Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (22)

22

— Не трябва ли да тръгваме?

Беше три и пет. Съдовете от обяда още стояха неприбрани. Салатите, поръсени с лимон, бяха вкусни, но аз едва докоснах моята. Питър се държеше като в обикновен ден.

Погледнах си часовника.

— Вечно се безпокоиш за нещо… — ухили се самодоволно той.

Исках да му изкрещя, но не го направих. Вероятно така само щях да го развеселя.

— Не забравяй, че стига да поискаш, веднага можеш да се върнеш у дома.

— Ще ти се. Не бягам така лесно.

След няколко минути той стана и ми направи знак да го последвам.

Качихме се на задната седалка в роувъра, паркиран пред къщата на Питър. Отпред се бяха настанили двама мъже, облечени като туристи, с ризи на цветя и ярки шорти. Лъскав екран за сателитна навигация блестеше върху конзолата между предните седалки.

Облегнах се на кожената дръжка. Автомобилът приличаше на онзи, който караше Изабел, но беше по-добре оборудван. Отпред имаше голяма решетка, издигаща се на около тридесет сантиметра над капака.

— С това ще бием на очи отдалеч — отбелязах аз.

— Никак даже. Много от местните карат такива коли, стига да могат да си ги позволят. Ще се изненадаш кой ги харесва.

— Ще сложиш ли по един британски флаг на предната броня?

Питър не обърна внимание на сарказма ми. Размени няколко неразбираеми коментара с мъжете отпред. После се обърна към мен:

— На площад „Таксим“ има демонстрация против атаките срещу джамии в Европа. Обаче няма защо да се притесняваме. Ще минем по друг път.

— Страхотно. — Почувствах се спокоен, готов на всичко.

Питър ме гледаше странно, сякаш си мислеше, че не възприемам демонстрациите достатъчно сериозно.

— Знаеш ли какво стана в Лондон миналата събота? — попита ме той.

— Бях съвсем наблизо.

Той ме стрелна с поглед, сякаш близостта ми с онзи бунт ме уличаваше по някакъв начин.

— Копелетата ми съсипаха вечерта — обясних аз.

Седяхме мълчаливо, докато прекосявахме широк мост над Златния рог. От двете страни бяха опънати дълги транспаранти, поздравяващи ни с добре дошли в Истанбул на английски, немски и френски. Подобни транспаранти висяха и от стълбовете за уличното осветление.

— За какво е всичко това? — попитах аз.

— Турция обича туристите си — обясни Питър.

В тази по-стара част от града хората из улиците изглеждаха по-бедни. Огледах лицата им. Много от тях бяха трайно сбръчкани от слънцето.

— Почти стигнахме — обяви Питър. Погледна към навигационната система. Тя показваше триизмерна карта на местоположението ни, непривлекателните жълти сгради от двете страни на улицата. Мъничка червена точка мигаше по средата на екрана.

— С това можем да проследим всичко — заяви самодоволно той, сочейки към сателитната навигация. Червената точка се движеше. Той натисна един бутон. Точката се превърна в блок от пиксели, когато я увеличихме. А пикселите се превърнаха в черния покрив на нашия рейндж роувър.

Видях хора, които се движеха край колата. Образът бе по-ясен, отколкото при всяка навигационна система, която можеше да се купи в магазините.

— Този град се пръска по шевовете — отбеляза той. — Кълна ти се, че усещам експлозията на световното мюсюлманско население чрез този град, като пулсираща точка. Знаеш ли, че в Истанбул има по-голям ежегоден приток на имигранти, отколкото в Ню Йорк?

Не отговорих. Някои хора си мислеха, че ще намразя исляма след смъртта на Айрийн в Афганистан, но аз просто исках да науча повече за него, да го разбера.

Видях кубето и минаретата на „Света София“. Купища туристи се стичаха по хълма към храма, махайки си с ветрила в горещината, със зачервени от слънцето лица. В магазините продаваха килими, сини плочки, картички и потни бутилки с турска кола. Видяхме висока, избеляла от слънцето тухлена стена. Сега пътят беше покрит с павета, толкова изтъркани, че блестяха. В тази част от Истанбул се усещаше Средновековието. Страничните улички криволичеха между порутените четири-пететажни сгради, наведени една към друга като старци, подредени за снимка.

Завихме в стръмна тясна уличка с ресторанти и картинна галерия. Отляво остана външната стена на Топкапъ сарай. Сигурно беше висока поне дванадесет метра. Беше построена от дялани камъни: първо бяха наредени по-големите, направо блокове; над тях бяха зидани дълги тухли; отгоре още блокове; после слой шист и отново тухли; зидът завършваше с назъбен връх… Почти четиристотин години поколения султани са управлявали мюсюлманския свят от двореца зад тази стена.

