Сам Грийн
Полет 103 (8)

7.

11 ноември

Техеран

Агентът беше известен единствено като Мехрак.

Имаше сивкави безцветни змийски очи, които се стрелкаха и непрекъснато преценяваха плячката преди нанасянето на удара. Дори Мохзен Фархади не го харесваше кой знае колко, въпреки че като командир на ВЕВАК контролираше всяка негова мисъл и дъх. „Той има нетърпението на оса и уменията на плъх“, помисли Фархади. Грозно съчетание, което караше всеки влязъл в контакт с Мехрак да си пожелае да не се е раждал.

„Обаче Мехрак е добър — продължи мисълта си той. — Дори нещо повече от добър. Той е най-добрият.“ Точно затова ВЕВАК го държеше плътно до центъра на организацията. Що се отнася до Мехрак, думата „невъзможно“ изобщо не съществуваше. С удоволствие се заемаше с всяко предизвикателство и винаги се справяше достойно. Нито една задача не беше твърде трудна за него, нито някое действие прекалено жестоко. Щом нещо трябваше да се направи, той го правеше. Така оправдаваше съществуването си.

— Преди да дойде краят на годината, трябва да падне един американски самолет — заговори Фархади.

Дори докато произнасяше изречението, страхливо поглеждаше към Саеди. Когато ръководиш разузнавателните операции на цял Иран, свикваш да се страхуват от теб. Хората потъват в мълчание, когато минаваш по коридора. Усещаш как се отдръпват от теб, дори да не го виждаш. Обаче през последните няколко часа сам беше научил какво значи да те е страх. Ако трябваше да е честен пред себе си, това не беше преживяване, което би искал да се повтори. Президентът беше изпаднал в състояние на студена ярост от новината за свалянето на еърбъса. Кълнеше се, че иранският народ ще бъде отмъстен.

Ами ако не успееха да изпълнят онова, което искаше? Тогава мъстта му щеше да се стовари върху хората, които не бяха успели да изпълнят поставената задача. В това не можеше да има съмнение.

Ако не свършеха работата, със сигурност щяха да умрат.

— Американски самолет?

Мехрак шумно си пое дъх, после издиша през оределите си, пожълтели от никотина зъби със свистене, наподобяващо пукната автомобилна гума. Бръкна в джоба си, извади цигари и запали. Малък яростен облак дим се залюля около лицето му.

— Точно така — озъби се Фархади.

— Добре де, разбрах — отговори Мехрак.

— Може ли да се осъществи? — намеси се Саеди.

Мехрак започна да гризе ноктите на лявата си ръка. От тях не беше останало много, освен подобни на струпеи кожи и изгризани до кръв парченца.

— Има един човек…

— Не можеш ли да го направиш сам? — попита Саеди.

— Това е наука — обясни Мехрак. — Нали разбираш, самолетите не падат от само себе си. Ще е нужно планиране, и то голямо. И най-вече опит. Но има един човек…

— Кой той?

— Казва се Ахмед Шабаан — отговори Мехрак.

По лицето на Фархади бавно плъзна усмивка.

— Сокола…

— Точно той.

— Разкажете ми за него — нареди Саеди.

Седяха в малко помещение в голяма частна къща малко встрани от Возара, модното предградие в северната част на Техеран, което преди революцията беше дом на мнозина от министрите в правителството на шаха. Пищните потънали в зеленина вили бяха започнали да западат, но човек все още можеше да зърне богатството, крило се някога в тях. ВЕВАК поддържаше една от вилите, но не толкова като конспиративна квартира, колкото като място за почивка. Тук отсядаха агенти, когато службата не искаше да ги настанява в хотел. Понякога се разрешаваше на дипломати да преспят за една нощ, а старшите служители на агенцията идваха тук, когато искаха да са сигурни, че никой няма да чуе онова, което казват.

— За Сокола? — попита Мехрак.

От изражението му можеше да се заключи, че се чуди откъде да започне.

