Сам Грийн
Полет 103 (56)

55.

2 декември

Ню Йорк

Линкълнът се носеше по Седмо авеню към центъра на Манхатън.

Полетът на „Луфтханза“ кацна на летище „Джон Ф. Кенеди“ в седем тази сутрин. Джинас се беше обадил предварително в службата си и бе наредил да ги чака кола.

— Уведомете председателя, че ще съм в кабинета му точно в осем — нареди той. — Ще мога да му кажа какво точно се е случило с полет 103.

И тримата се бяха разположили на задната седалка на просторната лимузина. Колегите на Джинас от „Луфтханза“ ги бяха настанили в първа класа, защото самолетът беше полупразен. По пътя Сам и Джинас нахвърляха пълното досие на случилото се с полет 103.

Така че щом Джинас успееше да вземе лентата със записа, случаят щеше да приключи.

Дори ЦРУ нямаше да може да се откачи от тази кука.

Куршумът удари лимузината странично със силата на хидравличен чук.

Колата се люшна.

Сам погледна Орла. Тя още не беше осъзнала какво се е случило. Нюйоркските улици бяха пълни с хора, които говореха и се смееха високо, колите бръмчаха, а всеки, който е малко наясно, може да потвърди, че всъщност изстрелите не са толкова шумни. Но Сам знаеше какво става.

Да не говорим, че в ламарината на колата имаше дупка.

— Наведете се! — извика той.

Добре, че Орла не беше улучена.

Втори куршум.

След миг куршумите затракаха по дебелата ламарина като градушка.

Сам се прехвърли на предната седалка, като изблъска ужасения шофьор настрана.

Погледна надясно и видя на ъгъла двама мъже с автомати в ръце. Около тях хората пищяха и бягаха.

Лицата на двамата нападатели бяха покрити с маски.

Сам натисна газта до ламарините.

Двигателят изрева и колата се стрелна напред. Наоколо беше пълно с пищящи хора. Сам погледна в огледалото, за да види къде са нападателите. Двамата маскирани още стояха на ъгъла и обсипваха колата с куршуми. Сам бясно завъртя волана, за да влезе в първата пряка. Ако успеше, можеше и да се измъкнат. Автомобилът се люшна, задра бордюра и се понесе напред. За няколко секунди изминаха повече от половин километър по Западна 34-та улица, после завиха по 11-о авеню към тунела „Линкълн“.

— Спри — извика Джинас.

Сам натисна спирачката.

Гумите засвириха по асфалта и лимузината се разлюля и закова до бордюра. Бяха близо до кръстовището на 11-о авеню и Западна 46-а улица, мрачен индустриален район, залят от шума на трафика, който влизаше в близкия тунел „Линкълн“. Джинас нареди на шофьора да продължи с колата, а те щяха да си опитат късмета пеша.

Сам хвана Орла за ръката. Докато колата се отдалечаваше, видя, че каросерията отстрани е надупчена. Едното странично и задното стъкло ги нямаше, багажникът беше на решето, също и предният капак, изпод който излизаше пушек.

— Бързо — извика Джинас. — Трябва да се разкараме оттук.

Сам и Орла го последваха към кръстовището с 10-о авеню. Джинас се вмъкна в един пасаж и им махна да го последват.

От лявата страна имаше италиански ресторант, чиито витрини бяха покрити с капаци. Джинас спря, изчака Сам и Орла да го настигнат и обясни:

— Преди години бях патрулиращ полицай в този район. Тук ще сме в безопасност за няколко часа.

Дръпна един капак, отвори счупения прозорец зад него, вмъкна се и помогна на Орла да се прехвърли и тя. Сам ги последва.

Вътре беше тъмно, единствената светлина идваше от утринното слънце, чиито лъчи нахлуваха през счупения прозорец. Бяха се озовали в кухнята. Беше чиста, но ясно си личеше, че са минали няколко години, откакто тук е готвено за последен път.

Влязоха в самия ресторант. Всички витрини бяха запушени с капаци, през които проникваше бледа светлина. В центъра имаше събрани десетина маси, покрити с тънък слой прах. На една стояха бутилки от вино със затъкнати в гърловините свещи, под тях се бяха втвърдили струйки парафин. Джинас извади запалка и запали една свещ. Пламъчето й затрептя и освети сериозното му лице.

— Ресторантът беше затворен преди пет години — каза той. — Местната мафия го използва от време на време, когато трябва да скрие някого за ден-два, а това означава, че никой не припарва тук. Освен ако не искат да започнат война с италианците.

Сам дръпна един стол и седна.

Онова, което бяха разкрили, беше такъв динамит, че човек не можеше да очаква, че ще им позволят да го направят обществено достояние без битка.

Но не беше очаквал толкова бърз удар.

— По дяволите, кои бяха тия?

И погледна Орла и Джинас.

Но и те не знаеха отговора.

— Мисля, че бяха от ЦРУ — измърмори Джинас.

— Или хора на Шабаан — подхвърли Сам.

— Може би работят съвместно? — предположи Орла.

Той я погледна. Още не беше обмислял тази възможност.

Може би Орла беше права.

— Онова, което знаем със сигурност, е, че ще забъркаме ЦРУ в най-големия скандал, който е избухвал през последните години — отбеляза Джинас.

— ЦРУ може много лесно да са научили от списъка на пътниците за полета на „Луфтханза“, че ще кацнем тази сутрин на летище „Кенеди“ — каза Сам.

— А Чандлър може да си е признал, че ни е казал за разговора с бонското бюро…

— Трябваше да го задържим — въздъхна Орла.

— Няма начин. Нямаме право да задържаме американски гражданин, който живее в Германия — обясни Джинас.

По лицето на Орла мина гневен облак.

— Значи ЦРУ знае, че сме в Америка, и се опитват да ни убият…

— Трябва да изкараме тази история на бял свят — заключи Сам.

— В смисъл? — попита Орла.

— Ако следобед свикаме пресконференция и разкажем за този заговор пред медиите, ще получим възможност да оцелеем. ЦРУ се опитва да ни елиминира, защото отчаяно искат да прикрият ролята си във взривяването на полет 103. Но щом това стане публично достояние, ще сме недосегаеми.

— Прав си — каза Орла. — Ако нещо ни се случи, ще си имат още по-големи неприятности. Всички ще решат, че е тяхна работа.

— Останете тук — каза Джинас. — Тук е безопасно. Аз ще отида да доведа председателя на управителния съвет.