Джеймс Ролинс, Ребека Кантрел
Кървавото евангелие (11)

10.

26 октомври, 17:14 ч.

Масада, Израел

Жегата облиза гърба на Рун, подобно на огнен дъх на дракон. Представи си как стената от пламък минава над запечатания тъмен саркофаг. Звукът обаче беше много по-лош. Боеше се, че взривът ще сцепи черепа му, ще избие кръв от ушите му и ще оскверни това някога свещено място.

Оттатък входа на гробницата западаха камъни. За разлика от първата експлозия, която бе запечатала пукнатината горе, втората целеше да унищожи самото помещение.

И така да ги затвори в капан.

Докато огънят и яростта преминаваха в глух стон, той се опря здраво във варовиковите стени на гроба. Беше подобаващо да умре в саркофаг — затворен така сигурно, както самият той навремето беше затворил друг зад камък. И наистина, почти приветстваше този край. Но жената и войникът не бяха заслужили тази участ.

Беше ги хвърлил и двамата в саркофага след първата експлозия. Тъй като знаеше, че древната крипта може да предложи само едно убежище, той бе сложил каменния капак отгоре им, напрягайки цялата си сила и със съвсем малко помощ от страна на войника. Ако оцелееха, не знаеше как ще им обясни силата на крайниците си. Кодексът, според който живееше, изискваше да ги остави да умрат, вместо да позволи да му задават подобни въпроси.

Но той не можеше да позволи да умрат.

Затова се сбутаха заедно в непрогледния мрак. Опита се да се моли, но сетивата не му позволяваха да се съсредоточи. Долови миризмата на виното, което някога бе изпълвало този ковчег, металния привкус на кръв по останките от дрехата му, мириса на изгоряла хартия и тебешир от експлозивите.

Но нищо не можеше да заглуши простия аромат на лавандула от косата й.

Усещаше до гърдите си как сърцето й пърха като чучулига. Топлината на треперещото й тяло се разливаше по корема и краката му. Не се беше приближавал толкова до жена от времето на Елизабет. Имаше поне мъничко милост — Ерин се беше извърнала от него, заровила лице в гърдите на войника.

Започна да брои ударите на сърцето й и в този ритъм откри покой, за да се моли — докато най-сетне тишината се върна в ума му и в света отвъд малкия им гроб.

Тя се размърда до него, но той докосна рамото й, за да й каже да лежи неподвижно. Искаше да изчакат по-дълго, за да са сигурни, че помещението е престанало да се срутва, преди да опита да отмести капака. Едва тогава щеше да разбере дали са затрупани от повече камъни, отколкото би могъл да премести.

Дишането й стана по-бавно, сърцето спря да препуска. Войникът също се успокои.

Накрая Рун опря колене в дъното на каменния саркофаг и натисна с рамене. Капакът помръдна по ръбовете. Той напъна отново. Масивната тежест се плъзна една длан настрани, после още една.

Накрая капакът се наклони и падна на пода. Бяха свободни, макар да се страхуваше, че само са заменили малката килия с по-голяма. Ала поне гробницата беше издържала. Мъжете, изсекли тайното помещение, бяха подсилили стените му, за да държи чудовищната тежест на планината.

Изправи се и помогна на Ерин и Джордан да излязат от саркофага. Една светеща пръчка бе оцеляла при взрива и хвърляше слаба светлина в помещението. Рун присви очи през горещата прах към входа на гробницата.

Вход вече нямаше.

Пръст и камъни го бяха запълнили от пода до тавана.

Другите двама се закашляха и притиснаха парчета плат към устата си, за да филтрират мръсния въздух. Нямаше да изкарат дълго.

Войникът запали фенерче и го насочи към входа. Погледна Рун в очите и отстъпи крачка назад. Лицето му бе помрачено от подозрение и предпазливост.

Жената освети с друго фенерче съсипаното помещение. Всичко беше покрито с дебел слой прах, превръщаща труповете в статуи и прикриваща ужаса на касапницата.