След това стигнахме до кръстовище със страничен път отдясно. Пътят напред беше блокиран от половинметрови железни конуси. Към нас приближи служител в синя униформа от охраната на вицепрезидента, което бе изписано с бели букви над горното му джобче. Шофьорът ни смъкна прозореца си и му махна. Охранителят също махна и отстрани конусите, за да минем.

От дясната страна на уличката имаше бял железен парапет, монтиран в ниска стена. Зад нея се извисяваха огромни каменни подпори, докосващи небето — задните бастиони на „Света София“.

Отляво редица триетажни къщи в един и същ стил напомняха за дъсчените къщички в Америка. Зърнах пепеляв купол, увенчан с шип и златен полумесец на върха. Приличаше на клечка за коктейли, покрита със скъпоценни камъни и забита върху увехнала черешка. „Света Ирина“.

Погледнах си часовника. 15:45. Разполагахме с петнадесет минути да стигнем до другата страна на „Света Ирина“. Достатъчно време. Стига портите през стените на Топкапъ сарай да са отворени.

Портата, през която трябваше да минем, се наричаше Баб и Хамаюн, Султанската порта. Била построена от Мехмед Завоевателя шест години след като завладял града. Над сводестия вход имаше голяма табела с арабски надпис и той изпъкваше от дворцовата стена с квадратна портална постройка. Главите на непокорните, които не се подчинявали на султана, били излагани тук, за да задушат бунтовете.

Когато стигнахме, ултрамодерен автобус запушваше портата, сякаш беше заседнал в зейнала паст. Губехме ценно време.

Прехапах устни от напрежение, докато чакахме. Надявахме се да последваме автобуса през портата. Но той не помръдваше…

— Да видим какво става от другата страна — предложи Питър и почука по екрана. — Тази порта не е за автобуси, макар че е достатъчно широка, за да могат да преминат… Виждал съм ги. Не трябваше да се бавим тук.

Навигационният екран показа предната част на автобуса, надничаща през портата, и открито пространство с дървета, където се трупаха хора.

Питър почука отново по екрана и прокара пръст по него. Образът, който наблюдавахме — тънки дървета и бели пътеки — се придвижи надясно, после направо. Появи се сграда с пясъчен, покрив. Сградата се смъкна надолу по екрана. Видях двор и веднага разпознах входа към Лабораторията за консервация и реставрация, която посетих сутринта. Наближаваше четири следобед.

— Вероятно има и друг вход — предположих аз. — Дворът е само на две минути път оттук. — Трябваше да видя онези хора, да се уверя в думите на Бюлент със собствените си очи.

— Не се паникьосвай — успокои ме Питър. — Нищо няма да пропуснеш.

Групи нещастни туристи също се тълпяха наблизо. Не само автомобилите не можеха да влязат през портата в Топкапъ сарай, но и потокът от пешеходци, който напираше към същата порта, беше блокиран.

— Защо, по дяволите, отиват натам? — Въпросът ми не беше насочен конкретно към никого.

— Може би трябва да заобиколим до друга порта — предложи спокойно Питър.

— Боже, можеше да го предложиш преди пет минути. Сега вероятно сме ги изпуснали.

— Не мисля. — Той заби пръст в екрана. — Не могат да се скрият от това. Климатът в Истанбул улеснява сателитното наблюдение в реално време. Повярвай ми, ако искам, мога да проследя всеки просяк, на когото техният министър-председател е дал милостиня след петъчното си посещение в джамията.

Не се успокоих много от тази реч.

— Чакай! — възкликна Питър. — Погледни ги. Смятам, че това са нашите хора.

Две малки тъмни фигури се движеха по екрана. Пресичаха двора, излизайки от единия ъгъл, точно както ги описа Бюлент. И двамата носеха по нещо.

Точно тези копелета чакахме. А аз ги пропуснах.

— Пълен провал! — възкликнах.

— Още не — отговори уверено Питър.

Почука по екрана, премести курсора с върха на пръста си и докосна една от фигурите. Екранът се фокусира върху бавно движещия се обект.

После образът се замъгли от сянката на дърветата, но след моментно колебание устройството продължи да следи обекта.

— Тези хора търсим — заяви Питър.

Почука отново по екрана. Той увеличи фигурите. Устата ми пресъхна от напрежение… Почувствах, че кожата ми настръхва. Сега фигурите станаха по-ясни.

Различавах рамене. Дали носеха прашни работни дрехи?