— Роден е в град Аркелия на сто и шейсет километра югоизточно от Мексико Сити, но всъщност е йорданец. Или поне той смята така. Някои твърдят, че е излязъл от канавките вече напълно оформен. Никой не знае много за родителите му. Баща му бил някакъв инженер, работел по мостове и такива неща, а майка му домакиня. Бил единствено дете. Работи сам. Напуска университета на деветнадесет и влиза в Мексиканската комунистическа партия. Мексиканските комуняги са зловеща група, която не се различава много от бандитите. Дори Москва не е искала да си има работа с тях, макар че не биха се отказали да поставят страната под комунистически контрол.

Той смачка цигарата си в пепелника и бързо запали друга.

— След това отива в Европа и влиза в някои от радикалните комунистически групи, които са характерни за седемдесетте години. Червените бригади в Италия и подобните на тях. Това са просто студенти от средната класа или поне повечето. Но между тях има и такива, за които нещата са сериозни. Особено тези от Баадер-Майнхоф. Известно време са на сцената и разработват техниките на модерния тероризъм, а Сокола работи с тях.

— Помагал ли е в някои от техните акции?

Мехрак вдигна рамене.

— Вероятно. Точно в това е митът. Той усъвършенства техниките си в Европа, а след това отива при палестинците. Някои смятат, че по онова време е работил за КГБ. Били го вербували и му осигурили допълнително обучение. След това го изпращат в ООП^[1] със задачата да я тласне още по-дълбоко в тероризма. Може да е вярно, но може Сокола да е следвал свой собствен план. Никога не е бил човек, който изпълнява заповеди. Независимо от това скоро става главен архитект на терористичната стратегия на ООП. Ръководи екзекуциите на двама старши служители на Мосад, едната в Париж, а другата в Страсбург, а знаем, че малцина успяват да надхитрят тази агенция. Те изпращат всички налични сили, за да го заловят, но не успяват. Сокола се оказва прекалено умен за тях. През следващите десет години взривява бомби, убива и измъчва навсякъде по света. Сокола е мозъкът на най-малко три проведени от ООП отвличания на самолети, а може би и на повече. Той е човекът, който организира най-малкото осем големи взрива в различни градове по света, с които убива повече от 200 човека. Освен това извършва безброй удари и вселява страх в сърцата на израелците. Нито Мосад, нито ЦРУ се страхуват от много хора, но от Сокола ги е шубе и за това има причини.

— А след това? — попита Саеди.

— Оттегли се.

— Значи не може да ни е от полза. Не ни трябват пенсионирани убийци…

— Не се е оттеглил напълно — обади се Мехрак.

— По-скоро е в нещо като ваканция — поясни Фархади.

— Казват, че се бил обезверил — допълни Мехрак. — Никога не съм го срещал, така че знам тези неща от втора и трета ръка. Някъде преди пет години изгубил вяра в каузата на палестинците. Не в народа, а в неговите ръководители. Не трябва да забравяш, че Сокола винаги е бил преди всичко марксист. Той вярва в идеята за държава на работниците и смята, че унищожаването на Израел е първата стъпка в тази посока. Обаче изведнъж започва да изпитва съмнения. Може би е посетил Съветския съюз повече от веднъж. Това за мнозина е достатъчно да се излекуват от всякаква вяра в комунизма. Каквато и да е причината, той тихо се отдръпна от палестинското движение.

— Обаче продължава да работи — прекъсна го Фархади. — На свободна практика и като престъпник. Вероятно е един от най-добрите на света.

— Така че, ако успеем да влезем във връзка с него и да го убедим, той е нашият човек — каза Мехрак. — Защото ако някой може да свали американски самолет, това без съмнение е Сокола. — Той погледна през прозореца и запрати фаса в прахоляка и боклуците под него. — Единствено той.

— Можем ли да му се доверим? — попита Саеди.

— Той е терорист — отговори Мехрак.

— И марксист — подхвърли Фархади.

Саеди кимна и отиде до прозореца. Вече беше късно и в далечината слънцето се готвеше да залезе. Преди да свърши денят, той трябваше да говори с президента. Първият и вероятно единствен въпрос, който щеше да зададе, беше кога трябва да бъде свален американският самолет.

— Имаме ли някаква друга възможност?

Мехрак поклати глава.

— Ако искаме работата да бъде свършена, при това бързо, нямаме друг избор.