Но нищо не скриваше разбитите парчета от тежкия каменен капак на саркофага. Лъчът на фенерчето й се задържа върху него. Носещите се във въздуха прашинки не можеха да обяснят невъзможния акт на повдигането и избутването на колосалната тежест.

Войникът като че ли не забеляза. Гледаше взривения вход, сякаш беше някаква неразгадаема мистерия.

Лъчът на жената се спря върху Рун. Меките й кафяви очи също се обърнаха към него.

— Благодаря, отче.

Той чу неловкото запъване в гласа й, когато произнасяше думата „отче“. Намери го за смущаващо. Усещаше, че в нея няма вяра.

— Казвам се Рун — прошепна той. — Рун Корза.

От много време не бе споделял малкото си име с други, но ако им беше писано да умрат заедно тук, искаше да го знаят.

— Аз съм Ерин, а това е Джордан. Как…

Войникът я прекъсна. В тона му се долавяше студена ярост.

— Кои са те?

Зад този въпрос се криеше друг. Разпозна го в гласа му, прочете го на лицето.

Какво са те?

Обмисли скрития въпрос. Църквата забраняваше разкриването на истината, на най-ревниво пазената й тайна. Много неща можеха да бъдат изгубени.

Но този мъж беше воин — също като него. Не беше отстъпил пред врага, беше се изправил срещу мрака и бе платил с кръв, така че заслужаваше отговор.

Рун смяташе да почете тази жертва. Погледна го право в очите и каза истината, назовавайки нападателите.

— Това бяха стригои.

Думите му увиснаха във въздуха като прашинките, скриваха повече, отколкото разкриваха. Видимо объркан, мъжът наклони глава настрани. Жената също го изгледа изпитателно, по-скоро с любопитство, отколкото ядосано. За разлика от войника тя като че ли не го винеше за убитите.

— Какво означава това? — Войникът нямаше да намери покой, докато не разбере. Нито пък след това.

Рун вдигна камък от един от труповете и избърса пясъка от лицето му. Жената държеше лъча насочен към ръцете му, докато той обръщаше прашното тяло към тях. С облечена в ръкавица ръка дръпна назад студените устни, показвайки древната тайна.

Дълги бели кучешки зъби заблестяха на лъча на фенера.

Ръката на войника се стрелна към дръжката на пистолета. Жената рязко пое дъх. Ръката й посегна към гърлото. Животинска реакция за защита. Но вместо да замръзне от ужас, тя отпусна ръка и коленичи до Рун. Мъжът остана нащрек, готов за бой.

Рун очакваше реакцията му, но жената го изненада — а това беше рядкост. Пръстите й, отначало треперещи, после по-спокойни, посегнаха да докоснат дългия остър зъб подобно на свети Тома, бръкнал в раната на Христос, за да получи нужното му доказателство. Личеше, че се страхува от истината, но няма да й обърне гръб.

Тя погледна към Рун — скептично, както можеше да гледа само един съвременен учен. И зачака.

Той не каза нищо. Тя беше поискала истината. Той й я беше дал. Но не можеше да й даде волята да повярва.

Тя махна с ръка към трупа.

— Може да са някакви протези, поставени да удължат зъба…

Дори сега отказваше да повярва, търсеше някакво успокояващо обяснение, както бяха правили толкова много други преди нея. Но за разлика от тях тя се наведе напред, без да чака потвърждение или утеха. Повдигна по-високо горната устна.

Рун очакваше очите й да се разширят от ужас. Ала вместо това тя смръщи вежди и заразглежда с жив интерес.

Изненадан за пореден път, Рун я загледа с не по-малък интерес.

 

 

17:21 ч.

Коленичила до тялото, Ерин се мъчеше да намери обяснение за онова, което лежеше пред нея. Имаше нужда да разбере, да открие смисъл в цялата тази кръв и смърт.

Отчаяно прехвърли наум културите, в които хората точеха зъбите си. В пустинята на Судан младежите наточваха резците си като бръсначи — беше част от ритуала за възмъжаване. У древните маи изпилените зъби са били белег за знатен произход. В Бали изпиляването все още беше действащ ритуал, бележещ прехода от човек към животно. На всеки континент имаше подобни практики. Абсолютно на всеки.

