Сам Грийн
Полет 103 (52)

51.

30 ноември

Бейрут

Сино му подаде двата паспорта.

Сам отвори първо своя. Беше египетски, на името на Салах Хамеид. Снимката беше съвършена. Доколкото Сам можеше да прецени, това се отнасяше за целия документ. „Безспорно Бейрут е един от световните центрове на фалшификациите и измамите — помисли Сам. — Ако тук не намериш хубав фалшив паспорт, значи никъде няма да успееш.“

Орла щеше да се казва Нехад Селайха, двадесет и три годишна. Също гражданка на Египет. Нейният документ също изглеждаше безупречен.

— Успех — каза Сино.

— Благодаря — отвърна Сам.

Срещата им беше на яхтеното пристанище на запад от товарните докове. Беше малко след четири сутринта и градът още спеше. На стоянките бяха вързани цяла редица скъпи яхти, както и няколко по-малки платноходки. Сино беше уредил услугите на бърза моторница, принадлежаща на един от богатите му клиенти. От Бейрут до Никозия разстоянието беше 131 морски мили или 240 километра. Моторницата можеше да поддържа постоянна скорост 112 километра в час при спокойно море, което означаваше, че пътуването им ще продължи малко повече от два часа.

Докато капитанът насочваше моторницата към открито море, Сам слезе в каютата и през следващите два часа завърши бележките си. Обмисли в най-големи подробности точната последователност на събитията, които можеше да са довели до катастрофата на полет 103. Когато обсъди заключенията си с Орла, се изпълни с увереност, че се доближава все повече до отговора на загадката. Обаче все още имаше въпроси, които трябваше да получат отговор.

Капитанът ги остави на малък частен кей на тридесетина километра от Никозия. И двамата имаха чисто нови паспорти, но след опита за убийство Сам предпочиташе да сведе до минимум минаването през всякакви официални гранични пунктове. Бързо намериха такси, което да ги откара до града.

Базаран Дузгун ръководеше малка агенция за недвижими имоти в центъра. Основното му занимание беше посредничество при продажбата на земя — бизнес, който изисква добри връзки, ако искаш да преуспееш в него, така че Дузгун знаеше почти всичко, което се случваше в града. Като странично занимание подпомагаше Мосад с информация. За повечето си приятели Дузгун беше гръцки кипърец с много поколения предци. Майка му беше арменка и както често се случва при арменските бежанци, всъщност еврейка. Дузгун предпочиташе да работи и живее в Кипър. Не изпитваше никакво желание да се мести в Израел. Обаче беше чувал от майка си историите как някога тълпата се нахвърляла върху евреите и че те имат нужда от своя родина, място, където могат да намерят убежище, когато никой друг не иска да ги приеме. За него в тази идея имаше логика. Това беше причината да помага на Мосад винаги, когато можеше.

Понякога му плащаха за сведенията, друг път не. Това нямаше голямо значение за Дузгун, защото той беше агент по убеждение.

Срещнаха се в едно малко кафене на около петстотин метра от агенцията му. Преди седем години екипът на Сам беше изпратен на острова да убие един палестински терорист, който планираше да взриви кораб с химикали в Хайфа. Оттогава не се бяха виждали. За мрежата от саяним на Мосад важеше принципът, че никога не използваш някой член, освен ако нямаш действителна нужда. Саяним бяха на разположение да окажат помощ при извънредни обстоятелства, а не за всекидневни услуги.

„За мен обаче — помисли си Сам — това е извънреден случай.“

Дузгун се здрависа със Сам, поръча си кафе, погледна Орла и се усмихна широко.

— Сам, този път трябва да отделиш малко време, за да разгледаш забележителностите.

— Нямам никакво време. За съжаление.

— Какво искаш да знаеш?

Преди да се срещне с Дузгун, Сам се беше обадил на Картър Джинас в Ню Йорк. Трябваше да му зададе един прост въпрос. Поиска да провери къде трима от пътниците в злополучния полет 103 са си купили билетите. Имената на пътниците бяха Джим Прентис, Скот Валентин и Бен Ханолд.

Джинас му каза да звънне отново след половин час. Дотогава щял да е получил информацията, която му трябвала.

Малко преди да седнат в кафенето, Сам влезе в друга телефонна будка, захрани автомата с цяла шепа монети и се обади още веднъж в Ню Йорк. Джинас вече знаеше отговора. Билетите бяха купени в туристическата агенция „Скетос“ в Никозия сутринта преди катастрофата и платени на място.

Сам погледна Дузгун и попита:

— Чувал ли си нещо за туристическата агенция „Скетос“?

Дузгун кимна и почна да разбърква захарта в кафето си.

— Върти я един гръцки кипърец, Григориус Петракис. Добро момче, макар че малко прекалява с любовта си към виното по обедно време. В Кипър има много туристически агенции, но Григориус е съвестен, така че се оправя. И разбира се, е параван…

— Чий?

— На ЦРУ.

Сам кимна. Знаеше, че ЦРУ поддържа мрежа от туристически агенти. Мосад правеше същото, а и доколкото знаеше, при КГБ не беше по-различно. Или поне при онова, което беше останало от разузнавателната служба след разпадането на Съветския съюз. Сигурно британците и французите правеха същото, стига да имаха нужните за това пари. Още не беше измислен по-добър начин да следиш хората, които пътуват насам-натам, от това да използваш помощта на мрежа от туристически агенции.

— Дали ще разговаря с мен?

— Петракис ли? В никакъв случай.

— Трябва да разбера дали в ЦРУ са научили за трима души, които са си запазили места за полета.

