Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (24)

24

Бюлент караше мръсно, зелено „Рено Испейс“ — от онези стари модели с големите брони. Колата направо плачеше за миене. Хукнах след нея.

Някакво куче се разлая диво. Хората се обърнаха и се втренчиха към мен, но аз продължих напред. Просячето, от което купих картичките, също хукна подире ми. Нямах представа защо.

После изсвири с уста. И то толкова пронизително, че можеше да пробие стомана.

Извиках с все сила:

— Бюлент!

Свиренето и крясъците трябва да са го накарали да погледне в огледалото.

Той спря и даде на заден към мен. Момчето протегна ръка, а на лицето му се появи голяма усмивка, сякаш бе спечелило медал.

— Не му давай нищо, мистър Раян, бей! — кресна Бюлент от открехнатата си врата.

Извика момчето и му подаде нещо. То изглеждаше разочаровано. Бюлент изруга разгневено. Момчето изтича обратно при мен с протегнати ръце, а аз пъхнах в тях най-малката турска банкнота, която успях да намеря в портфейла си. То избяга радостно. Лицето на Бюлент изразяваше неодобрение.

— Мистър Раян, през лятото тези момчета изкарват повече пари, отколкото е полезно за тях. Е, как мога да ти помогна? Нямам повече информация за теб. Вече ти го казах.

— Трябва да поговорим, защото става нещо невъобразимо… И ще продължа да се връщам при теб, докато се съгласиш да се срещнем. — Сигурно тонът ми го убеди. Не говорех ядосано, но решително.

Той се огледа и ми махна да се кача в колата. След десет минути се озовахме в сутерена на ресторант край Капалъ чаршъ. Отвън, над главите ни, тясната уличка гъмжеше от хора — като публика в киносалон, тътреща се на излизане от залата. Никога не бях виждал толкова претъпкана тясна уличка.

Натруфеният златен сводест вход към Капалъ чаршъ — най-големия пазар в целия свят, както обясни Бюлент, предшественик на всички наши модерни молове, се издигаше само на няколко метра над улицата. Там бях виждал единствено търговски тунел, покрит със сини плочки, и торби с многоцветни подправки пред най-близкия магазин.

Под земята, където се намирахме, един вентилатор раздвижваше лениво въздуха над главите ни. Не действаше много ефикасно, но и на толкова бях благодарен.

— Заведението е арменско. По това време е спокойно, но няма да е задълго — обясни Бюлент, докато се настанявахме на високите дървени столове до масата в ъгъла на стаята. Бяхме единствените посетители. Събеседникът ми не изглеждаше доволен.

Един сервитьор надникна от стълбите. Бюлент му извика:

— Ики нескафе. — А после се обърна към мен: — Защо не се откажеш от това? Приятелят ти е мъртъв.

— Баща ми ме е учил да бъда упорит. Това беше едно от последните неща, които ми каза. — Беше вярно. Стана няколко седмици преди смъртта му, но аз никога не забравих думите му.

— Баща ми също почина — промълви той.

Жълтите електрически крушки, увиснали в кафяви пластмасови абажури от тавана, и старите опушени стени придаваха на заведението старомоден вид. Имах усещането, че сме шпиони в някой филм за Студената война. Над главите ни се чуваха приглушените стъпки на минувачите и виковете на уличните търговци.

Бюлент делово постави ръце на масата, сякаш се намираше в личния си офис.

— Добре, какво е толкова важно? Защо искаш да се видим отново?

— Ти ми помогна, благодарен съм ти, но трябва да разбера кой ръководи онези разкопки под „Света Ирина“. Искам да науча това, преди да се върна в Лондон. — Поех си дълбоко дъх и продължих: — И ще разбера.

Лицето му остана безчувствено.

— И щом разбера, ще си тръгна. Една последна услуга, това е всичко. Какво може да навреди?

— Да навреди? — повтори рязко Бюлент. — Мисля, че Алек знаеше. — Той погледна към стълбите, сякаш очакваше във всеки момент отряд терористи да се спусне към нас. — Не знаеш нищо, ефенди. Колко е трудно да действаш, докато те наблюдават. Нямаш никаква представа за хората, които искат „Света София“ отново да се превърне във велика джамия. Нищо за другите, които желаят концерти там, както в „Света Ирина“, но по-грандиозни. Можеш ли да повярваш? — Той присви очи. — Довечера там има концерт на Вагнер. Някои си мислят, че скоро ще ходим да слушаме Вагнер в „Света София“ или може би концерт с християнски коледни песни. Можеш ли да си представиш?

