Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Загадки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Istanbul Puzzle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka(2018)
Допълнителна корекция и форматиране
asayva(2018)

Издание:

Автор: Лорънс О'Брайън

Заглавие: Истанбулска загадка

Преводач: Димитър Добрев Димитров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-26-1242-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6384

История

  1. —Добавяне

26

Махнах с ръка и се надигнах от мястото си.

Изабел вървеше към мен с наведена глава. Предпазваше се от дъжда с черен чадър. Той почти закриваше лицето й, но нямаше съмнение, че е тя. Появи се бързо от онази уличка нагоре по склона. За секунди щеше да мине на другия тротоар, ако не бях привлякъл вниманието й. Оставих под чашата си няколко турски банкноти и изскочих изпод сенника.

Веднага подгизнах от пороя…

А после за миг си помислих, че съм сгрешил и това не е Изабел, но щом тя приближи, я познах. Ала какво правеше тук? Дължеше ми някакво обяснение.

Дъждът шибаше лицето ми, но аз не му обръщах внимание.

Когато приближи на няколко крачки, тя вдигна поглед и ми се усмихна удивено.

— Какво правиш тук, Шон? — Спря пред мен.

— Радвам се на времето. Прекрасно е, нали? Какво стана с теб сутринта? Успа ли се?

— Питър не ти ли каза?

Трябваше да се досетя. Изглеждаше искрено разочарована. Или пък бе актриса, достойна за „Оскар“.

— Питър спомена, че трябва да се върна в Лондон. — Вдигнах ръка, за да предпазя лицето си.

Косата й беше прибрана, две големи черни фиби стърчаха отзад. Приличаха на антени.

Мръдна чадъра си, за да ме покрие.

— Помолих го да ти предаде да продължаваш. Излезе нещо неочаквано…

— Тоест?

Тя се втренчи в мен и присви устни, като че ли се колебаеше.

— Имам и друга работа, Шон.

Вдигнах ръце.

— Добре, добре… Но защо Питър не ме предупреди? Имаше много възможности.

Изглеждаше огорчена.

— Не знам, честно. Той върши всичко на своя глава. Сигурна съм, че е имал добри намерения. Преди малко говорих с него. Каза ми, че си питал за мен. Загрижен е за теб, Шон. Обясни ми как си го блъснал и си избягал. Какво правиш тук?

— Пийвам си бира.

Тя въздъхна.

— Виж, ние сме от добрите, Шон. Питър понякога преиграва, но е на твоя страна. Не трябваше да бягаш. — Погледна назад. — Хайде, разходи се с мен. Не можем да стоим тук като идиоти и да се мокрим. — Слязохме по склона, един до друг в дъжда.

— Наясно си кой работи под „Света Ирина“, нали? Знаеш и за вила „Наполеон“? — ядосано заговорих аз. — И затова си тук!

— Какво намекваш, Шон? — Тя спря върху площадка с каменни стъпала. — И, моля те, не ставай параноик. Опитвам се да ти помогна.

— Ако знаеш кой работи под „Света Ирина“, защо турските власти не атакуват мястото? Какво прикривате?

— Нищо. — Лицето й се превърна в неразгадаема маска.

— Да бе…

Тя се намръщи.

— Шон, моля те, постави се на наше място. Не можем да обвиняваме никого без доказателства. И няма как да вярваме на всяка конспиративна теория. Просто не става така… Иначе всеки може да ни прати за зелен хайвер… Моля те, повярвай ми. — Слезе едно стъпало.

Аз не помръднах. Имах странно усещане, че ме водят за носа. А не обичах това.

Тя се поколеба и отново се качи на предишното стъпало.

— Какво има?

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Връщам се в Истанбул.

— Аз резервирах хотел тук.

— Наистина ли искаш да умреш като Алек? — Погледна ме в очите, сякаш търсеше нещо. Сега гласът й стана по-нежен. — Разбираш ли защо Питър постоянно повтаря, че трябва да се върнеш в Лондон? Животът ти наистина е в опасност.

— Резервирах стаята под фалшиво име. Всичко ще е наред.

