Сам Грийн
Полет 103 (5)

4.

10 ноември

Лондон

Докато говореше, очите й почти не помръдваха.

Сам не би могъл да каже дали го е научила някъде, или й е вродено. Независимо кое беше вярното, действаше. Тя го гледаше право в очите, сякаш проверява въздействието на всяка дума, преценява нейната тежест и резултат, преди да мине нататък.

— Израснах в Карлоу. В Ирландия. Знаеш ли го?

Сам поклати глава. Беше преследвал за Мосад палестински терористи из целия свят, но по някаква причина това не включваше провинциална Ирландия. Тя не беше от местата, които привличат Хамас и останалата подобна сбирщина. Те не си падаха по голфа, нито по гинеса.

— Красиво място. Толкова зелено, колкото са сини очите ти. Трябва да дойдеш някой ден. Както и да е. Родителите ми умряха, когато бях на десет…

— Съжалявам.

— Няма нужда. Не си ги убил ти.

Тя го погледна проницателно.

„Дали знае, че съм си изкарвал прехраната с убиване на хора?“, запита се Сам. Вярно, никой от тях не беше ирландец.

Но всички бяха нечии деца, родители или братя. „А това ме прави виновен в очите на потърпевшите.“

— Така попаднах в сиропиталището — продължи тя, като се забави само част от секундата. — Казваше се „Орденът на св. Лука“ и се намираше в едно село, Лейлинбридж. Брат ми Рори беше на пет и не разбираше много какво се е случило. Свещениците му пробутаха някаква история за това как родителите ни са на гости при бог и някой ден много скоро всички ще се съберем отново на небето. За мен това бяха глупости и все още е така. Сиропиталището беше мрачно и през цялото време тъмно. Имаше десет монахини, шестима монаси и трима свещеници. Трябва да е имало тридесетина деца, но те непрекъснато идваха и си заминаваха. Беше 1978 и Ирландия тъкмо свикваше с двадесетото столетие. Вече не отнемаха толкова деца от майките им, колкото едно време, за да ги предадат на църквата само защото жената няма венчална халка на пръста. Обаче това все още се случваше, независимо какво говорят.

— Беше ли щастлива там?

Орла вдигна рамене.

— Предполагам, че донякъде. Имаше и други малки момиченца, както и три-четири момченца, с които брат ми можеше да си играе. Децата добре се справят с тежките положения. Много по-добре, отколкото смятат възрастните. Разбира се, не беше пълна радост. Спяхме в общо спално, нямаше много храна, а тази, която ни даваха, беше отвратителна. Освен това се молехме. Господи, колко се молехме! А ако не се молехме, четяхме Библията. Дотрябва ли ти случайно цитат, питай мен. Мисля, че я зная цялата наизуст.

— „Но Иисус му каза: никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството божие.“

— Лука, глава девета, стих шейсет и втори.

Дори не се замисли, преди да отговори.

— И кога се прецакаха нещата?

— Горе-долу, когато Рори стана на седем.

Очите й се стрелнаха за миг настрани, после отново срещнаха погледа на Сам.

— По това време започна насилието — продължи тя. Гласът й беше мек и овладян, но все още се долавяха гневни оттенъци, силни и незаличими, сякаш подхранвани от вечни пламъци. — Имаше един свещеник, Робъртсън. Не беше ирландец, нито беше роден там. Не и с име като неговото. Вероятно произхождаше от Шотландия. Беше много близък с момчетата, за които се грижеше. Прекалено близък. По онова време не знаех за какво става дума. Не бих го разбрала дори ако някой ми го беше обяснил. Та той насилваше Рори.

Тя се поколеба и си пое дъх. В държането й имаше нещо, което напомни на Сам за свидетел в съдебна зала. Беше овладяна, точна и излагаше доказателствата, сякаш искаше да постигне осъдителна присъда.

— Всичко започна само с отец Робъртсън — започна отново тя, — но после нещата се влошиха. Имаше група свещеници, десетина, които живееха в различни манастири и сиропиталища. Намираха си момчета, които харесваха, и после започваха да си ги пращат един на друг все едно са… и аз не знам какво. Предполагам, че им е било много гот. Сякаш разполагат с харем и през няколко дни с ново момче, с което да мърсуват.

— И Рори ти каза?

— Чак като стана на десет, а аз на петнадесет. Вече беше на възраст, когато си задаваш въпроса дали всичко това е нормално и дали няма нещо нередно в онова, което правят. Отидох да поговоря с отец Маккормак. Той ми каза, че съм порочна, че подобни неща няма и не могат да се случат. Каза, че дяволът трябва да ме е подучил да нападна църквата и че трябва да прогоня демоните от себе си. След това, за да ми помогне да стане по-скоро, започна да ме бие. Имаше пръчка, сцепена на върха, и парчетата се забиваха в месата ми, докато не започнах да пищя, че съм сбъркала.