Зачаках. Той се взираше мрачно в червените и белите карета на покривката. Тя изглеждаше избеляла, но чиста.

— Трябва ми само име, адрес, организация, Бюлент. Нещо, с което да се върна в Лондон.

Той поклати глава категорично. Спогледахме се, сякаш се дебнехме кой ще премигне пръв.

— Ако искаш разкопките да спрат, трябва да ми кажеш. Познавам хора в ЮНЕСКО. Мога да разбера дали имат всички разрешителни за работата си. Ако нямат, това ще бъде разкрито. Някой трябва да защитава турското историческо наследство, да разбере дали онези са банда мошеници.

Заслушахме се в напевния глас на един уличен търговец, който викаше над главите ни. Накрая Бюлент заговори:

— Ще го направя за страната си — заяви той и посочи с пръст към мен. — Защото това са наши старини. — Направи пауза и разтърка челото си. — Бил ли си на Бююкада?

— Не, къде се намира?

— Бююкада е един от Принцовите острови в Мраморно море. Отстои само на тридесет километра от Истанбул, достига се за четиридесет минути с ферибот. Византийските императори и принцове били заточвани там. Понякога, след като им извадели очите. — Лицето му беше безчувствено, а бузите — розови и блестящи.

— Не е приятно пенсиониране.

— За някои е било и по-лошо.

— Доста строго правосъдие…

Той се облегна в стола си. Напълно приличаше на професор, готвещ се да изнесе лекция.

— Да, ще ти разкажа една история. В годината, преди ислямът да превземе за пръв път Йерусалим — 638-ма според вашия календар — Аталарих, син на византийския император Ираклий, предсказал, че баща му ще остави исляма да превземе Йерусалим и че ако това стане, Христос няма да се върне. Заради тези думи му извадили очите и му отсекли ръцете и краката. След това Йерусалим бил превзет от армията на Пророка, точно както предсказал той.

— Откъде е знаел, че Йерусалим ще падне?

— Може би е било планирано, както той казал, или Ираклий е подценил враговете си. Синът му със сигурност ги е подценил. След като сме превзели Истанбул през 1453 година, Принцовите острови станали убежище за гърци, евреи и арменци. Сега са предградие на Истанбул, и то не най-далечното. — Бюлент допи кафето си и продължи: — Питай за вила „Наполеон“. Хората, които работят под „Света Ирина“, носят там всичките си находки. Само това знам. Но не и имената им…

— Как разбра това?

Той се огледа.

— Видях молбата им за проучване под „Света Ирина“. Попитаха ме за мнението ми. Можеш ли да повярваш? — Той поклати тъжно глава. — Казах, че не трябва да се позволява, но кой ще слуша един старец?

Ако работещите под „Света Ирина“ живееха във вила „Наполеон“, трябваше да отида там, да видя какво ще открия, но дискретно. После можех да подам молба до ЮНЕСКО и да разбера кои са тези хора, дали проектът им е одобрен. Сетне щях да споделя откритията си с Изабел, да видя какво ще каже тя.

Дали се приближавах до истината за убийството на Алек? Определено ми се струваше, че е така.

— Вилата е дар от френското правителство, мистър Раян, но османците никога не са встъпили във владение. Мосю Наполеон ги е настъпил по мазолите…

— Благодаря, Бюлент. Няма да съжаляваш.

Мина ми през ума, че може да греша, но веднага отхвърлих тази мисъл…

След няколко минути излязохме от ресторанта. После си хванах такси.

Изпълних се с очакване, докато таксито се влачеше по улиците към Златния рог. Какво щях да намеря на Бююкада?

Поехме по една тясна уличка. Видях някакъв старец, седнал на каменно стъпало и облечен в костюм от петдесетте години. Пред него се мъдреше бяло кантарче на същата възраст. Теглеше хората, за да припечели нещичко, ала май нямаше много клиенти. Но продължаваше да си седи там с мрачно изражение, сякаш нямаше друг избор.

Някои от околните сгради изглеждаха поне петстотингодишни и не ставаха за ремонт — трябваше или да бъдат съборени, или превърнати в музеи.

Тази част от Истанбул представляваше древен квартал. Отворих прозореца на таксито. Нямаше никаква полза от климатика. Долових миризма на пресен хляб и тежка безветрена горещина. Дори най-лекият ветрец тук бе като благословия.