— Повярвай ми поне за това, Шон. Никой западняк не може да отседне в хотел на този остров, без всички да разберат. Какво е по-важно за теб — парите за стаята или животът ти? А ние как разбрахме, че си тук?

Отстъпих назад. Тя тръгна към мен.

— Моля те, Шон, точно сега излагаш на опасност акцията ни за наблюдение. Ако останеш тук, ще затрудниш работата ни още повече. Това ли искаш?

— Не.

— Тогава ела с мен. Ще ти покажа нещо. Исках и Алек да го види, но тогава нямах възможност. — В гласа й се усещаше вълнение, сякаш наистина имаше да ми покаже нещо интересно.

— Какво е?

— Смятам, че ще ти хареса.

— Дано да е добро.

Когато пристигнахме, сградата на фериботния терминал беше претъпкана с чакащи пътници. Втренчиха се в нас, когато изтичахме вътре подгизнали от дъжда. Други закъснели, също мокри до кости, идваха подире ни.

Сега дъждовните струи шибаха като стрели. После, когато катамаранът стигна до тесния кей, от него се чу сирена. Хората се струпаха, напирайки вкупом напред. Макар опашката да не беше подредена добре, натискът да се стигне до кораба бе изненадващо методичен.

След минути всички се качиха. После отплавахме от Бююкада с продължителна сирена.

— Какво прави цял ден? — попитах я аз, след като седнахме.

— Търсих някого. — Тя притисна деликатно пръст към устните си, а после се озърна. Навсякъде край нас седяха хора.

Сгуши се в седалката си и главата й почти докосна рамото ми.

— Нуждая се от почивка.

Катамаранът подскочи през вълните, насочвайки се към обгърнатия в мрак далечен европейски бряг на Истанбул. В кораба постоянно се усещаше някакво ритмично туптене, сякаш се намирахме във вибрираща машина, конструирана така, че да извади лошо поставените ни пломби. Краткият здрач си отиде отдавна, а каютата бе ярко осветена и запечатана като флуоресцентна тръба. Хората край нас завираха във влажните си дрехи.

После, след една особено гневна вълна, Изабел стана, отиде до бара в ъгъла и се върна с турски кафета. Забелязах, че една жена в края на редицата ни наблюдава. В групата покрай нея имаше още жени в чадри и няколко в бурки.

— Не знаех, че тук носят чадри — прошепнах аз.

— Те са туристи — обясни Изабел. — По това време идват тук от Иран и Саудитска Арабия да се охладят през лятото. Островите са голяма примамка.

Брадат младеж наблизо, облечен в семпла бяла риза, говореше по телефона. От време на време поглеждаше към нас.

Изабел проследи погледа ми и го забеляза.

— Ето защо Питър иска да се върнеш в Лондон — напомни ми тя. — Нямаш представа колко сложно е тук. Не можем да гарантираме сигурността ти.

— Ще се върна, когато съм готов.

— Шон, разбери ме, не искаме да те сполети участта на Алек. — Тя се извърна и погледна през прозореца. Забелязах белег под дясното й ухо. Откъде ли беше?

— Ти трябва да се справяш с много налудничави ситуации — признах аз.

— Твърде много. — Докосна челото си, а после прибра косата си зад ушите. — Шон, досети ли се вече къде е снимал Алек?

— Мислех, че ти си разбрала. Вероятно десетки твои хора работят по въпроса.

Тя ме изгледа с безизразно лице, сякаш играехме покер.

— Съмнявам се, че са толкова. Намалиха ни финансирането.

— Направо ще ти повярвам!

— Да, така е… — Каза го с открито лице. После на устните й се появи усмивка.

Не бях скрил много от Питър, само няколко неща — например това, че съм познал мястото, където Бюлент е водил Алек. Но все още не се канех да го споделя и с Изабел. Малко странно се появи тя, изневиделица… Ако й доверявах всичко, а тя кажеше на шефа си, както трябваше да направи, можеха да ме изпратят обратно в Лондон с дипломатически кашон и с няколко дупки за въздух, пробити в него. Тя нямаше да успее да ги спре.

