Лорънс О'Брайън
Истанбулска загадка (16)

16

— Това е най-източният ъгъл на Средиземно море — обясни Питър. — Скоро ще поемем навътре над континента, след като вече дойде ескортът ни.

— За какво ни е нужен ескорт? — Опитвах се да говоря възможно най-спокойно. Обърнах се и погледнах отново през прозореца, само да се уверя, че „Ф-35“ действително е там.

— Предстои ни да прелетим над сирийската граница, а не трябва да поемаме рискове при тези събития там. Слава богу, въздушното прикритие е едно от малкото неща, на които все още можем да разчитаме тук. — Той се облегна в седалката си.

— Трябваше да ти кажа, че ще спрем на едно място, преди да те откараме в Лондон — намеси се Изабел. — Но ме помолиха да не те предупреждавам. — Погледна многозначително към Питър.

В съзнанието ми нахлуха безброй въпроси.

— Къде отиваме? — беше първият.

— В Мосул — отвърна Изабел.

— Северен Ирак?

Тя кимна.

— Експертът, за когото ти споменах, се казва отец Григорий. Той работи на археологически разкопки недалеч от града. Нямаме голям избор, Шон, освен ако не искаш да чакаш цял месец, докато приключи там. — Като че ли Изабел искрено съжаляваше, че не ми каза какво става.

Ако не ме лъжеше паметта, Мосул бе арена на много кървави битки след падането на Саддам.

— В Мосул не е ли малко напечено за археологическа работа?

Питър притвори очи.

— Там е напечено от доста време. Цял Ирак е едно археологическо минно поле. Всички имат различни мнения за това кой исторически пласт е най-важният и кой може да бъде пренебрегнат. — Той махна към Изабел. — Защо не му кажеш какво изровихме?

Тя се приведе напред и ми обясни:

— Мосул е най-ранният християнски град извън сегашната територия на Израел. Отец Григорий се намира там, защото Гръцката православна църква иска да прегледа някои много стари християнски обекти, преди някой да е забранил разкопките в страната. Не е идеалният момент за подобна дейност, но кога ли има такова време тук?

— Мосул съдържа почти толкова история, колкото и Истанбул — намеси се Питър. — Не е далеч от шахтите за катран — първоначалния източник за тайното византийско оръжие, наречено гръцки огън… Той е спасил задниците им от мюсюлманските орди. Сега всички ние щяхме да се кланяме на Аллах, ако гърците не бяха победили през 678 година с помощта на гръцкия огън.

Внезапно се спуснахме надолу и аз инстинктивно се вкопчих в седалката. Погледнах през прозореца. Видях хребет от сиви планини. Най-далечната имаше сняг на върха си. Отдясно се виждаха голи хълмове, простиращи се към жълтеникавия хоризонт. Височината ни се стабилизира след около тридесет секунди. После ескортът ни отново се изравни с нас.

— Най-вероятно направихме заблуждаваща маневра — обясни Питър. — Сигурно ни е прихванал някой непознат радар.

Продължих да се взирам през прозореца. Истина ли бе всичко това?

— Може ли човек да влезе в Ирак безпрепятствено? — попитах аз.

— Може, но с подходяща виза — отвърна Питър. — Иракският граничен отдел разполага с програма за временни визи точно за такива случаи. А ние имаме приятели на летище Мосул. Не очаквам някакви проблеми.

Оказа се прав.

— Добре дошли в земята на Гилгамеш^[1] — поздрави ни висш офицер от охраната в зелен костюм. Мекият му образован акцент изглеждаше не на място сред гърлените гласове на иракските охранители. Те ни ескортираха до нагорещен бял микробус от бетонния терминал на летище Мосул, където оставихме самолета си.

— Живях в Лондон пет години — обясни той, преди да ни върне паспортите. — Приятен ден! — Думите му отекнаха след нас, докато прекосявахме паспортната зала.

Облъхна ни адска горещина. Въздухът ми се стори гъст като масло. На различни места по стените на терминала имаше климатици, но по неизвестна причина те не работеха.

Нещо запълзя по кожата ми. Наоколо се виждаха охранители, но почти нямаше пътници. Охранителите стояха доста далеч от нас, сякаш очакваха някой да се взриви. Зелените камуфлажни униформи не им бяха по мярка. На ръкавите си имаха черни кръпки с жълта лъвска глава. Носеха заострени кепета.

Минута след като излязохме от сградата на летището, ризата ми залепна за кожата, все едно че се бях полял с кола.