Но това бе нещо различно.

Колкото и да й се искаше да е другояче, тези зъби не бяха наточени с инструменти.

— Докторе, говори — подкани Джордан и се наведе над рамото й. Напрегнатият му глас отекваше силно в ограниченото пространство. — Кажи ми какво мислиш.

Тя се помъчи да запази тона си безстрастен, както заради самата себе си, така и заради него. Ако изгубеше самообладание, можеше никога вече да не дойде на себе си.

— Кучешките зъби са здраво вкоренени в горната челюст. Виж как са удебелени гнездата в основата им.

Джордан прескочи купчина отломки и застана между нея и свещеника. Ръката му легна върху оръжието.

— Ще ти повярвам.

Тя му отвърна с окуражаваща усмивка — поне така се надяваше. Като че ли не се получи, защото лицето му си остана напрегнато.

— Какво означава това? — попита той.

Ерин се изправи, за да се отдалечи колкото се може повече от зъба, който бе докосвала допреди малко.

— Подобни зъбни корени са характерни за хищниците.

Отец Корза отстъпи настрани. Дулото на Джордан се насочи към него.

— Джордан? — Тя застана до него.

— Продължавай. — Той гледаше свещеника, сякаш очакваше да я прекъсне, но онзи стоеше неподвижно. — Интересна работа, нали, падре?

Ерин се загледа в прашното кафяво лице в прахта. Приличаше съвсем на човешко, също като нейното.

— Челюстта на лъва упражнява натиск от четиридесет килограма на квадратен сантиметър. За да издържи на подобно натоварване, костта на кучешките му зъби е по-твърда и дебела, също като на тези.

Джордан прочисти гърлото си.

— Значи искаш да кажеш, че тези зъби не са просто някаква екстравагантна мода, а естествени?

Тя въздъхна.

— Не мога да намеря друго приемливо обяснение.

На слабата светлина на фенерчето Ерин видя шока, изписан по лицето на Джордан, както и страха в очите му. Тя също беше уплашена, но нямаше да позволи чувствата й да вземат превес. Вместо това се обърна към мълчащия свещеник в търсене на отговори.

— Нарекохте ги стригои, така ли?

Лицето му се беше превърнало в неразгадаема маска от сенки и тайни.

— Тяхното проклятие има много имена. Вриколакас.^[1] Асема. Даханавар. Те са напаст, позната в миналото във всяко кътче на света. Днес ги наричате вампири.

Ерин се дръпна назад. Дали споменът за този ужас не беше в основата на ритуалното изпилване на зъбите като някаква зловеща мимикрия на истински ужас, забравен в модерната епоха? Забравен, но не и изчезнал. По гърба й сякаш се плъзна леден пръст.

— И вие се борите с тях? — Скептичният глас на Джордан прокънтя в гробницата.

— Да — тихо и спокойно отвърна свещеникът.

— И какво ви прави това, падре? — Джордан разкрачи леко крака, сякаш очакваше схватка. — Нещо като командос на Ватикана ли?

— Не бих използвал подобни думи. — Отец Корза скръсти ръце на гърдите си. — Аз съм просто свещеник, смирен Божи слуга. Но за да служа на светия престол, аз и някои други братя сме обучени да се борим с тази напаст, така че — да.

Ерин искаше да зададе безброй въпроси, но най-вече онзи, който не й даваше покой откакто свещеникът беше влязъл в гробницата и бе казал първите си думи.

„Църквата има по-стари претенции към това, което се намира в тази крипта.“

Изведнъж се зарадва, че между нея и него стои войник. Ерин загледа окървавената фигура над рамото на Джордан.

— По-рано попитахте за някаква книга, която очаквахте да е скрита тук. Затова ли бяхме нападнати? Затова ли сме затворени в гробницата?

Лицето на свещеника стана непроницаемо. Той погледна нагоре към тавана, сякаш търсеше насока свише.

— Планината още се движи.

— Какво… — Оглушителен стон, съпроводен от трясък на разбита скала, прекъсна въпроса на Джордан. Земята се разтърси — отначало слабо, после по-силно.

