Сам Грийн
Полет 103 (6)

5.

11 ноември

Президентският дворец, Техеран

Фатхали Саеди гледаше снимките на масата. Изучаваше ги така, както касапинът оглежда говежди бут, докато решава къде да удари със секирата си.

Беше в офиса си на втория етаж в президентския дворец в Техеран, строго охраняван комплекс, който подслоняваше не само президента на републиката, но и неговите най-старши служители. Комплексът беше разположен точно срещу двореца Садабад, построен от династията Каджари, управлявала страната през деветнадесети век. Дворецът се използваше от иранските управници до падането на шаха. После го превърнаха в музей, а ислямското правителство си построи нови административни сгради в кварталите около него.

Саеди седеше напълно неподвижен. Снимките на писалището показваха отломките на един „Еърбъс“ А300.

Само това беше останало от полет ИР-655.

Задачата на Саеди като министър на отбраната беше да осигурява безопасността и непокътнатостта на иранския режим. След десетилетие работа в нелегалност в Лондон и Париж, както и в Техеран в революционното движение, правителствената му кариера започна на мига, щом шахът беше свален.

От самото начало режимът знаеше, че е обсаден от врагове. Нямаше по-важен портфейл от този на министъра на отбраната. Нямаше друг, който да гледа по-сериозно на защитата на ислямската революция от Саеди. Въпреки това през трите години, откакто заемаше поста си, това беше първото пряко предизвикателство, срещу което се изправяше.

Предизвикателство, от което не можеше да се изплъзне.

Ако позволеше тази лъжа, щеше да изглежда, че проявява слабост. А както е отбелязал Ленин, щом един революционен режим започне да изглежда слаб, значи е на крачка от смъртта.

— Как се случи? — попита той.

Сега гледаше двамата мъже пред себе си. Али Хатами беше началник на Революционната гвардия, вътрешния кръг на иранската армия. Другият, Мохзен Фархади, беше началник на ВЕВАК или Везерат е Етелаат ва Амниат е Кешвар, страховитата иранска държавна сигурност, която мачкаше инакомислието с жестокост, на която би завидяло дори КГБ.

В цял Иран нямаше други двама души, които да предизвикват повече страх. Хората не се страхуваха толкова дори от президента.

Но днес двамата мълчаха.

— Попитах: как можа това да се случи? — повтори Саеди.

Снимките бяха направени от въздуха. Само няколко минути след като еърбъсът на „Иран Еър“ бе изгубил връзка с контролната кула, към открито море излетяха хеликоптери. Самолетът не отговаряше на радиосигналите и макар да не беше изпращал някакъв сигнал за помощ, скоро стана ясно защо. Просто го бяха свалили. Фюзелажът се беше строшил на три парчета, докато самолетът бе падал от 12000 метра височина към водата. Крилата се бяха откъснали и разпаднали на стотици късове, докато са се въртели и летели към земята. Не беше възможно да се каже колко време е било нужно, за да умрат 113-те пътници на борда. Вероятно повечето бяха загинали в мига, когато ракетата е ударила самолета. Още повече — когато са избухнали двигателите и резервоарите. Със сигурност никой от тях не можеше да е бил жив, когато останките се бяха стоварили във водата.

Частите на самолета се бяха разпръснали в голям радиус. Снимките бяха невероятно контрастни. Виждаха се седалки, куфари и дори части от тела. Беше очевидно, че няма нужда да се търсят оцелели — оцелели просто не можеше да има.

— Ракета — отговори Фархади.

— Откъде?

— От военния кораб на САЩ „Медисън“.

Настъпи мълчание. Фархади можеше да види гнева, който бушуваше в очите на военния министър.

— Искаш да кажеш, че американците нарочно са свалили ирански самолет… Защо?

— Защото са терористи и боклуци — обади се Хатами.

Саеди не му обърна внимание. Според него революционните гвардейци бяха измет. Отлична бойна сила, това трябваше да им се признае, но не би ги питал за мнение, както не би потърсил съветите на кучето пазач. Те можеха да ръмжат, да лаят и понякога да хапят, но не бяха много добри в мисленето.

— Попитах защо? — заговори той отново, гледаше Фархади.

— Смятаме, че е злополука — отговори офицерът от разузнаването. — „Медисън“ е плавал близо до нашите води. Вече го бяхме предупредили да се оттегли. Доколкото можем да кажем, ракетната му система е прихванала самолета и е била изстреляна една ракета. Нашите данни сочат, че са сметнали, че някой ги напада.

Саеди стовари ръка на масата.

— Злополуката трябва да бъде отмъстена!

Обърна се и отиде до прозореца. Долу можеше да види туристите, които бяха започнали да се редят на опашка пред входа на двореца Садабад.

— Трябва да свалим американски самолет…

— Самолет… пътнически?

— Разбира се — озъби му се Саеди. — Не казва ли Коранът „… душа за душа, око за око, нос за нос, ухо за ухо, зъб за зъб, и за раните същото възмездие…“^[1]

— Пета сура Трапезата, стих 45 — отговори Фархади. Като всички членове на режима, той знаеше всяка дума от Корана и можеше да го изрецитира отзад напред, ако се наложи. — Обаче, за да свалим американски самолет, ще са ни нужни месеци подготовка. Охраната на техните летища е строга.

— Президентът го иска — студено отговори Саеди. — Иска да се свърши преди края на годината, а с президента не може да се спори.