Бюлент ми обясни, че било лесно да намеря къде да отседна на Бююкада. Очевидно там имаше много малки хотелчета. Щях да преспя, да свърша каквото мога и да се върна в Истанбул на другата сутрин.

Таксито ми спря сред хаос от автомобили до бурните води на Златния рог.

— Бююкада, Бююкада — викна шофьорът и посочи към двуетажния катамаран в морето, който се насочваше към нас. Всички хора наоколо бързаха към бледокремавата билетна зала от османската епоха, покрита с плочи, кацнала пред малък вълнолом. Платих на шофьора.

Когато стигнах до касата, предложих на човека една от турските си банкноти.

Не разбрах какво каза и просто се усмихнах в отговор на въпросите му, надявайки се да не приеме това като съгласие да си купя карта.

Опашката зад мен губеше търпение. Фериботът наду свирката си, сякаш се канеше да потегли. Касиерът ми подаде билет и няколко монети.

Петнадесет минути по-късно седях в ярко осветена закрита каюта, чувствах се като в самолет. Всички седалки гледаха напред, по четиринадесет в редица. Имаше и две тесни пътечки отстрани. Прозорците, одраскани овални илюминатори, бяха запечатани.

Надникнах през тях и съзрях фосфоресциращи светлини по повърхността на моравото море. В далечината премигващи светлини покриваха дългия хребет по азиатския бряг на Босфора.

Макар че фериботът далеч не беше препълнен, вътре се вдигаше голяма врява, а хората се усмихваха, прибирайки се у дома след един ден в Истанбул.

Час по-късно седях в кафене, обляно в светлина. Беше разположено в дъното на трилентова улица, където се намираше и вила „Наполеон“. Бях попаднал на перфектното за мен място: можех да се насладя на една бира и същевременно да наглеждам вилата. Избрах една маса отвън. Повечето клиенти седяха вътре, така че без затруднения си намерих свободен стол с изглед към дългата тухлена стена, проточила се по стръмната улица от фасадата на вилата чак до кафенето.

Преди това ангажирах стая в мъничък порутен хотел през една пряка и след като ме упътиха към вилата, заобиколих правоъгълния квартал, над който се извисяваше тя, и открих кафенето. Докато вървях, сенките се издължаваха и хората се показваха от къщите си. Дървените тераси, пълзящите розови орлови нокти и алените глицинии по някои стени придаваха на мястото усещане за курортно градче от деветнадесети век. Долавях озона от морето.

Досега бях видял само покрива на вилата, плочките в охра, както и тухлената стена около нея, висока поне шест метра.

Конски двуколки и файтони дрънчаха по улицата през няколко минути. В брошурата от хотела пишеше, че на острова е забранено за автомобили. Чуваше се единствено тракане от прибори и тихо мърморене от отворената врата на кафенето.

Над тухлената стена отсреща и по-нататък по улицата надничаха жасмин и глицинии. В една градина зърнах високи борове, ябълки и кайсии, натежали от плод. Лек морски бриз, макар и неравномерен, облекчаваше вечерната горещина.

Отпих от бирата си. Може би стана време да се свържа отново с Изабел, за да разбера защо не се появи сутринта.

Станах и надзърнах в кафенето. На стената висеше стар телефон. Влязох и набрах номера на консулството от картичката, която Изабел ми даде. След като чаках цяла вечност, вдигна някаква жена с акцент от Северна Англия. Не можа да ми каже нищо за Изабел, не знаеше дали изобщо е проверявала съобщенията си, но обеща да й остави още едно от мен. Просто да й каже, че съм се обаждал. Върнах се на мястото си.

В заведението беше пълно с родители, чиито деца си играеха край масите. Отзад се смееше момиче с маслинена кожа и изрусяла от слънцето гъста коса. Мястото излъчваше нещо идилично.

През последните две години в подобни ситуации винаги си спомнях за Айрийн и тъгата ме превземаше. Борех се срещу това. Но тази вечер не стана така. Толкова неща се случиха.

Зърнах отражението си в огледалото в задната част на кафенето. Ризата ми беше разкопчана, личеше си, че отдавна не съм се бръснал. Изглеждах много по-зле, отколкото си мислех.

Поръчах още една бира. Скоро щях да вечерям и да попитам сервитьора за вилата. Все някой трябваше да знае нещо за нея.