Двама млади пазачи, още ненавършили двадесет, с едва наболи бради, ни ескортираха до хамър в камуфлажно зелено. Хамърът беше паркиран зад бетонни бариери на около двеста метра от сградата на терминала. От нас единствено Питър носеше багаж — беше преметнал през рамо черна раница. Всичко друго остана в самолета.

Когато приближихме, вратата на хамъра се отвори. Мъж в измачкан кремав костюм излезе и ни махна с ръка. После веднага се вмъкна обратно.

Когато вратите на хамъра се затвориха зад нас, разбрах защо той бързаше. Вътре беше като в хладилник. Направо като в рая, сравнено с горещината отвън. Разкопчах няколко копчета на ризата си, оставяйки хладния въздух да се плъзне по кожата ми.

— Имате ли вода? — попитах.

Мъжът зад волана, който ни помаха, единственият човек в джипа, отвори черен хладилник отпред. Подаде ми бутилка с най-студената вода, която бях опитвал.

Докато отпивах първата глътка, забелязах, че е положил длан върху ръката на Изабел, която се качи на предната седалка до него. Тя го плесна.

— Радвам се да те видя, скъпа моя — поздрави мъжът.

Моторът на хамъра запали с рев.

— Шон, запознай се с Марк Хедсел, един от нашите… — Тя се поколеба, сякаш изпитваше вътрешен конфликт, ако го нарече „представител в Мосул“. Процеди злобно думата „представител“. — Той е стар приятел.

— Радвам се да се запознаем, Шон. Не се стряскай, Изабел. Добре дошла на фронтовата линия.

— Мислех, че фронтът е в Афганистан — учудих се аз.

— И тук все още продължава, мога да те уверя в това — обади се Марк.

Изабел гледаше през страничния прозорец. Питър говореше по телефона отвън. Стоеше с гръб към нас.

Приключи с разговора си и отвори вратата на хамъра.

— Как е личният ти ад напоследък, Марк? — попита гръмко той. После го потупа по рамото.

— Чудесно, ако нямаш нищо против отходните канали, които връщат мръсотията, носенето на оръжия от злобни местни бойци и бълхите, големи като плъхове.

— Това ми звучи оптимистично — отбеляза Питър. — Значи нещата стават все по-добри…

— Тръгнали сте за Маглуб, нали? — попита Марк. — Където копае онзи луд гръцки свещеник?

— За колко време ще стигнем дотам? — попита Питър.

— Ами, ако не се взривим по пътя или не правим много глупави отклонения, ще трябва да стигнем за по-малко от два часа. Не е повече от осемдесет километра.

На изхода от летището имаше контролно-пропускателен пункт. Охраняваше се от брадати пазачи със същите емблеми с жълтия лъв. Носеха черни бронирани жилетки. Марк ни информира, че са от новата служба за сигурност „Златен лъв“, поела охраната след напускането на американската морска пехота. Върху близка табела пишеше на английски и на арабски: „Стреля се без предупреждение“. След като Марк размени няколко думи с един от пазачите, те ни махнаха да продължаваме.

Известно време пътувахме мълчаливо. Аз попивах гледките зад затъмнените прозорци. Пътят от летището бе широк и прашен. Имаше една-две съборетини, но повечето сгради изглеждаха недокоснати от продължителната война. Дори кипеше строителство.

Тук-там по пътя виждахме малки кратери, вероятно от избухнали бомби. Няколко минути след като излязохме от летището, минахме покрай голяма бензиностанция. Беше оградена с циментови стени, а тесният вход се охраняваше от пазачи. Пред нея се извиваше опашка.

После стигнахме до кръстопът с куп ниски къщи. Пред вратите на някои от тях се виждаха разхвърляни торби с пясък. Пред една имаше циментова стена. Къщите изглеждаха изоставени.

Напомниха ми за селото в Кандахар, където убиха Айрийн. Същият прах, същите дупки по пътищата.

Там се срещнах с офицера, останал с Айрийн в последните й мигове. Единственото хубаво нещо, което излезе от посещението ми в Афганистан. Той искал да се види с мен, да ми предаде какво е казала, преди да умре.

Завиждах му… Завиждах му, че е бил с нея. Но и му бях благодарен, че поиска да се срещнем. Накрая обаче гласът му ме прониза като нож в сърцето. „Кажи на Шон, че го обичам“ — били последните й думи. В съзнанието си чух как ги е прошепнала.

Затворих очи.