Питър вероятно щеше да запечата дупките собственоръчно, след като го блъснах. Но те си мислеха, че крия нещо и че още мога да им бъда полезен. Това вероятно бе единствената причина да я пратят тук, за да разговаря с мен.

Докато фериботът приближаваше към дока пред входа на Златния рог, шумът в каютата се усили, тъй като хората си подвикваха, подреждаха чанти и даваха наставления на децата. После приглушеното бръмчене на двигателите промени звука си и ние се разлюляхме силно, след като скоростта ни намаля и вълните ни разклатиха. В каютата цареше атмосфера на очакване.

— Какъв ден… — усмихна се горчиво Изабел. Погледнах през прозореца. Дъждът беше спрял и докът блестеше като посред бял ден от дъговите лампи върху високи стоманени стълбове. Стена от хора се притискаше в оградата наоколо. Чакаха пристигащите. А през дългите прозорци в сградата на терминала можеха да се видят безброй закъснели пътници, очакващи този ферибот. Пасажерите бяха облечени по-добре от повечето местни. Дрехите им бяха по-модерни, прическите — по-добри, чантите — по-скоро маркови, отколкото от някоя сергия.

Изабел огледа тълпата, сякаш търсеше някого. Хората до нас се отправиха по пътечката, но тя остана на място.

— Кога ще ми кажеш всичко, до което си се добрал? — попита ме тя.

— Може би щом и ти започнеш да правиш същото.

Каютата внезапно опустя, явно спътниците ни не си губеха времето и изчезнаха.

Изабел приближи до мен и прошепна:

— Мисля, че Алек е тръгнал на мисия сам някъде край „Света Ирина“. — Стисна ми ръката. — Само се надявам да не планираш нещо подобно.

— Не вярвам турците да останат много доволни, ако разберат, че ровя там.

— Питър каза същото. — Изглеждаше загрижена за мен. От говорителите гръмна обявление на турски. После същият женски глас обяви на английски:

— Последна спирка, вземете всичките си вещи, моля.

Когато излязохме от каютата, Изабел потрепери под тънкото си якенце. И аз бях мокър до кости. С подгизналите си измачкани дрехи вероятно приличахме на двойка окаяни бежанци, слизащи от ферибота.

Бяхме последните, излизащи от катамарана, и щом стъпихме на мостчето, Изабел огледа дока.

— Най-после суша — заяви доволно тя.

Крясъците на гладни чайки изпълваха въздуха.

Наредихме се зад група позакръглени турски майки, повели шумните си деца към терминала. Изабел вървеше до мен.

— Сигурно си бил много близък с Алек, щом си толкова загрижен от случилото се — подхвърли тя.

— Бяхме близки. А той със сигурност не заслужаваше подобна съдба…

— Насам обикновено има таксита. — Изабел посочи надясно.

— Чакай една секунда — извиках аз.

Спрях и се наведох да вържа връзките на кафявите си кожени мокасини. Във въздуха се носеше миризма на риба.

— Може ли да изчакаме още минута, докато тълпата се разкара — попитах и вдигнах очи към нея.

Никога не бях си мислил, че ще ми се наложи да използвам номерата, които моят баща ми наби в главата: как да се защитавам, как да се справям с градските опасности — все неща, на които той много държеше, а на мен ми беше писнало от тях… Ала сега се радвах на тези уроци.

„Внимавай с тълпите“ — един съвет, който помнех.

Щом приключих с връзките, някакъв служител отвори странична врата и поток от хора се втурна към ферибота по дока покрай нас.

Изабел се приведе.

— Следят ни — предупреди ме тя.

— Мислиш ли?

— Онзи тип от ферибота. Няма как да не го забележиш. Спрял е. Мисля, че ни изчаква…

Не си направих труда да се огледам. Трябваше да слезем от дока. Станах, хванах Изабел за ръката и я поведох към страничната врата, откъдето напираха заминаващите. После се промуших край тях. Изглеждаха ядосани.

Продължих да се усмихвам. Служителят от другата страна на вратата поклати глава, но ни пусна да влезем в чакалнята. След малко излязохме през страничния изход и се насочвахме към група таксита, издали муцуни в тухлената алея пред терминала.