Телевизорът, вдигнат високо върху рафт в ъгъла на помещението, беше настроен на новинарски канал. Докато гледах, говорителят бе изместен от образ със „Свети Павел“. После пуснаха репортаж с разбунтувана тълпа на Оксфорд Стрийт. Камерата улови строшените витрини. Внушението беше ясно. Нещо можеше да се случи на демонстрацията, планирана пред „Свети Павел“.

Далечното бръмчене от хеликоптер стресна мислите ми. Усили се, сякаш идваше към мен. Огледах небето, но видях само бледи звезди.

После шумът стана оглушителен. Салфетките ми хвръкнаха над масата. Внезапно във въздуха се появиха блестящи червени и бели светлини на не повече от тридесет метра. Хеликоптерът се спускаше. И се насочваше към вилата.

Един сервитьор излезе от ресторанта да види дали се нуждая от нещо. Вдигна поглед към небето и поклати безропотно глава, докато бръмченето бавно заглъхваше.

Дали хеликоптерът имаше нещо общо с хората, които копаеха под „Света Ирина“? Ако беше така, те определено разполагаха със значителни финанси.

Но защо бе цялата тази секретност около разкопките? Възможността да са гърци, търсещи „благословения“ Лабарум на Константин, както го нарече отец Григорий, не трябваше да се отхвърля. Би било сензационна находка. И Алек определено би се заинтересувал от нея. Знамето било скрито, когато османците щурмували Константинопол през 1453 година. Все още можеше да лежи прибрано някъде.

Стотици монаси загинали, когато отоманските войници, възбудени от легендите за скрити богатства, опустошили града. Монасите, които знаели къде се намира Лабарумът, вероятно са били погубени в клането. Заради това ли беше убит Алек, защото се е натъкнал на група, търсеща Лабарума?

Но тогава защо похитителите филмираха обезглавяването му и защо видеото беше пуснато в интернет?

Валеше дъжд. В началото само няколко капки. После се засили. Водата скоро се спускаше по канавките и барабанеше по дебелия сенник над главата ми. Чу се гръмотевица. Огромна светкавица разцепи небето. Преместих стола си навътре под сенника, далеч от пороя, и наблюдавах как се лее като из ведро…

Мислех за тайните разкопки. Ако под „Света Ирина“ съществуваха подземни тунели, като онзи от снимката на Алек, те сигурно са служили за скривалища на православието духовенство или на знатните византийски семейства след падането на града. И може би там долу се криеше нещо повече от Лабарума. Още много съкровища.

Когато турците пробили дупки в крайбрежните стени с най-голямото съществуващо тогава оръдие, в онзи съдбовен вторник на 29 май 1453 година, някои от най-ценните съкровища на християнския свят били събрани в „Света София“. Използвали ги в последната християнска церемония, провеждана там, пред хиляди монаси и набожни граждани, и всички се молели за чудо.

А какви точно са били онези съкровища? Списъкът е дълъг: свещени икони, защитили многократно града, парченца от истинския кръст, копието, пронизало хълбока на Христос, много от най-ранните Библии…

Свещениците със сигурност са знаели, че повечето християнски ценности ще бъдат унищожени след превземането на града. Но какво е станало с тях? Ако нещо като Лабарума е било измъкнато от Константинопол, някой трябва да е говорил за него, да е обявил пристигането му на друго място. Не, беше много вероятно съкровищата да са още тук, в Истанбул.

И какво щеше да се случи, ако дълго тачените християнски съкровища внезапно се появяха отново?

Със сигурност щяха да започнат спорове. Ако Лабарумът се появеше отново, католици и православни щяха да претендират за него.

Други щяха да твърдят, че Лабарумът е бил изгубен заради порочността на нереформираните църкви. Най-вероятно някои щяха да заявят, че повторното му появяване е знак Божи за християнския свят, че се е върнал, когато конфликтът с исляма отново е достигнал апогея си. Биха казали, че той притежава мистични сили.

Съществуваха куп причини за пазенето на тайната за намирането на свещените артефакти.

Висока магнолия с лъскави листа и кремави цветове се издигаше край пътя в началото на стената около вилата. До нея имаше вход към малка уличка. Дъждовната вода бликаше по уличката и се стичаше като водопад към пътя.

Наблюдавах я. После с периферното си зрение видях нещо, което ме накара да забравя за всичко друго…