Саймън Тойн
Ключът (69)

69.

Преустроеният в летяща болница самолет „Макдонал Дъглас“ DC-9 се отлепи от пистата на международното летище „Нюарк“ и започна бързото си изкачване към следобедното небе.

Отвън приличаше на най-обикновен самолет, извършващ чартърен полет: единствената му отличителна черта бе светлосиньото лого с бял гълъб на опашката, предвестник на едно по-добро бъдеще, устремил се към сивото небе. Отвътре обаче изобщо не приличаше на самолет. Седалките бяха демонтирани и заменени с редици двуетажни легла, наредени по цялата дължина на салона. В задната част бе разположена напълно оборудвана операционна.

Този DC-9 принадлежеше на организация, наречена „Бял гълъб“, глобална благотворителна инициатива, ръководена от църквата, която транспортираше цивилни жертви на военни конфликти до модерни западни болници, където да им бъде оказана медицинска помощ. Самолетът извършваше по три полета седмично, като превозваше пациенти само в едната посока. Когато летеше в другата, екипажът сваляше матраците от леглата и ги превръщаше в широки рафтове, отрупани с кашони с лекарства и медицински консумативи.

Сега самолетът превозваше една-единствена пациентка, завързана. Около коленете, кръста и гърдите й бяха пристегнати три колана, слабите й ръце лежаха отстрани на тялото, а вратът и главата й бяха бинтовани така плътно, че приличаше на мумия. Маска от специален гел покриваше лицето й, подсказвайки, че пациентката е преживяла тежка лицева травма, а освен това тялото и крайниците й също са увредени.

Медицинският картон, описващ получените травми и предприетото лечение, бе пъхнат в пластмасова торбичка, окачена до леглото. В нея бе поставен и паспортът на пациентката, който я идентифицираше като Ани Либерман, мисионерка от Охайо, брутално изнасилена и подпалена жива от бунтовници в Гвинея, Западна Африка. Служителят от паспортния контрол, който се бе качил на борда на самолета преди излитането, бе проверил документите, но не си бе направил труда да развие бинтовете или да повдигне маската. Нямаше смисъл да го прави — хората, получили тежки изгаряния, бездруго не приличаха на снимките в паспортите си. Според медицинските документи жертвата била подложена на операция в клиниката по изгаряния „Сейнт Барнабас“ в Ню Джърси, а сега трябваше да бъде транспортирана до болница в Банкок, специализирана в областта на реконструктивната хирургия в областта на гърдите и гениталиите. Служителят от паспортния контрол бе пребледнял, когато бе прочел подробностите, и бе побързал да подпише документите.

Самолетът направи вираж и се издигна над облаците и когато изравни и пое на изток, салонът му се изпълни със светлина. Част от преустройството, на което бе подложен този DC-9, включваше монтирането на допълнителни резервоари за гориво, което му позволяваше да постигне далеч по-голяма далечина на полета в сравнение със стандартните модели, но при положение че Банкок отстоеше на седем хиляди и петстотин морски мили от Ню Джърси, разстоянието бе прекалено голямо, за да бъде изминато без презареждане. Затова планът на полета включваше кацане за презареждане на международното летище Газиантеп в Южна Турция.

Лив беше будна, но не съвсем. Долавяше бученето и вибрациите на самолетните двигатели. Усещаше превръзките, стегнати около тялото й, които не й позволяваха да помръдне и милиметър. Върху лицето й също имаше нещо, прилепнало върху кожата й. Опита се да вдигне ръка, за да го опипа, да види какво е, но не успя. Опита се да отвори очи, но те също останаха затворени. Сякаш всички линии за комуникация между мозъка и тялото й бяха прекъснати, оставяйки съзнанието й живо, но лишавайки я от възможност дори да помръдне. Някакъв сетивен спомен изплува в съзнанието й и тя задиша тежко. Бе изпитвала подобни усещания и преди. Клаустрофобия. Затвор. Болка. Неща, които й се струваха толкова познати и естествени, че ги усещаше като част от самата себе си. Но макар да си ги спомняше, ясно съзнаваше, че те не са нейни спомени. Те принадлежаха на създанието, което носеше в себе си подобно на дете, което трябваше да роди, когато му дойде времето. Спомни си кошмарния сън с дракона и усети присъствието му наблизо. Той дебнеше да погълне детето, както предсказваше онзи откъс от Откровение.

А после някой повдигна маската от лицето й и прошепна в ухото й:

— Не се опитвай да говориш. И не се опитвай да се движиш. Не си в състояние да го правиш и това само ще те разстрои допълнително. Парализирана си от медикамент, наречен сук-ци-нил-хо-лин^[1]. Не се тревожи, действието му скоро ще отмине.

Тя почувства натиск върху клепачите си.

Мъжът ги отваряше с пръсти.

Ярката светлина прониза главата й и тя видя пред себе си не библейски звяр, а едър мъж.

— Ето, събуди се — каза той. — Скоро ще се върнеш у дома, където ти е мястото.

Думите му заглъхнаха, но паниката се върна. Той продължаваше да говори, но Лив вече не го чуваше. Не чуваше нищо, освен шепота, който се надигаше в главата й, за да прерасне в писък и да доведе със себе си спомена за обсипания с остри шипове Тау в параклиса на Тайнството. Цялата настръхна при спомена за това, обзе я страх, дори ужас. Припомни си превода от бележката на монаха:

Затова я държали слаба.

Светлината Божия, окована в мрака,

не посмели да я освободят, понеже се страхували от онова,

което би могло да се случи,

нито пък можели да я убият, понеже не знаели как.

Бяха държали Ева затворена от незапомнени времена и Лив я бе освободила, но не за дълго.

„Скоро ще се върнеш у дома“, бе казал мъжът. Щяха да отведат и двете в Цитаделата и да ги затворят в мрака.