Саймън Тойн
Ключът (9)

9.

Стая 406, Общинска болница, Руин

Лив взе грубоватото на вид дистанционно управление от масичката до леглото си и го насочи към старичкия телевизор. От доста време лежеше, без да помръдне, дишаше бавно и се надяваше паметта й да се върне, а после в съзнанието й изплува един-единствен, но необорим факт — когато бе пристигнала в Руин, макар да не знаеше преди колко дни е било това, смъртта на брат й бе сред водещите телевизионни новини. Може би тя все още присъстваше в новинарските емисии и щеше да й помогне да запълни някои празноти, които не бе в състояние да запълни сама.

Телевизорът изпращя и прокънтя в стаята и Лив намали звука, за да не привлече вниманието на охраната в коридора. Телевизорът бе стар и картината не бе особено ясна, но сателитният приемник, към който бе свързан, бе модерен и предлагаше избор от стотици канали. Лив започна да прескача от един на друг с надеждата да открие новинарски. Ако успееше да събере поне няколко солидни факта, в които да се вкопчи като в спасителна сламка, не се съмняваше, че ще успее да възвърне всичките си спомени. Продължи да сменя каналите, излъчващи токшоу програми и сапунени опери, докато най-сетне попадна на „Ал Джазира“, арабския информационен канал, но новините не бяха това, което очакваше.

В първия момент реши, че е станала някаква грешка и е попаднала на научнопопулярен филм за екстремни климатични явления. Видя ужасяващи кадри на гигантска приливна вълна в Чили, която връхлетя оживена улица и помете хора, коли и къщи; последва интервю с разплакан фермер от Канзас, застанал пред огромна нива, засята с пшеница, унищожена от градушка с големината на портокали.

— Ако прочетете Библията — каза фермерът с глас, разтреперан от мъка, — ще решите, че наближава Страшният съд.

При тези думи в главата на Лив прозвуча тих статичен шум, от който й зави свят. Тя затвори очи и започна да диша през носа и да издишва през устата, докато се оправи. Нямаше представа какви лекарства й дават, но те определено имаха опасни странични ефекти.

Когато отвори очи, изпадна в нов шок. Образът на телевизионния екран бе друг — същият, който бе украсявал първата страница на всеки вестник по света по времето, когато Лив бе пристигнала в Руин. Кадрите показваха брат й Самюъл, застанал на върха на Цитаделата, разперил ръце и опънал расото си, за да изобрази Т-образен кръст с тялото си.

— Изминаха дванайсет дни от драматичната поява на монаха на върха на Цитаделата в Руин и десет дни от експлозията, която отвори дупка в основата на…

Дванайсет дни!

— Мнозина вярват, че събитията в Руин са свързани по някакъв начин с необичайните климатични явления, на които станахме свидетели на различни места по света, а различни религиозни общности ги посочват като доказателство за Божия гняв или за предстоящия апокалипсис, описан в Откровението на свети Йоан Богослов. Според тях смъртта на монасите, евакуирани от планината, е настъпила по Божията воля, тъй като Господ е пожелал да прибере при себе си своите верни служители. Преди няколко минути броят им се увеличи с още един…

На екрана се появи образът на едър гологлав мъж с черни мустаци и сериозно изражение. Надписът отдолу го представяше като д-р Джемия, административен директор на общинската болница в Руин. Той зачете предварително написано изявление: гласът му бе приглушен, за да могат зрителите да чуят превода на думите му от турски на английски.

— С прискърбие се налага да ви съобщя, че в тринайсет часа и двайсет и пет минути местно време още един от пациентите, постъпили от Цитаделата, се прости с живота си. С това броят на смъртните случаи става девет…

Присъстващите журналисти наскачаха и започнаха да го обсипват с въпроси:

— Каква е причината за смъртта? За същата хеморагична треска като при останалите пациенти ли става въпрос?

— Да.

— Знаете ли причината за нея?

— Работим по въпроса.

— Вирус ли е?

— Не.

— Заразна ли е?

Лекарят не отговори. Обърна се и забърза по стълбите, за да намери спасение зад стените на болницата.

— Тринайсет души напуснаха планината. Живи от тях са само четирима.

Картината се смени и Лив видя собствената си снимка, поставена между тези на тъмнокоса жена, която й се стори смътно позната, и на монах със зелено расо, легнал върху носилка, целият в ритуални рани, от които течеше кръв.

— От тях трима са настанени в болница, като състоянието им варира от стабилно до критично.

Появиха са не особено ясни кадри, на които се виждаше как полицаи настаняват тъмнокос мъж на задната седалка на патрулния си автомобил.

— Четвъртият е задържан за разпит от полицията.

Картината застина и сърцето на Лив подскочи, когато позна мъжа, а името му изплува в съзнанието й.

Гейбриъл!

Образът му отключи порой от спомени и чувства.

Спомни си как й се бе усмихвал в мрака на Цитаделата, как бе държал ръцете й в спешното отделение, след като я бе изнесъл навън, как я бе закрилял, докато не дойдоха полицаите да го отведат. Бе обхванал лицето й в длани и бе вперил очите си в нейните.

„Успееш ли да се измъкнеш — беше й казал, — бягай колкото се може по-далеч от Цитаделата. Скрий се на сигурно място и остани там, докато те намеря.“

След което я бе целунал по устните, а после го бяха издърпали от нея и тя остана сам-самичка в изпълнения с крясъци хаос в болницата.

Докосна устните си, припомнила си целувката му, и съжали, че не може да си спомни повече. Трябваше да се измъкне оттук. Гейбриъл я бе предупредил, а и собствените й инстинкти подсказваха, че трябва да се скрие някъде. Трябваше да отиде на сигурно място, където да подреди парченцата от пъзела на спомените за случилото се в мрака на Цитаделата, далеч от зловредното влияние на това място и на лекарствата, които замъгляваха ума й. Трябваше да се прибере у дома, това й подсказваше изостреният й инстинкт на човек, преследван от някого.

Точно в този момент — сякаш някой бе подушил страха й и бе дошъл тук, привлечен от него — чу проскърцването на обувки по пода отвън. Насочи дистанционното към телевизора, за да го изключи, и в мига, в който се отпусна върху леглото си, вратата започна да се отваря.