Известно време не бях мислил за последните й думи. Оставих ги да отекнат, както винаги, после се надигнах и се огледах.

Колите тук също приличаха на афганските, повечето японски, макар че трафикът беше по-натоварен. Имаше и стари мерцедеси с поне милион километра зад гърба си. Покрити с прах. Видях дори няколко нови тойоти 4×4.

Повечето коли пазеха дистанция от нас, а някои хора край пътя се обърнаха да ни погледнат, докато минавахме.

Толкова ли биехме на очи? Нима западняците все още бяха мишени тук? Каквото и да говореха за новия Ирак, аз не се чувствах в безопасност. Шансовете да ни уцели РПГ или някой снайперист бяха твърде големи…

В далечината се мержелееха сиви хълмове. Редица от палми изпъкваше върху нисък хребет. От двете страни на широката асфалтова лента, по която карахме, се издигаха прашни тополи.

Марк подкара хамъра по-бързо. Той ускоряваше всеки път, когато минавахме покрай сгради, изоставена бензиностанция или ограден двор, зад чиито стени се виеше дим. Тук-там край шосето се издигаха купчини бетонни плочи. Пътувахме и по отсечки, върху които отнякъде бе навян цял килим от мръсотия и никой не си правеше труда да я почисти.

Край пътя вървяха мъже със сурови лица; араби в джелаби и чалми, някои чак до рамото, и стройни гологлави мъже с черни торбести панталони. Други, със загрубели лица, носеха куфии в червено и бяло каре, навити върху главите им. Само веднъж видях жени — цяла тълпа, застанала край пътя, сякаш чакаха нещо. Черни шалове покриваха лицата им. А черните им рокли, дълги до глезените, сигурно направо ги изпичаха в горещината.

Навсякъде растяха сухи бурени. След малко прекосихме широка река. Бетонният мост май бе ремонтиран наскоро. От другата му страна имаше контролно-пропускателен пункт с пазачи, които ни поискаха документите. За наш късмет опашката беше малка, два разнебитени камиона чакаха пред нас. После дойде нашият ред. Охранител със зелена униформа ни махна да минаваме веднага щом Питър му показа нещо. Тези не носеха лъвски емблеми, само черно-бели значки. Видях други бдителни стражи да ни наблюдават иззад високите до раменете бетонни бариери, издигнати до моста.

— Виждал ли си Тигър преди? — попита Марк.

— Не — отговорих. Наблюдавах как калната ленива река изтича в равния, мъглив пейзаж.

После отново потеглихме бързо и излязохме в околността.

— Знаеш ли кой е минал по този път преди теб? — попита Марк и се обърна да ме погледне.

— Не.

— Само Александър Велики, двама римски императори, персийците, мюсюлманите, монголите, османците, английските батальони и американските морски пехотинци.

— Оживен малък път — отбелязах аз.

— Някои от местните твърдят, че по околните хълмове имало джинове — зли духове, които носят лош късмет — обясни Марк.

— Малко е песимистично — отвърнах аз.

— Двамата синове на Саддам бяха заловени в онова предградие, през което минахме току-що. Те трябва да се тревожат само за човешките джинове.

Пътят се стесни. Виеше се през полите на планината, стигаща до хоризонта. Сега от двете страни се издигаха дървета, борове и дъбове. Колкото по-надалеч отивахме, толкова по-дебели и по-зелени ставаха те. Малкото къщи, които подминахме, изглеждаха по-стари, построени от камък и дърво, а не от бетон и кална мазилка. Видях овчар със стадо дългорунни мръсни овце.

Накрая, след като намалихме заради няколко опасни завоя и завихме по каменист еднолентов път, се озовахме на равна открита местност със закърнели дъбове край нея. Два жълти хамъра блокираха пътя. Видях блясъка от оръжия, насочени към нас.

Марк излезе веднага щом спряхме. Вдигна ръце високо във въздуха, докато вървяхме към хамърите. Остави вратата си отворена. Джипът се изпълни с горещина и птиче чуруликане. Побиха ме тръпки. Изби ме пот. Питър се надигна.

— Не казвай на тези типове защо сме тук. Аз ще отговарям на всички въпроси. Ти само се возиш с нас, нали, Шон? — нареди ми той.

Слава богу, нямаше нужда от обяснения. Марк размени няколко думи с войник, облечен в тъмнозелена униформа, когото зърнах до вратата на хамъра му. Човекът вероятно беше местен — с гъста брада — но можеше и да е европеец или американец.