— Тогава ще се наложи да го притиснеш.

— Кое е слабото му място?

Дузгун се замисли за миг. Отдавна знаеше, че всеки човек си има слабо място: любовница, комар, семейство, което обича повече от себе си. Открий го и ще намериш начин да го накараш да ти сътрудничи.

— Като на повечето хора.

Сам се усмихна.

— И какво ще рече това?

— Страхува се да не го гръмнат.

Сам плати кафетата и станаха. От кафенето до туристическа агенция „Скетос“ беше десет минути път пеша по тесните сенчести улички на Никозия. Агенцията беше малка. От едната й страна имаше магазин за сирене, а от другата — винопродавница. Подминаха ги и когато стигнаха до един малък ресторант, Сам каза на Орла да седне и да го изчака.

Това трябваше да го свърши сам.

Върна се при агенцията и хвърли поглед през прозореца. Един мъж седеше зад бюро. Това трябваше да е Петракис. На другото бюро седеше жена на четиридесетина години и пишеше нещо. Възрастна двойка прелистваше някакви брошури и не й личеше да бърза. Сам влезе във винопродавницата, въоръжи се с търпение и започна да разглежда асортимента. Накрая собственикът го попита дали не иска да купи нещо. Сам отговори отрицателно, излезе и отиде да разгледа какво предлага магазинът за сирене.

След десет минути възрастната двойка си тръгна.

Сам влезе в агенцията и затвори вратата.

Петракис вдигна очи към него.

— Трябва да поговорим на четири очи — започна Сам, като фиксираше гърка с поглед.

— Но…

— Става дума за Агенцията — прекъсна го Сам.

Петракис млъкна, после погледна секретарката и излая нещо на гръцки. Тя смутено си взе якето и излезе. Сам не знаеше гръцки, но предположи, че шефът току-що й е наредил да ползва по-ранна обедна почивка.

Сам седна на стола срещу бюрото, погледна Петракис право в очите, извади беретата от джоба и със замах я стовари на плота. Една от причините да настоява да пътува до Кипър с лодка беше желанието му да вземе пистолета — все пак човек трудно може да прекара оръжие през митницата. Беретата не сочеше към Петракис, но въпреки това заплахата беше недвусмислена.

— Можем да свършим работата по трудния начин или по лесния — изборът е твой.

— Кой си ти, по дяволите?

— Това няма значение.

Петракис се облегна.

— Какво искаш?

— За полет 103 си запазил места за трима души. Нали така?

— Самолетът, който падна?

— Да.

Петракис го гледаше подозрително.

— Казвали са се Джим Прентис, Скот Валентин, Бен Ханолд.

Очите на Петракис проблеснаха. „Сигурно си ги спомня добре — каза си Сам. — Особено ако ги е изпял.“

— А, да, спомних си. Ужасна трагедия.

— Съобщи ли на ЦРУ за резервациите?

Вече беше сложил пистолета в скута си. Оръжието не се виждаше от прозореца, но сочеше към корема на Петракис.

— Ама моля ви се! Аз съм туристически агент — каза Петракис. — Единствените хора, с които си имам работа, са авиокомпании, хотели, агенции за коли под наем…

— Както вече споменах, можем да го направим по трудния или по лесния начин — въздъхна Сам. — Ако не отговориш честно на въпроса ми, ще те прострелям в корема. Раната няма да е смъртоносна, но ще те убеди да се разприказваш, преди да ти пусна втори куршум, но вече в главата.

„Не виждаш често как лицето на човек побелява“, каза си Сам, но точно това се случи пред очите му. Смуглото мазно лице на гърка започна да побелява. Кръвта първо се отдръпна от ушите, процесът продължи с бузите. Петракис не беше смелчага. Беше обикновен туристически агент, който обича да изкарва по нещо допълнително, и не виждаше нищо лошо в това, че парите идват от ЦРУ. Със сигурност не му беше минавало през ума, че за това може да отнесе куршум. А сега, когато тази възможност се очертаваше пред него, очевидно не я хареса.

Започна да трепери, лицето му се покри със ситни капки пот.

— Просто ми кажи и си тръгвам.

— Обадих им се веднага след като направих резервациите — измънка Петракис.

— В кое бюро?

— В атинското. Такава е уговорката. Плащат ми месечен хонорар, а аз им се обаждам всеки път, когато някоя резервация е необичайна. Всеки път, когато звънна, ми добавят малка премия към месечния хонорар.

Сам пъхна пистолета в джоба си и каза:

— Не си ме виждал, ясно?

Петракис усърдно закима.

Сам излезе. Докато се отдалечаваше, се обърна и видя как Петракис обърна табелката на „затворено“ и хукна към кафенето през улицата, вероятно да гаврътне поне чашка твърд алкохол. Сам се усмихна.

Влезе в първата телефонна кабина и изсипа купчина монети в автомата. Можеше да се обади за сметка на Джинас, но това би означавало, че ще се отбележи датата и часът на обаждането. Сега в Никозия беше единадесет преди обед, което означаваше, че в Ню Йорк е четири сутринта. Джинас нямаше да може да се наспи, но това си е негов проблем, каза си Сам.

В момента редовният сън на Джинас беше най-малкото, което го тревожеше.

— Картър? — попита Сам веднага щом някой вдигна слушалката.

— Аз съм — чу се уморен глас.

— Можеш ли утре сутринта да дойдеш във Франкфурт?

— Да.

— Веднага щом кацнеш, ела в хотел „Щайгенбергер“ на летището — продължи Сам. — Попитай за господин Салах Хамеид.