— А сега, мис Шарп, кажете ми за ръкописа, който сте намерили. — Погледна я с очакване.

Изабел му разказа всичко.

Оставих я да се оправя. Той беше нейна връзка. Сведох поглед към ръцете си. И двете бяха одраскани. Имах и синина над дясната китка. И още една на коляното.

Преди да дойдем тук, Изабел ми спомена само, че ще посетим един отзивчив депутат, начело на важни комисии. Бил високопоставена личност, която може да задейства контакти, тясно свързан с мрежата на старите момчета. И по-специално — човек, който можеше да разследва Питър и да го арестува, ако действително се окажеше предател. Изабел смяташе, че трябва да постъпим така, ако искаме да постигнем резултат и да останем дискретни. Повярвах й, знаейки как стоят нещата в Англия, където връзките все още си оставаха ценна валута.

Искаше ми се да навия ръкавите на безупречната бяла риза, която купих в „Херъдс“ на път насам, но не го направих. Моментът не изглеждаше подходящ за добрата стара американска непринуденост. Вместо това се отпуснах назад и опитах да се насладя на лукса от най-дълбокия кожен фотьойл, в който бях сядал някога. Усещах силата, обитаваща залите и коридорите край нас.

Предишната нощ спах десет часа в спешната стая в не особено претъпкания център за задържане в правителствената ВВС база „Нортхолт“, западно от Лондон. Изабел предложи да остана там заради собствената си безопасност. Според нея онзи, който се опита да ме убие, може би наблюдаваше къщата ми във Фулъм.

На другата сутрин се събудих, чудейки се дали не съм пропуснал екшъна при арестуването на Питър…

— Това е абсурдно — укори ме тя, когато дойде да ме вземе в девет сутринта. — Не мога да накарам хората да щракнат белезници на някого заради един дочут разговор. Обвинението в предателство е нещо много сериозно. Трябва да подходя внимателно. Налага се да докладвам какво сме чули на точния човек. Така се правят тези неща.

— Открили ли са нещо в онова подземие под „Света София“? Сигурен съм, че там долу има доказателства.

— Вчера бе щурмувано от турските специални части. Мястото е било празно. Дори масите, които видяхме, са изчезнали. Онези, които работят долу, трябва да са почистили веднага след бягството ни. Убежището, което използваха на остров Бююкада, също се оказа пусто. Следите ни изстиват…

— Все още имаме една — възразих аз.

— Да, така е.

Ето защо се озовахме тук. А аз я придружих, понеже бях свидетел на станалото с Питър.

— Наистина си затънал до шия, нали, старче? — Дейвид Саймън се обърна към мен.

Кимнах.

— Семейна черта, сър.

— Съжалявам за колегата ти. Ужасно е… Обезглавяване… Знаеш ли какво точно е станало?

— Изглежда, любопитството му го е завело на погрешното място.

— А ти се съмняваш в нашия човек Фицджералд, нали така?

Погледна ме изпитателно. За секунда поставих под въпрос онова, което чух със собствените си уши. Може би имаше обяснение. После отново се почувствах сигурен. Питър работеше против нас. Чух го да интригантства. Не може да е знаел, че сме наблизо. Нямаше да отрека този факт.

— Спомням си всяка дума, която излезе от устата му — заявих аз. — Мисля, че трябва да изслушате и Изабел.

— Точно това правя в момента. — Стори ми се раздразнен.

— Ако бяхте там, нямаше да изпитвате никакви съмнения — продължих аз. — Този тип се е забъркал с хората, които убиха колегата ми. Или поне прикрива онова, което знае. Тези типове заплашиха да предизвикат Армагедон в Лондон, сър Дейвид.

— Само Дейвид, моля. Много хора ни заплашват, старче. Ала повечето от тях бълнуват врели-некипели. — Подсмръкна шумно. — Ами ръкописът, който сте намерили? Какво мислите? Фалшификат ли е?

Лицето на Изабел остана безизразно.

— Не — отвърнах. — Странно място да намериш фалшификат.

Погледна ме напрегнато, сякаш се опитваше да прецени нещо за мен.

— Е, страхотна находка, това е сигурно. Поразрових се след обаждането ви тази сутрин, мис Шарп. Един стар приятел от Кеймбридж ме осведоми за някои неща. — Той вдигна очи и замълча, докато група хора минаваха покрай нас към изхода. — Според него се носели слухове, че източният римски император от времето на Мохамед приел исляма. — Събра ръце. — А знаете ли, че един ръкопис, може би този, е подбудил опит за покушение срещу същия император?

Кимнах.

— Смята се, че онзи ръкопис е съдържал писма от римския папа и от Мека — продължи депутатът. — Предполага се, че императорът се е опитвал да посредничи между двете страни. Ако находката ви е автентична и писмата в нея са онези, за които ги мислим, те могат да предизвикат сензация. Така че наистина трябва да пипаме внимателно. Моментът не е подходящ за разбунване на духовете. — Той огледа залата и кимна на група възрастни мъже в омачкани костюми в отсрещния ъгъл.

— Това ли е бил геният, предал Йерусалим на мюсюлманите? — попитах аз.

— Действително, по онова време Йерусалим е бил християнски и еврейски град. Златният век за християните в Йерусалим. Ала всичко свършило, когато мюсюлманите превзели града. Вината паднала върху Ираклий, нашия император посредник. Вашата находка може да отговори на много въпроси. Но трябва да почакаме и да видим какво ще кажат академиците, а не само нашите хора. — Замълча за малко. — Носите ли снимки на находката си?