Когато се обърна, Марк не обели и дума. Всички гледахме как единият хамър даде на заден, за да ни пропусне.

След около километър спряхме в едно сечище до пикап тойота. Сега пред нас се издигаше планина с високи сиви канари, а пред погледа ни се открои скала от нашарен бял варовик. Сякаш по скалата се бяха стичали сълзи.

Първото нещо, което ме впечатли, след като излязох от автомобила, бе температурата. Не ми се стори толкова горещо, както долу в равнината. После, с полъха на вятъра, долових миризма на нещо развалено. Изпитах странно чувство на това място. Всички се огледахме. Сетне някой извика. Висок младеж с гъста брада и черно расо тичаше към нас, вдигнал ръце във въздуха. Първо си помислих, че ни поздравява. После проумях какво казва.

— Трябва да си вървите. Не се допускат посетители. Ще извикам охраната. Тръгвайте си обратно…

Побиха ме тръпки от тази гостоприемност… Марк стоеше най-близко до този тип, вероятно монах, предположих по облеклото му. Марк тръгна към него. Монахът не сваляше ръце, размахваше ги, опитвайки се да ни прогони, сякаш бяхме лисици, бродещи из пасището му. Питър, Изабел и аз приближихме зад Марк.

— Предупредих ви. Трябва да си вървите. Тръгвайте веднага! — Той се обърна, все едно че беше приключил с нас.

— Отговарям за проект в „Света София“ — обявих високо аз. — Трябва да се видя с отец Григорий.

Той спря, обърна се и се втренчи в мен. Сигурно беше висок поне два метра. Аз също го погледнах в очите. Бях метър осемдесет и пет, но за миг се почувствах дребен.

— Какво искате? — сопна се мъжът. Тонът му все още далеч не звучеше дружелюбно, но поне не крещеше. Имаше силен акцент. Напомни ми за едно гърче, което познавах в МИТ.

— Вие ли сте отец Григорий? — попита Питър.

Монахът направи кисела физиономия.

— Искаме да видим отец Григорий — помолих учтиво аз.

— Нуждаем се от съвет за нещо, което намерихме, нещо, което ще го заинтересува.

— Ще проверя дали ще ви приеме — отговори монахът. Обърна се и тръгна към скалата.

Изчакахме до нашия хамър. Марк извади от багажника голяма синя хладилна чанта и ни нахрани с вкусни сандвичи с пилешко, лепкав ориз, домати и хрупкави краставици, всичко увито в нещо като тортила.

Когато монахът се върна, тръгна право към мен и каза:

— Елате!

Питър сякаш искаше да ми препречи пътя.

— Ние също идваме — заяви той.

Монахът огледа всеки от нас, сякаш преценяваше какво ще стане, ако го последваме.

— Не се безпокойте, аз оставам тук — предложи Марк. — Вие се забавлявайте. — Усмихна ми се, сякаш знаеше къде отиваме.

— Имате късмет — каза монахът, докато минавахме край горичка с чворести борове, израснали край скалата.

Подушвах смолата им.

— Защо? — попитах.

— Мнозина са мечтали да дойдат тук, ала са умирали, без да осъществят мечтата си.

Пред нас се оголи варовиковата скала. Каменистата пътека, по която вървяхме, водеше право към нея. Скалата грейна с отразена слънчева светлина и ме заслепи.

— Нечистите по сърце се боят от това място — обясни шумно монахът, докато вървеше напред. — Някои се връщат, като стигнат дотук.

Засенчих очи. Тук наистина имаше нещо изнервящо. Можех да си представя как хората се връщат.

И тогава го видях: сводестия, скромен вход към пещера, висок и широк по около два метра и половина, като дупка за някаква исполинска птица. Монахът вървеше право към него. Последвахме го.

Вътре видяхме пещера с опушен таван, открито огнище до входа, тънки кости в цепнатините до него и тунел отзад. Вероятно овчари бяха използвали подслона дълго време. Носеше се смрад, сякаш пръстта на пода бе попила нещо гнило. Отправихме се към тунела. Беше достатъчно висок, за да се движим изправени.

Стените му бяха осветени с електрически лампи върху тънки стоманени триножници, издигнати през тридесет метра. Те едва мъждукаха върху нашарените стени край нас. С всяка стъпка ставаше все по-хладно. Стените бяха гладки като издълбани. Напред тунелът се издигаше леко нагоре.