Ерин залитна и се бутна в гърба на Джордан, след което запази равновесие.

— Пак ли вторичен трус?

— Или експлозиите са отслабили недрата на планината. — Джордан погледна към тавана. — Така или иначе, ще се срути. При това скоро.

— Първо трябва да намерим начин да се махнем оттук — каза отец Корза. — После ще обсъждаме други въпроси.

Джордан тръгна към срутилия се вход.

— Няма да успеем оттам. — Отец Корза бавно се завъртя в кръг. — Но е казано, че онези, които дошли да скрият книгата при падането на Масада, използвали изход, познат само на неколцина посветени. Зазидали го след себе си, когато се махнали.

Джордан огледа плътните стени.

— Къде?

В очите на свещеника не се четеше нищо.

— Тази тайна е изгубена.

— Не ни спестявате истината, нали? — подхвърли Джордан.

Отец Корза докосна броеницата на колана си.

— Пътят е неизвестен на църквата. Никой не го знае.

— Не е вярно. — Ерин прокара длани по най-близката до нея стена и заби нокът в хоросана между два камъка.

Двамата се обърнаха към нея.

Тя се усмихна.

— Аз знам как да се махнем.

 

 

17:25 ч.

Джордан се надяваше Ерин да знае какви ги говори.

— Покажи ми.

Тя забърза към дъното на помещението, като прокарваше пръсти по грубия камък, сякаш четеше книга, написана с Брайлово писмо.

Джордан я последва, като потупваше камъка с една ръка. Другата все така не пускаше автомата. Нямаше доверие на Корза. Ако свещеникът ги беше предупредил от самото начало, хората на Джордан може би все още щяха да са живи. Нямаше изгледи в скоро време да се обърне с гръб към него.

— Усещате ли колко е добър зидът по тази стена? — попита Ерин. — Блоковете пасват така добре, че се нуждаят от съвсем малко хоросан. Подозирам, че са ги циментирали само като допълнителна мярка срещу земетресения.

— Значи това вероятно е единствената причина да сме все още живи — рече той. — Нека ми приказват срещу презастраховането при строителството.

По устните й заигра разсеяна усмивка. Джордан се надяваше да види същото изражение отново на светлината на слънцето, някъде на безопасно място.

Тя се отпусна на коляно до прободените тела. Раменете й се напрегнаха и погледът й се втренчи в стената, за да не гледа мъртвите. Но Ерин не се отказа. Джордан се възхити на духа й. Тя постави длан върху камъните и я плъзна надолу.

— Забелязах това по-рано. — Земята отново се разлюля и думите й потекоха по-бързо. — Преди атаката. Когато оглеждахме момичето. — Тя хвана ръката му и я постави до нейната върху камъните. — Виж как хоросанът излиза между блоковете.

Джордан докосна студения, неподвижен камък.

— Този участък се различава от останалите — разпалено продължи тя. — Вещи строители като хората, изградили това място, биха обрали излишния хоросан, за да получат равна повърхност и да защитят цимента да не се изрони, ако някой се опре на стената.

— Да не искаш да кажеш, че тук са претупали работата?

— В никакъв случай. Онзи, който е построил тази част от стената, е работил от другата страна. Именно затова хоросанът излиза насам, към нас.

— Запечатан проход. — Джордан подсвирна. — Добра работа, докторе.

Огледа стената. Зазиданата част образуваше груба арка. Ерин може и да беше права. Удари стената с юмрук. Тя не помръдна.

— Струва ми се адски здрава.

Махането на камъните можеше да отнеме часове, ако не и дни. А Джордан подозираше, че разполагат само с минути. Ерин беше свършила чудесна работа, но това нямаше да е достатъчно, за да се спасят.

Част от тавана край входа се отчупи и рухна с оглушителен трясък. Ерин трепна и той пристъпи към нея, за да я защити. Щяха да свършат погребани тук заедно с трупове на чудовища и хора.

Неговите хора, Купър и Маккей.

— Маккей — изрече на глас.

