Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (19)

18.

26 октомври, 20:28 ч.

Цезарея, Израел

Батори се движеше безшумно през руините на хиподрума, следвана от Магор, който тихо вървеше зад нея. Тя споделяше сетивата му и се превръщаше в същия ловец като адския вълк. Вкусваше солта на Средиземно море, което бе като черно огледало от дясната й страна. Надушваше миризмата на вековете от разпадащите се древни каменни седалки. Долови далечен дъх на конска пот и тор.

Заобиколи конюшните отдалеч, като внимаваше да стои по посока на вятъра, за да не уплаши конете. Беше оставила Тарек и другите при хеликоптера. Радваше се, че е по-далеч от тях. Чувстваше се добре сама, с Магор до нея, тъмното небе горе и плячката наблизо.

Двамата с вълка бавно пристъпваха по пясъка към групата палатки. Само в една все още имаше светлина. Тя не се нуждаеше от острите сетива на Магор, за да чуе гласовете отвътре, достигащи до нея в тихата нощ. Забеляза движещите се силуети на двама души. Мъж и жена, ако можеше да се съди по гласовете им. Млади.

Студентите на археоложката.

Под прикритието на разговора им стигна до задната страна на палатката, където имаше мрежест прозорец, отворен да пропуска нощния бриз. Остана там, като ги следеше — безмълвен съгледвач в нощта, с Магор до нея.

Млад мъж с каубойски ботуши и джинси крачеше напред-назад из палатката, а младата жена седеше пред лаптоп и пиеше диетична кола. На екрана на компютъра вървеше репортаж на Си Ен Ен за земетресението с изключен звук. Жената не откъсваше очи от монитора, поставила длан върху слушалката в ухото си.

— Опитай отново посолството, Нейт — каза тя, без да се обръща.

Младият мъж отиде до малкия мрежест прозорец и се загледа отнесено навън. Батори остана на мястото си, знаеше, че е добре скрита в сенките. Обичаше тези моменти от лова, когато плячката е съвсем близо, ала сляпа за кръвта и ужаса, готов да се хвърли на гърлото й.

До нея Магор бе неподвижен като нощното небе. Отново изпита благодарност, че Тарек и останалите не са тук. Те не оценяваха прелестта на лова — а само касапницата след него.

Нейт се обърна, отиде до масата и подхвърли мобилния си телефон до лаптопа.

— Какъв смисъл има? Хиляда пъти се опитах да се свържа с тях. Все дава заето. Звънях дори на местната полиция. Никой няма представа къде са отвели доктор Грейнджър.

Ейми посочи към монитора с продължаващия репортаж.

— Ами ако са я отвели на Масада? Според съобщенията цялата планина е рухнала от вторичните трусове.

— Престани да мислиш най-лошото. Доктор Грейнджър може да е къде ли не. Щом е имала време да изпрати онези шантави снимки, би могла най-малко да ни пусне есемес и да съобщи къде е.

— Може да не са й позволили. Онзи израелски военен я държеше изкъсо. Но ако съдим по снимката с отворения саркофаг, определено е изследвала някаква ограбена гробница.

Батори се усмихна в тъмното при спомена как археоложката отчаяно размахваше телефона си. Значи беше изпратила снимки — нещо, което е сметнала за важно, може би свързано с местоположението на книгата.

Погали превръзката на ръката си и си напомни, че Хунор беше умрял в търсене на тайната, която тези снимки можеха да разкрият. Студен гняв изостри сетивата, фокусира ума й, изтика назад глухата болка в кръвта.

— Отивам в палатката си — каза Нейт. — Ще опитам да дремна два часа и ще пробвам да се свържа с някого, след като олелията около земетресението утихне. И ти не е зле да поспиш. Нещо ми подсказва, че ни чака дълга нощ.

— Не искам да оставам сама. — Ейми вдигна очи от компютъра и го погледна. — Първо Хайнрих, а сега никаква вест и от доктор Грейнджър… Няма да мога да мигна.

Батори чу поканата в думите й, но Нейт като че ли остана глух за нея. Жалко. Щеше да е много по-лесно да отмъкнат лаптопите и телефоните им, ако и двамата се махнат. Подобно нещо нямаше да изглежда необичайно в този затънтен лагер и щеше да се сметне за обикновена кражба.

Вместо това прецени двамата. Нейт беше висок, добре сложен и доста привлекателен. Разбираше защо на Ейми й харесва той да е около нея.

Самата тя харесваше уюта на топло мъжко тяло, споделящо леглото й. Представи си горкия Фарид. Пръстите й се плъзнаха към колана и извадиха камата на арабина, която открадна, след като го уби. Дори по този незначителен начин Фарид се оказа полезен.

Отстъпи назад, като обмисляше как най-лесно да измъкне двойката навън — или поне да ги раздели. Огледа се, чу тихото цвилене на конете в далечината и се усмихна.

Зашепна бързо в ухото на Магор и вълкът безшумно се понесе към конюшните.

 

 

20:34 ч.

Нейт крачеше напред-назад в палатката, измъчван от чувство за вина.