Навлизахме в сърцето на планината. Тунелът определено не беше изкопан наскоро. Усещах тежестта на скалата над нас и ме изпълни благоговение, когато си помислих колко старо може да е това подземие…

Повървяхме около пет минути и се озовахме в голяма пещера. Никога преди не бях виждал нещо подобно. Стените й бяха от лъскав синьо-сив камък, тук-там гравиран с огромни крилати същества, като в някакъв музей.

Таванът беше сводест, с високо издигнат център. Чисто черен. Стените на пещерата се извиваха навътре по около деветдесет метра от всяка страна. В центъра й се виждаше колекция от модерно алуминиево и желязно оборудване върху почти гладкия каменен под. Мястото бе пропито с враждебна атмосфера. До оборудването стоеше мършав старец в тъмнокафяви монашески одежди. Гледаше право към нас.

Тръгнах към него начело на групата. Работата на института ни в „Света София“ трябваше да го заинтересува. Той ми стисна ръката и посочи към стената отгоре, откъдето току-що влязохме, сякаш бързаше да се похвали с мястото.

— Вижте това… — Той размаха пръст. — Това е богинята Иштар, жестоката разрушителка. Тя е асирийско божество. Храмовете й са били украсени с кожите на враговете й и с пирамиди от черепи. Наричали я богинята на любовта. Представете си! — Издаде силна пренебрежителна въздишка.

— Кой е построил това място? — попитах аз и се огледах.

— Било е издълбано от водата, млади човече, от природата. След това, кой знае… — Той подсмръкна. Тогава усетих миризмата в пещерата. Не беше силна, но в центъра я долавях по-ясно. Напомни ми за мириса в хладилник с нещо развалено.

— Никога не съм чувал за това място — продължих аз.

Питър и Изабел стояха до нас. Здрависаха се е отец Григорий. Той им се усмихна едва-едва и бързо дръпна ръка като обезумял. Насочи ни към стар, но богато нашарен червен килим, постлан в центъра на пещерата до всичките уреди с техните циферблати и монитори. Никой не беше включен. Представих си как отец Григорий се е разтичал и е изключил всичко, докато идвахме по коридора. Вероятно се опасяваше, че сме дошли, за да докладваме какво прави.

— Какво ви води насам? — попита ме той.

— Искаме съвета ви за нещо, отче. Подай снимката, Питър…

Той извади разпечатката с мозайката от чантата си и я показа на отец Григорий.

— Ето защо сме тук — обясних аз. — Трябва да открием къде е направена тази снимка.

Отец Григорий разгледа разпечатката, вдигна я близо до лицето си.

— Единствената причина, поради която ви допуснах тук, беше, защото сте казали на асистента ми, че работите в „Света София“. — Говореше с мек, но абсолютно уверен глас. — Вярно ли е?

— Да — отвърнах. — В „Света София“.

— Това е най-великата ни църква, Светата Премъдрост — обясни навъсено той. После се прекръсти. — „Света София“ е по-близо до Бога от всичко друго тук, на земята. Стените й някога са показвали райските поля, а в купола й е можело да зърнеш рая.

Той затвори очи в молитва. После премигна и ги отвори.

— Преди да я изгубим — допълни.

Взираше се в мен, сякаш аз бях виновен за това.

— В „Света София“ има много неразкрити тайни… Знаете, че пак искат да я превърнат в джамия и отново да ни държат надалеч от нея. Кажете ми сега, в кой университет работите?

— В Института за приложни изследвания в Оксфорд. Тези хора ми помагат. Те работят за британското правителство. — Махнах към Изабел и Питър. Тя надигна вежди, но не каза нищо.

Отец Григорий ги погледна, все едно бяха торни бръмбари. Присви очи.

— Вие спечелихте проекта в „Света София“ миналата година, нали? — попита той.

— Да, вече преполовихме работата.

— Открихте ли нещо? — В тона му се долавяше отчетливо нетърпение.

— Дигитализираме мозайки. Не очаквам от това да излезе нещо революционно.

— Страхуват се да търсят както трябва — ядосано рече той. — Всички. — Кимна с глава, сякаш се съгласяваше със себе си. Наведе се напред. Расото му се надипли надолу като палатка. — Нали разбирате, че ние сме на кръстопът, а те искат да затворят пътеката.

Този тип наистина приличаше на призрак.

— Искаш ли да узнаеш върху какво работя, млади човече от Оксфордския институт? — попита тайнствено той.

Кимнах. Питър оглеждаше стените. Другият монах крачеше, навел глава, сякаш се молеше.

Отец Григорий посочи към стената зад него. Стената срещу Иштар.

