Саймън Тойн
Ключът (7)

7.

Цитаделата, Руин

Когато заедно с останалите Атанасий влезе в пещерата, която служеше за катедрала, и се насочи към олтара, скръбните ритми на елегията го връхлетяха като вълна. Това бе единственото място в Цитаделата, достатъчно голямо, че да побере всички. Днес тук наистина се бяха събрали всички, обединени в общата си скръб.

Най-отзад стояха сивите раса, монасите, които не притежаваха никакви специфични умения, тъй като все още не бяха разпределени към нито една гилдия. Яркочервена редица от стражи ги отделяше от по-висшестоящите монаси. Следваха кафявите раса — зидари, дърводелци, опитни майстори, които поддържаха самата Цитадела. Те бяха толкова уморени след усилния труд през последната седмица, че Атанасий виждаше как някои едва се държат на краката си. Пред тях стояха т.нар. apothecaria с белите си качулки, монасите с медицински познания, чиито умения ги бяха издигнали над всички останали освен над черните раса — духовните водачи, свещениците и библиотекарите, които прекарваха целия си живот в мрака на Голямата библиотека, за да опазят знанието, трупано в мрачните недра на планината още от времето, когато човечеството бе открило писмеността и бе започнало да записва своята история.

Докато Атанасий вървеше към олтара, за да заеме мястото си и да се обърне с лице към тях, събралите се монаси продължиха да редят куплетите на елегията. Традицията изискваше, когато прелатът, главата на този планински орден, бъде призован от Бога, абатът да произнесе хвалебствено слово и да поеме временно длъжността на прелат, докато не бъдат проведени избори, които да назначат на поста него или някой друг. Сега обаче върху каменната плоча в подножието на Т-образния кръст в пещерата лежаха две тела — това на прелата отляво и на абата отдясно. За първи път в своята неизмеримо дълга история Цитаделата бе останала без водач.

Когато зазвучаха последните слова от елегията, Атанасий се качи на издялания от сталагмит амвон и впери поглед над главите на събралите се монаси към галерията, издигната над останалата част на катедралата, където обикновено стояха sancti, монасите със зелени раса, отделени от братята си като предпазна мярка, която целеше великите тайни, пазени от тях, да си останат тайни. Би трябвало да са тринайсет, включително абатът, но днес галерията беше празна. В отсъствието на абат или на негов наследник, излъчен от редиците на sancti, традицията изискваше секретарят на абата да произнесе възхвалното слово и тази чест се падаше на Атанасий.

— Братя — каза той и гласът му отекна немощен след хоровото изпълнение на реквиема, — днес е тъжен ден за всички ни. Останахме без водач. Мога да ви уверя обаче, че това скоро ще се промени. Посъветвах се с водачите на отделните гилдии и решихме да проведем незабавно избори както за прелат, така и за абат. — При тази вест се разнесе оживен шепот. — Всички желаещи трябва да обявят кандидатурите си преди утрешната вечерня, а самите избори ще се проведат два дни по-късно. Това бързане, за което постигнахме взаимно съгласие, е продиктувано от необходимостта да възстановим реда, нарушен от липсата на естествен наследник.

— А защо се озовахме в това положение? — долетя нечий глас от средата на събралото се множество. — Кой нареди на sancti да напуснат планината?

Атанасий погледна към мястото, от което бе прозвучал гласът, за да види кой монах го предизвиква по този начин.

— Аз бях — отвърна той.

— С какво право? — попита друг глас, долетял отзад, от редиците на монасите със сиви раса.

— Действах с онова право, което е продиктувано от съвестта и състраданието към моите братя монаси. Sancti бяха поразени от някаква хеморагична треска. Нуждаеха се от неотложна медицинска помощ и след като експлозията така или иначе бе разцепила стените, използвахме отвора, за да ги евакуираме. Отвън чакаха модерно оборудвани линейки. Не исках да ги оставям на волята на провидението. Благодарих на Господа и действах максимално бързо, за да спася живота на моите братя. Ако sancti бяха останали в планината, вече щяха да са мъртви, сигурен съм в това.

— А какво е станало с тях? — попита друг глас.

Атанасий замълча, тъй като започна да се опасява, че цялото множество започва да се настройва против него. Откакто бе поел грижата за ордена, бе започнал да чете обичайните новини и сводки, които абатът получаваше от външния свят. Така бе научил каква е съдбата на монасите, които се бе опитал да спаси.

— Всички са мъртви… освен двама.

Нова вълна от шепот премина сред монасите.

— В такъв случай трябва да изчакаме завръщането им — извика брат Аксел.

Шепотът премина в одобрителен ропот, придружен от кимане.

— Боя се, че това е малко вероятно — отвърна Атанасий, обръщайки се към всички, а не само към онзи, който го бе предизвикал. — Последните оцелели sancti страдат от същата болест като останалите и състоянието им е много тежко. Не можем да разчитаме, че ще се върнат или че ако го направят, ще имат силата да ни поведат. Трябва да изберем нови водачи. Изборите вече са насрочени.

Сред събралото се множество избухна нов смут и всички се обърнаха към причината за него. Един монах бе влязъл през вратата в задния край на пещерата и приближаваше с уверена крачка към олтара. Стъпките му бяха придружени от тих шепот и необичайно шумолене.

Това бе братът градинар, чието име бе забравено по време на дългогодишната му служба в зеленчуковите и овощните градини в сърцето на планината.

Сухото шумолене се усилваше с всяка стъпка, а заедно с него и шепотът на монасите. Братът градинар най-сетне стигна подножието на олтара и отстъпи мрачно встрани, за да разкрие източника на този шум. Беше клонка от дърво, отчупена в най-дебелата си част, с потъмнели и оклюмали листа и цветове.

— Намерих я в градината под едно от най-старите ни дървета — каза братът градинар с тих, тревожен глас. — Дървото е изгнило.

Вдигна глава и погледна Атанасий.

— И други дървета са изгнили, много други… най-вече сред по-старите, но има и млади дръвчета. Никога не съм виждал нещо подобно. Става нещо. Нещо ужасно. Мисля, че градината умира.