Които и да бяха, те тръгнаха по пътеката, водеща директно към портата, където бяхме заседнали. Идваха към нас! Дали щяха да изчакат и да минат покрай нас, когато автобусът най-накрая потеглеше? Погледнах към него, сякаш исках да го помръдна.

— Измъкни се! — нареди рязко Питър. — Нататък. — Посочи надясно.

Шофьорът ни, с гладка, почти плешива глава, маневрира към пътя, вървящ успоредно с високата каменна стена на Топкапъ сарай и слизащ надолу към Босфора. В далечината заискри копринен блясък от синя вода.

— Къде отиваме? — попитах аз. Погледнах към екрана. Внезапно разбрах защо се движим. Двамата, които следяхме, бяха поели по трилентов път. Отдалечаваха се от блокираната главна порта и се движеха паралелно с нас, но от другата страна на дворцовата стена.

Ала ние се движехме по-бавно от тях. Колите пред нас едва пъплеха. После, след около сто метра, спряхме на кръстовище. Трафикът беше ужасен.

Питър седеше облегнат назад, почти изгубил интерес. Климатикът ни с мъка се справяше с горещината. Чух вик от улицата. Отново спряхме.

Усещах как ме обзема отчаяние. А Питър изглеждаше абсолютно безгрижен — не само заради онези копелета, а за всичко.

Помръднахме още сантиметър напред.

— Не ти пука за това какво стана току-що, нали? — попитах го аз.

Той ме погледна с едва прикрито презрение.

— Не е вярно.

— Не знаем нищо за тези типове. — Посочих към екрана, опитвайки се да говоря спокойно.

— Хайде да ги проследим и да видим къде отиват…

Натисна един бутон отстрани на устройството. Резолюцията на екрана се подобри. После образът се разпадна на квадратни дигитални блокчета, преди да се изглади отново.

Наблюдавахме как двойката завива наляво към широк паркинг. Автобуси с бели тавани бяха паркирани в единия ъгъл, около тях беше безлюдно. Копелетата, които следяхме, прекосиха паркинга и продължиха по друга трилентова улица. Дали Питър имаше свои хора на терен в онази част от Топкапъ, които да дебнат в засада? Затова ли беше толкова безгрижен?

Стигнахме до подножието на хълма, където се наложи да чакаме на опашка пред оживено кръстовище, водещо към двулентов път с банкети по средата. Той продължаваше край Босфора, блеснал в горещината директно пред нас. Питър нареди на шофьора да завие наляво, към Златния рог. Удивих се колко отегчен изглеждаше.

После екранът отново се разпадна на блокчета. Питър натисна бутон в долния край.

Екранът изключи напълно.

Вдигнах безпомощно ръце. Не можех да повярвам на очите си.

— Ще ги изгубим!

Питър натисна друг бутон. Екранът си оставаше празен.

После щракна трети бутон отгоре и екранът светна с меню. Отне му повече от минута да фокусира екрана отново върху автобусния паркинг. Но там нямаше и следа от двамата. Изгубихме ги, а още не можехме да се измъкнем от трафика.

— Съжалявам — промърмори той. Ала хич не изглеждаше да съжалява.

Отпуснах се назад и присвих юмруци. Роувърът отново мръдна напред и спря.

— Трябва да изхвърлиш тази система на боклука.

— Следваме много насоки, свързани със смъртта на колегата ти. Тази е само една от тях, Шон. Прояви търпение. Не е добре да се разстройваш. Не можем да търчим насам-натам като безмозъчни идиоти. — Млъкна, а после продължи по-бавно, сякаш искаше да ме убеди: — Защо не се върнеш в Лондон? Това наистина вече не е твоя работа. Ще те информирам, обещавам.

Стиснах дръжката на вратата.

— Не обещавай — отвърнах. — Чувал съм твърде много обещания. — Шофьорът погледна Питър в огледалото и видях как ръката му се насочи към един бутон на таблото.

Знаех какво ще последва. Щяха да ме задържат, а след това да ме закарат право на летището и да ме пратят обратно в Лондон. Дръпнах дръжката на вратата. Тя помръдна. Чух прещракване. Отворих. Точно навреме.

Питър ме изгледа с презрение.

— Къде си мислиш, че отиваш? — Посегна към мен.

Отблъснах грубо ръката му.

Изражението му се промени.

Две години в колежа тренирах бойни изкуства. Бях поотвикнал, но знаех какво да правя. Най-важното бе да се движа бързо. Не е висша математика, просто трябва да изпробваш шансовете си. А това бе моят шанс. Колата не се движеше…

Извърнах се настрани и изскочих навън през полуотворената врата. Блъсна ме стена от горещ въздух.