— Виж, това са демони, наричат ги джинове. Съществата, скрити от мрака. Това означава думата, сигурен съм. Те са най-старите изображения на демони, открити някога. Съществували са много преди времето на Мохамед и преди времето на Мойсей, и преди всички заповеди за нас, хората от Писанието.

Релефите на стената зад отец Григорий изобразяваха крилати същества с рогати шлемове. Сякаш имаха раздвоени копита. Страхотно. Точно от това се нуждаеше мястото, нещо, което да го освежи.

— Джинът носи война, разрушение, болести… Това е било предавано от човек на човек. — Спря замалко. — И точно там са ги почитали, докато дойдат християните, а после и ислямът. — Той посочи над нас. Някой бе нарисувал тънък кръст над джиновете. До него се виждаше полумесец. По-нататък имаше надпис с неравен арабски шрифт.

— Кажи ми, защо трябваше да ме видиш толкова спешно? Какво не можеше да почака, докато си тръгна от Ирак? — попита отец Григорий.

— Колегата на Шон беше убит в Истанбул — поясни Изабел. — Обезглавен. Много искаме да открием кой го е сторил… — Тя замълча замалко. — Ще ни помогне, ако разберем къде е направена тази снимка.

Отец Григорий рязко пое дъх.

— Значи всичко започва — заяви той.

— Какво започва? — попитах аз.

— Джинът ще бъде освободен. — Изгледа ме свирепо. Говореше сериозно.

— Смятате ги за истински ли? — възкликнах аз и посочих нагоре.

— Те превземат умовете ни. Развращават хората. — Сега изглеждаше искрено разтревожен.

Огледах се. Все пак беше прав за мястото. Тук имаше нещо обезпокоително и неземно, сякаш затаило дъх.

— Злото съществува, млади човече. То изяжда сърцата на хората. Никога не го отричай. И идва отнякъде, както любовта. Злото не умира, само се подмладява с ново лице.

— Удивително как това място е оцеляло през всичките тези години — замисли се Изабел. Каза го иронично. Може би мислеше, че отец Григорий е полудял тук долу.

— Според местните, пещерата е прокълната — обясни отецът. — Заради това не идват тук. — Сега гласът му затрепери. — Казват също, че съм дошъл да открадна златото на Саргон. Приличам ли на златотърсач? — Пъхна сивата си брада в лицето ми.

— Не — отвърнах. Не исках да споря с него. — Какво мислите за нашата снимка, отче?

Не бях изминал целия този път само за да слушам брътвежите му.

Той размаха снимката на Алек към мен. Все още я стискаше в ръка.

— Това е „ламбда“ — заяви сърдито той, сочейки към обърнатото V в горния десен ъгъл на мозайката. Сякаш говореше на дете.

— Знаем — намеси се Изабел.

— Но виждате ли? — избоботи отец Григорий.

Втренчих се в него. Нямах представа точно какво следваше… Дали щеше да започне да си скубе косата?

— Едно време хората са различавали доброто и злото. Имали са уважение.

— Прав сте, отче — съгласи се мило Изабел.

Монахът, който ни доведе, стоеше до отец Григорий.

Дръпнах се назад, когато усетих полъх на вкиснала пот.

— Защо искате да знаете? — попита отец Григорий.

— Мой колега е заснел това, но нямаме представа къде. Вероятно е направена някъде в Истанбул. Ако узнаем къде е снимал, може би ще успеем да открием убиеца му.

Отец Григорий въздъхна. Изглежда, беше решил да ни сътрудничи.

— Тази снимка не е направена в „Света София“, но не мога да ви кажа къде е снимано. Мозайката е предхристиянска. В християнските мозайки има по-малко зелена багра, по-малко кварц. Това е по-ранна мозайка, езическа. — Той наблегна върху думата „езическа“. — Въпреки че изобразява този християнски символ, това нищо не значи… — Той посочи към буквите ИХ. — Те означават гръцката дума за Христос, но нормалните букви върху християнските мозайки на Мадоната са буквите МР OY. Това несъмнено е езическа мозайка, която някой се е опитал да превърне в християнска. Не е трябвало да го прави.

— Какво означава „ламбда“? — попитах аз.

Той ме изгледа гневно.

— „Ламбда“ означава Лампас, светлината на мира. Тази мозайка изобразява Ирина, дъщерята на Зевс. Тя е богинята на мира. Арабите я наричали Ал-Лат. „Ламбда“ е символът й. Виж как държи детето си. — Той потупа с пръст по снимката. — Той е богатството, Плутос, детето на мира. Виж, държи рога си. Рогът на изобилието. Това не е изображение на Иисус.

