Петко Р. Славейков
Към сиромасите братя

Дните ми минуват

в скърби и печали;

беди и неволи

за мене са дали.

        За мене, за моите

братя и роднини —

все за нас са тези

усилни години.

        Тъжа аз за мене,

че ма зло спопогна;

тъжа и за тях аз —

как да им помогна!

        Как да им помогна?

Що мога да сторя?

Мога ли със злото

сам да се преборя?

        От земята никнат

за нас скърби, нужди,

а нейните блага

за нази са чужди…

        За нас е, горчици,

желязно небето —

тамо слънце грее,

но за нас не е то…

        Бедни сиромаси!

Мали мои братя!

Имам аз за вази

широки обятья.

        Имам сърце топло,

имам душа страдна,

но те не доставят

участ по-отрадна.

        Няма в мен спасениье

от тъги-тирани;

няма цяр у мене

за вашите рани.

        Вази ви натискат,

как да ви отбраня?

Вий ходите гладни,

с що да ви нахраня?

        Било силна воля

при нямане сръки —

по-тежка неволя,

по-големи мъки…

        О, ще следват вечно

работи безпътни…

Лейте, очи, сълзи

като порой мътни.

 

Ц-град, септември 1872 г.