„Не трябваше да позволявам на доктор Грейнджър да заминава сама.“

Беше й длъжник. Тя му бе предложила шанс, когато никой друг не го направи. Преди две години като завършващ студент в Тексаския университет му се налагаше да работи и като продавач, за да издържа по-малката си сестра. Натоварването беше съсипало оценките му, но доктор Грейнджър реши да рискува с него. Дори беше помогнала сестра му да получи пълна стипендия в Райс, с което го освободи от непрекъснатото пътуване дотам.

И с какво й се отплати той?

Остави я да се качи в пълен с въоръжени мъже хеликоптер, съвсем сама.

Тъкмо стигна до отворения вход на палатката, когато откъм конюшните избухна хор от уплашено цвилене и отекна зловещо над тъмните руини.

Излезе навън. Луната осветяваше древните каменни седалки и правоъгълния сондаж, където приятелят му Хайнрих беше получил удара, отнел живота му.

Студен вятър хвърли пясък в очите му.

Нейт примигна, за да махне сълзите.

— Какво им става на конете?

— Не ми пука — отвърна Ейми, която още седеше при лаптопа. — Надявам се да е нещо ужасно. Особено за онзи белия.

— Жребецът просто беше уплашен. Стана случайно.

Въпреки това не можеше да я вини, че е бясна на коня. Хайнрих умря просто така. Беше се оказал на неподходящото място в неподходящия момент. Като едното нищо можеше да се случи и на него.

Цвиленето стана по-пронизително.

— Отивам да видя — каза той. — Може да е някакъв чакал.

— Не ме оставяй сама. — В гласа на Ейми се промъкна паника.

Нейт нахлупи каубойската шапка и затършува в дървения сандък до входа за пистолета на доктор Грейнджър. Тя го използваше, за да стреля по змиите.

— Остави конярите да се погрижат за конете — продължаваше Ейми. — Не бива да излизаш в тъмното.

— Нищо няма да ми се случи — успокои я той. — И ти си в пълна безопасност тук.

Доволен, че може да направи нещо вместо да се измъчва, той излезе навън и тръгна по пясъка. Нощта обаче беше някак различна. Кожата по ръцете му настръхна, но това нямаше нищо общо със студа.

„Просто Ейми ме стресна“ — помисли си той.

Въпреки това стисна дръжката на пистолета и закрачи по-бързо — докато някаква сянка не се стрелна покрай него отдясно.

Нейт спря и рязко се завъртя.

С периферното си зрение зърна нещо голямо да профучава наблизо. Не успя да го разгледа добре и не можеше да каже какво е. Едно бе сигурно — беше по-голямо от всеки чакал, който бе виждал някога, по-скоро колкото едногодишно теле, но се движеше стремително и плавно като хищник. Създанието изчезна толкова бързо, че не беше сигурен дали го е видял наистина.

Погледна назад към добре осветената палатка. Изглеждаше много далеч, самотна лампа в мрака.

Зад него изцвили кон.

 

 

20:36 ч.

Под прикритието на шума от конюшнята Батори заби върха на камата на Фарид в плата и плъзна острието надолу. Фино наточеният ръб сряза опънатата материя с едва доловим шепот.

През цялото време не откъсваше поглед от Ейми, която седеше при лаптопа, насочила цялото си внимание към входа, с гръб към новия вход, който се отваряше зад нея.

Батори се пъхна странично през разрязаната тъкан и безшумно се вмъкна в палатката. Застана зад уплашената млада жена, която още не подозираше за присъствието й. Едната слушалка бе пъхната в ухото на Ейми, другата висеше на кабела си. Батори чу звука от репортажа, който продължаваше да тече на екрана.

Беше поразена колко несъзнателно живеят живота си повечето хора, без изобщо да се замислят за истинската природа на света около тях, удобно затворени в модерния си пашкул, където новините идваха денонощно, филтрирани и разредени, където дозите кофеин ги побутваха сънено през всекидневието им.

Това не беше живот.

Дълбоко в сърцето си усети лова на Магор, далечна мъгла от кръв, адреналин и хищническо ликуване.

Това беше истинското лице на света.

Това беше живот.

Батори пристъпи напред и с едно свирепо замахване под брадичката на младата жена прекъсна слабата нишка на живота й. Бутна тялото от сгъваемия стол, преди кръвта да е плиснала по лаптопа.

Ейми се гърчеше на пода, твърде зашеметена, за да осъзнава, че вече е мъртва. Успя да изпълзи около метър към входа на палатката, преди да се предаде и да се отпусне. Под нея започна да се образува локва алена кръв.

Батори действаше бързо. Затвори лаптопа и го прибра в раницата си заедно с двата мобилни телефона на масата.

Платнището на входа помръдна.

Тя се обърна и видя Нейт да влиза вътре. Обхвана с един поглед сцената и пистолетът рязко се вдигна към нея.

— Какво, по?…

Батори се изправи и се усмихна топло.

Но тя не поздравяваше младия мъж.

Зад Нейт сенките се раздвижиха и разкриха чифт червени очи, блеснали кръвожадно.

Нощният лов още не беше завършил.

Тя излъчи волята си към своя другар, желание, събрано в една-единствена дума.

„Дръж.“