Всички ние се втренчихме в снимката. Бебето в ръцете на Ирина наистина държеше малък рог.

— Ирина е била почитана в целия античен свят. Ако това беше нашата Теотокос, Божията Майка, нека да е благословено името й, тя щеше да е с червено или винено наметало, а главата й щеше да е наведена. Най-ранната църква в Константинопол е кръстена на Ирина. — Той спря изведнъж.

След няколко секунди ме погледна с мрачно лице.

Посочи с пръст към мен и попита:

— Това има ли нещо общо с убийството в Истанбул, за което обвиняват нас, гърците?

Беше информиран за новините.

— Публикувано е само в турските медии — намеси се Питър.

— Ха! — възкликна отец Григорий. — Докато някой почука на вратата. Колкото до твоята мозайка, тя не е християнска, но е ценна. Това ли искаш да узнаеш, колко пари струва? — Изгледа ме презрително.

— Не — отвърнах аз.

Ако казаното от отец Григорий беше вярно, значи мозайката изобразяваше богинята на мира. А това бе една липсваща връзка между преклонението пред езическите богове и християнското обожествяване на Дева Мария. Никога не бях чувал за мозайка с християнски и предхристиянски символи едновременно. Как е оцеляла толкова дълго? Такива мозайки обикновено са били унищожавани, когато езическите храмове са се превръщали в църкви. А ако са оцелели, са ги премахнали по-късно, когато в Източната църква е властвало иконоборството.

Тогава ми хрумна, че имаше едно място, за което още не бях се досетил. Място, където Алек вероятно беше снимал. Място, което Алек си умираше да изследва.

— Турските медии твърдят, че имало заговор за откриването на Константиновия Лабарум, отче. Мислите ли, че може да е оцелял толкова дълго? — попита Изабел.

— Свещеният Лабарум е бил откраднат — намеси се младият монах. Изглеждаше ядосан. — А би могъл да ни помогне в онзи последен ден, когато градът ни падна под напора на турците. Но е бил скрит по заповед на папата. Никой не знае къде е.

Лицето на асистента пламна в червено. Това определено представляваше чувствителна тема.

— Лабарумът притежава сила, нали разбирате? — продължи монахът. — Той и другите ни свещени реликви дават сила на вярващите. Той е пращал готските, персийските и арабските армии обратно по домовете им с подвити опашки, когато се е появявал върху стените на Константинопол. Един ден ще си върнем свещения Лабарум, а също и нашия град. Моля се да е скоро.

— Не съм сигурна, че на турците ще им хареса тази идея — обади се Изабел.

Асистентът изсумтя. Отец Григорий поклати глава.

— В Лабарума е втъкана златна нишка и е бродиран със скъпоценни камъни. Съмнявам се да е оцелял от човешката алчност.

Той стана. Пещерата сякаш изстина.

— Тръгвайте си — заяви той. Гласът му трепереше. Изгледа гневно Питър, после се обърна към мен: — Повече няма да говорим за тези неща. Ние нямаме нужда от власт, от материални придобивки. Това е за демоните.

— Благодаря ви за помощта, отче — кимнах аз.

— Ще се моля за всички вас. — Той погледна към асистента си.

— Страхотно! — възкликна Питър. В гласа му се долавяше цинизъм.

Отец Григорий се обърна гневно към него.

— Вие, неверниците, се подигравате с всичко. Виждаш ли онези знаци по стените? — Той посочи към кръговете, звездите и другите символи по сводовете на пещерата, стигащи почти до пода. — Нарисувани са, когато тук са почитали демоните. И запомни: всяка епоха в историята на човечеството си има край и начало. Не си мисли, че ще избягаш. — Махна с ръка към тунела. — Тръгвайте!

— Най-добре да си ходим — предложи Изабел.

Отец Григорий пое към тунела и ни даде знак да го последваме.

Тръгнахме. Мислех си за мозайката на Алек — къде ли я беше намерил? С всяка изминала секунда идеята ми изглеждаше все по-правдоподобна.

Не се обърнах назад. Радвах се да се разкарам от това място. Почти бяхме извървели обратния път, когато внезапно всички светлини в тунела угаснаха.

— Продължавайте! — нареди строго отец Григорий.

Асистентът му извади фенер, включи го и освети пред нас. Движехме се в почти пълен мрак.