— Да тръгваме! — подвикнах аз, докато се настанявахме на задната седалка в тясно жълто такси.

Изабел размени няколко думи на турски с шофьора. Той потегли веднага. Когато погледнах назад, не видях нищо необичайно, само струпани хора.

Сменихме таксито на площад „Таксим“, сред вихрушка от коли, камиони и пешеходци, прииждащи от всички посоки. Площадът обаче имаше едно предимство — там се пресичаха половин дузина важни пътища. Ръмжащият поток от автомобили даваше идеална възможност да се отскубнем от всеки, който можеше да ни проследи.

— Почакай и ще видиш — отговори ми Изабел, след като преди малко слязохме от първото такси, а аз отново я попитах къде отиваме.

— Отсега нататък никакъв английски — продължи тя, щом таксито спря на секундата, когато тя вдигна ръка.

Не говорихме, докато не слязохме от второто такси и се озовахме на оживена улица с кафенета в предградие, наречено Бебек, както научих по-късно. Изабел упъти шофьора на турски. Сигурно сме приличали на сърдита двойка отзад, толкова мълчаливи бяхме.

Всеки път, когато спирахме на светофар, с мъка устоявах на изкушението да се огледам. Чувствах се като престъпник, избягал от затвора, който иска да разбере дали вече наистина е свободен.

Идеята, че някакви хора ме търсеха упорито, че искаха да ме отвлекат, все още изглеждаше шантава, но не можех да я игнорирам. Сполучихме да избягаме от хотела онзи ден… Ала следващия път може би нямаше да сме такива късметлии.

Луксозното истанбулско предградие Бебек се намира от европейската страна на Босфора, надолу по склона от площад „Таксим“, но по-далеч на изток, към Черно море. Пълно е със смесица от сгради от османската епоха, ресторанти, магазини и модерни блокове. Главната улица в Бебек се извива по брега на Босфора като змия.

Малки пристанища и кейове се трупаха в покрайнините му. Заливчето, до което е разположена по-голямата част от Бебек, беше пълно с лъскави моторници и скъпи яхти.

Шофьорът на таксито едва ми позволи да затворя вратата, преди да се изстреля за друг пътник.

— Връщам се след секунда — извика ми Изабел и се шмугна в един магазин. Излезе с торбичка плодове и ме попита дали съм гладен.

Взех една ябълка. Хрупкава и сочна. Тя огледа колите и хората край нас за минута, после тръгнахме. Минахме покрай прясно боядисан хотел, облицован с дъски, в който влизаха и излизаха елегантно облечени посетители. После свърнахме в тясна уличка. Тя се изкачваше по склон зад Бебек. Други улички се разклоняваха от нея на равни интервали. Там се намираха най-старите сгради в Бебек. Древни на вид порти прекъсваха шестметровите стени от двете страни. На места стените се ронеха, разкривайки разнообразни зидарии.

Завихме в по-малка, безлюдна уличка, после в галерия, толкова тъмна на места, че едва виждах къде стъпвам. Едва мъждукаща улична лампа в средата ни даде възможност да определим целта си. Над главите ни, през тънкия оранжев воал, проблясваха звезди. Шумът от трафика остана далеч зад нас и заглъхваше бързо, сякаш оставяхме XXI век зад гърба си. Погледнах назад. Изобщо не ми се щеше да ме сгащят на такова място.

— Къде, по дяволите, отиваме?

— Довери ми се поне малко, Шон!

Тя се обърна към мен, когато стигна до врата, чийто праг беше под нивото на уличката. Груби, стръмни и тесни каменни стъпала водеха надолу към нея. Чепки каменни гроздове, изгладени от времето, едва видими в полумрака, бяха вградени в стената край портичката. Намирахме се на прага към друга епоха.

— Стигнахме — обяви тя. — Ето къде е започнала работа императрицата, била е едва тринадесетгодишна.

— Какво е работила?

— Обзалагам се, че няма да се досетиш.

Огледах се. Наковани дъски покриваха част от стената до входа. Иначе мястото изглеждаше съвсем обикновено…