Сам Грийн
Полет 103 (7)

6.

11 ноември

Бейрут, Ливан

Задната част на микробуса беше гореща и неудобна.

Хюсеин Лахам провери четиримата вързани в товарния отсек. Марк Слота, Мери Холт, Ед Райън, Алисия Пизани — вързани и със запушени усти. Краката им бяха омотани с въжета, около китките им бяха стегнати пластмасови белезници, а устите им бяха натъпкани с парцали и залепени с тиксо. Никой от тях не можеше да мръдне.

Или, което беше по-важно, да вика.

Един от пазачите, младият боец от Хамас Низир Султани, седеше до тях. Беше въоръжен с АК-47, преметнат през врата. Цевта сочеше заплашително към четиримата заложници. Ако някой от тях създадеше някакви трудности, за секунди щяха да умрат. Лахам беше пределно ясен, когато издаде тази заповед. По улиците на Бейрут имаше още достатъчно американски туристи и делови люде, които можеха да бъдат отвлечени. Нямаше никакъв смисъл да се рискува заради някой заложник, след като можеха да набавят толкова лесно заместител.

Лахам завъртя ключа и подкара буса. Вече бяха минали двадесет и четири часа от пленяването на четиримата и досега операцията вървеше като по ноти. Четирите жертви бяха отведени в безопасна къща близо до бреговата линия и упоени, за да не причиняват твърде големи затруднения. Упояването на заложниците беше стандартен начин на действие на Хамас. Обикновено се използваха големи дози валиум. Стриваха го и го сипваха в единствената бутилка вода, която им се разрешаваше на ден.

През нощта ги нахраниха, след това отново ги упоиха и ги пренесоха в микробуса. До другата безопасна къща трябваше да пътуват осемнадесет километра покрай брега. Заложниците щяха да бъдат местени на всеки двадесет и четири часа. Това отново беше в съгласие със стандартната операционна процедура на Хамас. Ако ги държиш прекалено дълго на едно място, винаги съществува вероятността да те предадат. Само един човек да забележи нещо необичайно и тези сведения могат да стигнат до американците. Нямаше съмнение, че за намирането на четиримата заложници ще има голяма награда, а в Бейрут имаше достатъчно хора, готови да те продадат за няколко долара. Единственият начин да оцелееш и да запазиш местоположението на заложниците в пълна тайна беше да си непрекъснато в движение. Или поне най-малко веднъж дневно. А ако се наложи, и два пъти на ден. Залогът беше прекалено голям, за да се поемат каквито и да било рискове.

Пътуването отне двадесет и пет минути. Лахам спря буса пред една обикновена белосана къща, разположена на километър и половина от бреговата ивица. Това беше тих крайградски район. Трупаният с години опит беше научил Лахам, че най-доброто място да криеш заложници са предградията. Обяснението беше просто: те бяха тихи и никой не задаваше прекалено много въпроси. Вратата от дебели метални пръти се отвори и Лахам вкара микробуса на заден ход в двора. Там чакаха двама въоръжени маскирани мъже. Четиримата заложници бяха издърпани от буса върху прашната земя. От лицата им се стичаше пот, а в очите на двете жени имаше сълзи, но Лахам не им обърна внимание. Беше виждал много заложници да умират и не изпитваше и трошица съчувствие към тях.

— Мърдайте — излая той.

Съучастникът му Низири Султани ги поведе в тъмното мазе. На пода имаше слама, а в ъгъла ведро, ако на някого му се наложи да си изпразни червата. Беше измито, но и беше единственото чисто нещо в мазето. След няколко минути някой от пазачите щеше да донесе ядене и да разхлаби пластмасовите белезници, за да могат да похапнат.

Лахам остана на горния етаж. В гостната имаше други двама мъже, и двамата старши фигури от „политическото бюро“ на Хамас, комитета, който ръководеше терористичната организация. Махмуд ал-Захар беше висок, тънък като скелет, с лъскава черна коса и черни като въглени очи. Халед Хаури беше възнисък и мазен, но челюстта му беше очертана рязко, като изсечена от камък, и намекваше за душевна коравина. Макар да беше по-младши от тях в йерархията, по опита си да тероризира света Лахам нямаше равен на себе си в целия Близък изток. Беше роден в крайно бедно семейство, а баща му го застреля израелската армия, когато се присъедини към борбата на палестинците. Семейството се разпръсна по време на гражданската война, която избухна след нахлуването на Израел в Ливан. Лахам израсна по улиците и оцеляваше, като ровеше из боклуците и просеше, докато Хамас не го прибра. Идеалът на организацията за превръщането на Ливан в ислямска република и прогонването на Израел от Близкия изток стана и негов. Нямаше нещо, което не би направил, за да го постигне. С радост би пожертвал всеки живот, включително своя, за каузата. И преди имаше похитители на заложници, и то не малко, но безжалостното използване на отвлечените като политически инструмент беше Лахамово изобретение. От него той изпитваше скромна професионална гордост. Понякога си казваше, че направлява световната политика. Никой не знаеше по-добре от него как да търгува с човешките тела.

— Заложниците в безопасност ли са? — попита ал-Захар.

— Като агънца — успокои го Лахам.

— Обявиха ли ги вече за издирване? — попита Хаури.

Лахам вдигна рамене и отвърна грубо:

— Откъде да знам? Избрахме тези четиримата, защото са американци, и то не какви да е, а млади, фотогенични и със семейства, които без съмнение ще ги потърсят. Всеки от тях е много подходящ за медиите. Случилото се ще бъде широко отразено, а това ще упражни максимален натиск върху американското правителство. Едва когато медиите започнат да вият за тях, те ще разберат с каква власт разполагаме. И тогава ще се подчинят на нашата воля.

— Формулирахме ли исканията си? — обади се ал-Захар.

— В Израел има тридесет затворници, които искаме да бъдат пуснати — каза Хаури. — Подготвили сме списъка с имената. Може да бъде публикуван веднага. В добавка искаме да бъдат депозирани 30 милиона долара в една ливанска банкова сметка. Едва тогава и само при тези условия ще си помислим дали да пуснем четиримата.

— Американците ще настояват, че не могат да контролират кой влиза и излиза от израелските затворнически лагери — отбеляза Лахам.

— Обаче това е лъжа и тяхното общество го знае — подхвърли Хаури. — Ционистите винаги са работили заедно.

— Трябва да обявим исканията си незабавно — настоя Лахам.

— А ако американците не се съгласят? — попита ал-Захар.

— Тогава заложниците ще умрат един по един — отвърна Лахам. — Ще започнем от мъжете.