Излязохме от тунела, залитайки, вслушвайки се в отекващия звук от тътрещите се нозе. Преди да стигнем края обаче, чух звук зад нас, който, изглежда, идваше от пещерата. Наподобяваше мърморене, сякаш някой бе останал там. Погледнах назад, но не видях нищо. Продължих да вървя. Бяха само звуците на планината.

Питър се обади по телефона веднага щом се показахме от пещерата. Скочи в хамъра като че ли щяхме да потеглим веднага.

— Трябваше да тръгнеш с отец Григорий — каза ми той. — Вие двамата се спогаждате. Все още не сме измъкнали много от него, нали? Ще разбера къде живее. Мисля, че ще трябва да си поговорим още с него.

Не отговорих. Седяхме в последния автомобил от конвоя. Тойотата на отец Григорий се носеше далеч пред нас. Двата хамъра, които блокираха пътя ни преди това, се движеха пред и зад автомобила му.

Изминахме едва шест километра и още не бяхме стигнали до главния път, когато това се случи…

Първото, което усетих, беше поразително тупване. После видях как едно високо дърво се накланя…

А след миг всичко се промени.

Ако не сте били край терористична експлозия или край мина, когато избухва, ще ми е трудно да ви обясня ударната вълна… Тя те блъска отвсякъде, гърдите ти бият отвътре, а тъпанчетата и черепът ти ще се пръснат, сякаш ги налагат с юмруци. Сигурен съм, че хамърът ни се надигна от земята. После нещо удари тавана на автомобила ни, а по прозорците изтрополяха чакъл и пръст.

— Мамка му! — извика някой. Всички се наведохме инстинктивно.

И извадихме голям късмет.

СВУ бе поставено в една дупка. И само фактът, че поддържахме голяма дистанция от предния автомобил, ни спаси да не бъдем надупчени с шрапнели. Автомобилът на отец Григорий не извади такъв късмет. Той пое основния удар от взрива.

Спряхме ужасени до канавката от лявата страна на пътя. Двама охранители излязоха от колата пред нас и насочиха оръжията си в кръгово движение. Облак прах се понесе откъм автомобила на отец Григорий. Ръцете ми трепереха. Почувствах гняв. После облекчение. После тъга. Бедният отец… Можеше ли да има оцелели в онази тойота?

Един от охранителите започна да маха трескаво към автомобила. Искаше да продължим напред, сочеше ни към онази страна от пътя, най-далеч от праха, откъдето още имаше възможност да преминем.

— Трябва да тръгваме — заяви Марк. — Може да има продължение на акцията. Ако ни наблюдават, вероятно вече са насочили РПГ към нас. — Беше разтревожен.

Когато потеглихме, гумите на хамъра изсвистяха. Сърцето ми биеше силно. Минахме покрай тойотата на отец Григорий. През надигащия се прах видях, че е изтърбушена като консерва. Забелязах и пламъци.

— Не трябва ли да спрем? — извиках аз. — Може да им помогнем.

— Да не си пожарникар? — сопна ми се Марк, гледайки право напред. — Охранителите си знаят работата. Само ще им се пречкаш.

Продължихме бързо. Двама мъже от водещия автомобил се връщаха към колата на отец Григорий. Те носеха кислородни маски и малки пожарогасители, боядисани в зелено. Може би Марк беше прав, но все още не ми харесваше идеята да изоставим отец Григорий.

Отървахме се почти невредими. Дори прозорците ни не бяха счупени, но сега ни покриваше слой прах, а по стъклата имаше драскотини и петна, сякаш някой ги беше шибал с камшик. Чистачките почистиха част от праха.

Карахме бързо, известно време в мълчание, осъзнавайки същината на случилото се. Измина доста време, преди пулсът ми да се нормализира. Марк включи радиото. Беше настроено на Би Би Си. През целия път обратно към летището слушахме Елгар. Помогна замалко. После го намразих. Не желаех да слушам нищо. Но не исках и тишина.

Цяла вечност се взирах през задното стъкло, дълго след като облакът прах от експлозията вече не се виждаше.

Извадих късмет да оживея. Идеите на отец Григорий продължаваха да се въртят в главата ми. Не можех да мисля за нищо друго.

Пръв се обади Питър:

— Каква ужасна загуба. А аз се надявах, че ще успееш да го убедиш да ни каже откъде е мозайката.

— Мислиш ли, че е знаел? — учудих се аз.

— Сигурен съм на хиляда процента.