Досещах се, че иска да узнае дали имаме достъп до съдържанието на ръкописа.

— Има няколко снимки в интернет — отвърнах аз. — Искате ли да ги видите?

Изабел изглеждаше изненадана.

Наведох се към нея.

— Апаратът на Кайзер качва на уебсайт всяка снимка, която направи — обясних аз. — За да получиш достъп до образите, имаш нужда само от серийния номер на апарата. Миналата година в института използвахме същия уебсайт.

— А ти имаш ли серийния номер? — попита озадачено Изабел.

Усмихнах се, наслаждавайки се на момента.

— Подай ми айфона си.

Тя ми го подаде. Отворих уеббраузъра и влязох в сайта.

Дейвид мръдна напред в стола си. Екранът на новия айфон беше идеален за показване на снимки.

Влязох в сайта, слязох надолу и погледнах образите за няколко секунди. После вдигнах телефона към Дейвид. Той се втренчи в него. Изабел ме докосна нежно с крак. Усмивката й казваше: „Не ме изключвай от шоуто си“.

Оставих телефона на масата, за да можем всички да виждаме образите. После ги придвижих с пръст.

Не само че бяха там, но едни от снимките бяха разделени и увеличени. Някои дори бяха подложени на друг анализ, разкриващ линии и форми.

Имаше снимки на предната корица, на първата страница, на последната, на няколко вътрешни страници. Следваше близък план на едно от писмата. Отдолу бе положен печат, на който не обърнах внимание първия път. Спрях на този образ.

— Това прилича на папския печат — закима Дейвид. Звучеше ядосан. — Този материал не трябва да бъде леснодостъпен. Трябва да се изследва и потвърди, преди публиката да се докопа до него. Може да са долни фалшификати.

Изабел протегна ръка. Подадох й телефона. Тя се огледа, сякаш искаше да се увери, че никой не ни наблюдава.

— Тези образи няма да станат публично достояние, сър.

— Най-добре да не стават — съгласи се той. — Но не съм преизпълнен с увереност. Преди минута дори не знаехте къде се съхраняват тези снимки, млада госпожице.

Тя ме изгледа унищожително.

— Те са на частен сайт — обясних аз.

— Не става дума за това. Ще си побъбря с някого за вашия Питър Фицджералд. Чакайте тук. Не бързате, нали?

— Не — отвърнах аз.

— Добре. — Той стана и се приближи до близката маса, директно под един от готическите прозорци, заемащи цяла стена. Зад прозорците ни мамеше синьото небе.

Отпуснах се назад. Със слънчевата светлина, струяща през прозорците, залата заприлича повече на параклис, отколкото на бар. Нямаше да имам много възможности да се насладя на безгрижната атмосфера в такова място.

Наблюдавах Дейвид Саймън. Говореше с някакви хора, седнали край маса в отсрещния ъгъл. Обърна се и ни махна.

— Уредих среща за обяд с тези господа. Защо не изчакате с тях, докато се върна — предложи той, когато приближихме.

До масата седеше пенсионер с лъскаво лице. Усмихната жена с огромна, гъста руса коса му правеше компания. Беше облечена в черно-бял кариран костюм. Приличаше на пенсионирана холивудска звезда. Атакува ме вълна от силен парфюм.

— Това е лорд Енискери — представи го Дейвид. Енискери се надигна и протегна ръка. — Никога няма да разбера как си изпроси достъп до това място. А това е Галсъм, прочутата гадателка. Тя ще ви развесели. Измами ли Енискери, Галсъм? — Той изгледа сериозно дамата, седнала до лорд Енискери. Тя се разсмя пискливо и дружелюбно. Здрависахме се.

— Приятно ми е — поздрави тя с широка усмивка. Звучеше като французойка или египтянка.

— Защо не направиш услуга на стар приятел, Галсъм? Защо не предскажеш съдбата на тези хора, докато ме чакат?

— Само заради теб, Дейвид — измърка тя. Махна му, докато тръгваше.

Щом седнахме, се възцари неловко мълчание. Хич не се интересувах от съдбата си. Канех се да отхвърля предложението, но Галсъм вече се обърна към мен и преди да обеля и дума, ме попита:

— В беда ли си, Шон? — Тонът й беше нисък, конспираторски. Погледът й трептеше по мен, сякаш изучаваше всяка моя част.

Погледнах към Изабел. Наблюдаваше ме с присвити устни. „Не казвай нищо“ — предупреждаваше ме изражението й. Седеше доста назад в коженото кресло вдясно от мен. Галсъм и лорд Енискери се бяха настанили от другата страна на масичката.

— Нека да ви поръчам кафе — предложи лордът. Махна на сервитьора.

Няколко минути по-късно Галсъм разпитваше Изабел за работата й в Истанбул. Изабел разказваше подробно, без да разкрива нищо. От нея ставаше добър политик.

Надявах се Дейвид да се върне скоро.

Погледнах през прозореца. Почти виждах върха на Лондонското око. Представих си опашката от туристи, чакащи да видят града от 130 метра височина. Въпреки всичко, Лондон все още гъмжеше от туристи.

Бляновете ми бяха прекъснати, когато Галсъм внезапно подсмръкна шумно и попита:

— Надушвате ли огън?

Сбърчих нос. Беше права. Миришеше на изгоряло.

— Да — съгласих се.

И се огледах…