Духовникът се намръщи в недоумение, но Ерин погледна към усуканото тяло на Маккей и очите й грейнаха с надежда.

— Имаш ли достатъчно време? — попита тя.

— Когато съм толкова мотивиран ли? И още как.

Той закрачи през отломките и коленичи до Маккей.

„Съжалявам, приятел.“

Внимателно обърна безжизненото тяло. Сложи ръка на рамото на приятеля си, като се стараеше да не гледа изтръгнатото му гърло. Потисна спомените за гръмкия му смях, за навика да къса етикетите на бирените бутилки, за смутения поглед, когато се сблъскваше с красива жена.

Всичко това вече го нямаше.

„Но никога няма да бъде забравено, приятелю.“

Освободи раницата и се върна при стената, където чакаше Ерин. Не искаше тя да остава сама със свещеника. Не знаеше какво може да направи онзи тип. Свещеникът бе пълен с тайни, които бяха стрували живота на хората му. Какво щеше да направи Корза за запазването им, след като се измъкнат от този затвор?

Каквото и да беше замислил, планината вероятно щеше да ги смаже преди това. Джордан забързано отвори раницата. Като сапьор на екипа, Маккей носеше експлозиви, предназначени първоначално за взривяването на контейнери и неутрализирането на остатъчния газ. Преди, когато си мислеха, че си имат работа с нещо просто, като терористи например.

Работеше бързо, пъхаше капсул-детонаторите в блокчетата C-4. Маккей щеше да се справи по-сръчно, но Джордан пропъди болезнената мисъл от главата си, неспособен да погледне загубата открито. Щеше да го направи после. Ако има после.

Оформи и свърза зарядите, като правеше последни сметки наум и в същото време държеше под око Ерин, която разговаряше със свещеника.

— Момичето — рече тя и посочи към детето на стената. — Нима искате да кажете, че е била на две хиляди години, когато е умряла?

Гласът на Корза бе толкова тих, че Джордан трябваше да напрегне слух, за да чуе отговора му.

— Тя беше стригой. Затворена тук, за да пази книгата. Задача, която е изпълнявала, докато сребърните стрели не са сложили край на живота й.

Докато работеше, Джордан си представи как са се развили страховитите събития: нацистите отварят саркофага, откриват малкото момиче още живо в проклетия ковчег и я заковават за стената с дъжд от сребърни стрели. Спомни си смачкания противогаз край входа на гробницата. Явно нацистите са знаели какво ще открият тук. Очаквали са да попаднат на момичето и на отровния газ.

Ерин продължаваше да пита, явно търсеше някакъв начин да разбере всичко това, да го постави в смислена научна рамка.

— Значи църквата е използвала горкото момиче. Принудила го е да бъде стражево куче цели две хилядолетия?

— Не е била момиче и е спяла, запазена в светото вино, в което е била потопена. — Гласът на Корза се сниши до болезнен шепот. — Въпреки това вие сте права. Не всички са били съгласни с подобно жестоко решение. Нямало е единодушие дори за избора на това проклето място. Казано е, че апостол Петър е избрал тази планина и трагичния момент, за да свърже кървавата жертва на еврейските мъченици с гробницата, да използва този черен покров, за да защити съкровището.

— Чакайте малко — насмешливо рече Ерин. — Апостол Петър… Тоест свети Петър? Да не искате да кажете, че той е наредил книгата да бъде донесена тук по време на обсадата на крепостта?

— Не. Петър сам е донесъл книгата тук. — Пръстите на свещеника се заиграха с броеницата. — Съпровождан само от онези, на които е имал най-голямо доверие.

Джордан подозираше, че свещеникът не би трябвало да им разказва тези неща.

— Това е невъзможно — възрази Ерин. — Петър е бил разпнат по времето на Нерон. Около три години преди падането на Масада.

Корза се извърна.

— Историята невинаги се записва точно — тихо рече той.

При този загадъчен отговор Джордан приключи с подготовката. Стана и вдигна безжичния детонатор. Ерин го погледна въпросително.

Искаше му се да имаше по-утешителни думи.

— Или ще подейства… или ще убия всички ни.