Хукнах покрай камиона отдясно и изтичах до една уличка. Когато стигнах края й, погледнах назад, а сърцето ми сякаш щеше да изскочи. Човекът, който седеше спокойно до шофьора на Питър и наблюдаваше всичко, сега ме преследваше бързо по уличката. Не бях го изпреварил с много, но внезапно се изпълних с увереност. Поне в бягането бях добър.

Завих надясно, прекосих един път и спринтирах в друга уличка. Наведох глава, затичах се и прекосих следващата… Някой ми извика на турски. Изсвири клаксон. Продължих да тичам. На следващото кръстовище завих, намалих ход, прекосих пътя и влязох право в едно кафене.

Беше препълнено. Сервитьор разнасяше чинии с храна. Погледна ме и извърна очи, след като му кимнах като на стар познат. Отидох отзад в помещението, после в коридора, молейки се да намеря тоалетна. Намерих — чиста, от старомодните френски клозети с дупка на пода.

За жалост прозорецът се оказа твърде малък, за да се измъкна през него. Лош късмет. Върнах се в коридора с червени тапети и се насочих към вратата в края. Мисля, че чух шум от другата й страна — може би водеше към кухнята?

Дръпнах дръжката, но беше заключено. Погледнах панически назад. Преследвачът ми го нямаше още, но сигурно щеше да се появи само след секунди. Опитах да се овладея…

Почуках настойчиво по вратата. Никой не отвори. Задумках по-силно с юмрук.

В едно бях сигурен: Питър ме разиграваше. Вероятно нарочно изключи навигационната система.

Е, стига ми толкова.

Чух тракане, може би падна тенджера. После вратата се открехна. Старица, пъргава на вид, но с дружелюбно лице, ме изгледа с подозрение.

— Здрасти — поздравих аз. Направих й знак, че искам да мина покрай нея. Тя поклати твърдо глава. Събрах ръце, все едно се молех.

Тя тревожно надзърна през рамото ми. Бръкнах за портфейла си. Жената махна рязко, показвайки ми, че не иска пари. После отвори по-широко и отстъпи настрани.

— Благодаря — кимнах аз.

Зад вратата имаше малка кухня, а от тавана висяха лъскави тенджери и тигани. Старицата беше сама в кухнята. От радиото се носеше шумна турска музика. Надуших подправки, аромат на готвено.

Върху масата по средата забелязах купчина лук, накълцан наполовина. Заобиколих я и поех към отсрещната врата.

Излязох на тясна неравна уличка. Къщите се издигаха с гръб към нея. В двете посоки се виждаха пресечки. Не тичах, но крачех бързо. Завих в първата пресечка и сърцето ми най-накрая забави ход. По дяволите Питър и глупавите му игрички. Изобщо не му пукаше какво е станало с Алек, нито пък искаше да се добере до убийците му. Знаех какво да правя.

Трябваше да говоря отново с Бюлент.

Върнах се до „Света София“ по страничните улички. Слънцето напичаше, ставаше горещо като в пещ дори на сянка. Наложи се да спра и да си купя вода. Наплисках се с половината бутилка по лицето и по главата.

Когато се върнах пред портата към Топкапъ, автобусът, който я блокираше, беше заминал, но никой не минаваше през нея. Триетажните й дървени врати, украсени с ковани гвоздеи, бяха хлопнати. Топкапъ затваряше едва в четири и тридесет. Изтичах пред „Света София“, на две минути път. Главният й вход също беше затворен. В тази част на света музеите затваряха рано.

Изчаках на опашката пред сергия за пътеводители до главния вход към храма. Пъстри, болнави на вид гълъби грачеха наоколо и се бореха за трохи.

Наблюдавах закъснелите посетители, излизащи от „Света София“. Знаех, че Бюлент може още да е вътре.

Дори да не го хванех сега, щях да се върна на сутринта. Все щях да го открия.

Изправих се. Един мъж, досущ като Бюлент, пресичаше улицата на около петнадесет метра, до трамвайните релси. Отправих се към него и присвих очи заради слънцето, опитвайки се да разбера дали е той.

Не беше. Извърнах се ядосан и намерих сенчеста пейка с гледка към „Света София“. Внимавах и за роувъра на Питър. Ако го зърнех, трябваше да действам бързо. Само бог знае какъв номер можеше да ми погоди.

Времето сякаш спря… Туристите намаляха, уличните търговци си събираха багажа. Купих няколко пощенски картички от едно настойчиво момче. За кратко се почувствах като турист.

А после зърнах Бюлент в колата му.

Вдигнах ръка.

Той ме позна, махна и продължи.