— А после?

— Нищо не можех да направя. Бях още момиче, нямах сили, а той продължи да ме бие. Спря, когато и аз спрях да се оплаквам, но ме държаха под око и знаех, че никога няма да ми простят. Непрекъснато говорят за прошка, но щом става дума за църквата, прошка няма. И ако прекрачиш границата, те набелязват за враг и вече няма връщане назад.

Закашля се, после продължи:

— На Рори му беше кофти, че си патя, защото искам да му помогна, така че се подчини. Всяка събота го пращаха при друг свещеник. В неделя вечерта се връщаше уморен и тъжен и веднага отиваше в момчешкото спално, хвърляше се на леглото и плачеше, докато заспи.

— Вече не си там — отбеляза Сам. — Какво се случи?

— Успях да се измъкна преди седем години. Без да казвам на никого, успях да уредя да ни прехвърлят с Рори в една семинария в Бостън. Кандидатствах направо там и ни приеха, така че отец Маккормак нямаше никаква друга възможност, освен да ни пусне да си заминем. Бях на седемнадесет, а Рори на дванадесет. Планът ми беше да изляза колкото може по-рано, да се установя в Америка и да държа Рори под око. Година след като пристигнахме там, си намерих работа в библиотеката на Бостънския университет. Много ми се искаше да стана студентка, но нямах пари. В библиотеката имаше всички книги, които исках, и никой не се сърдеше, ако влизах на някои от лекциите. Беше интересно и за първи път в живота си се забавлявах. Църквата все още се грижеше за Рори, но доколкото знаех, с него всичко беше наред. Във всеки случай по-добре, отколкото в Ирландия. — Тя замълча, сякаш искаше да събере сили за следващото изречение. — Преди три години той се обеси.

За секунда на Сам му се дощя да я погали, за да я успокои, но се сдържа — тя бе казала думите отсечено, почти равнодушно. Беше се научила да скрива скръбта, но тя несъмнено се таеше някъде у нея, стига да успееш да проникнеш през защитните обвивки, с които я беше загърнала. Сам беше сигурен в това.

— Нека направя едно предположение — обади се той. — Те така и не са признали съществуването на някаква връзка.

Орла се изсмя, но в смеха й нямаше веселост. Беше груб и подигравателен, студеният смях на бесилките.

— По-скоро биха признали, че са фалшифицирали разпятието господне.

Сам се усмихна.

— Разбира се, че не признаха. Официалното заключение беше, че с години е страдал от емоционални и психически проблеми, че църквата се е опитвала да ги лекува, но за съжаление не са успели да предотвратят това трагично произшествие.

Очите й проблеснаха като фарове, внезапно включени на дълги, и тя ги впи в очите на Сам.

— Разбира се, аз знаех, че това са чисти лъжи. Уби го насилието. Без съмнение го уби църквата, макар да не вързаха със собствените си ръце въжето около врата му. А после се оказа, че нямат нито силата, нито смелостта да си признаят.

— Значи са се измъкнали…

— Не и този път — твърдо каза Орла. — Докато работех в библиотеката на Бостънския университет, се запознах със законите. Ако Рори се беше обесил в Ирландия, нямаше да мога да направя нищо. Църквата притежава тази страна до последния стрък трева. Не бих могла да ги съдя. Не и за самоубийство. Рори го е направил сам или поне те казват така, макар че биха могли да му окачат въжето и да го накарат да го направи. Обаче все пак мога да ги съдя. Мога да заведа гражданско дело за щети.

— Те ще се борят…

Орла поклати глава и ноздрите й гневно се разшириха.

— Вече го направиха — обясни тя. — В началото сама изградих обвинението: събрах необходимите доказателства, като правех справки със закона. Взех показанията на свидетелите и докарах нещата до етапа, когато може да се подаде жалбата. След това предадох всичко в ръцете на една бостънска правна кантора, те се съгласиха да поемат случая за 20 процента дял от щетите. Заведохме дело срещу Бостънската епархия за щети на стойност 500 милиона долара.

— Значи скоро ще си богата млада жена — усмихна се Сам. — Е, аз мога да ти помогна да обзаведеш палата си.

Орла поклати глава. „Има някаква уловка — помисли си Сам. — Винаги има някаква уловка. Толкова пари не ти падат в скута без някакви условия.“

— Те твърдят, че нямат никакви пари.

Сам леко се размърда на стола. Беше само милиметри, но достатъчно, за да разкрие интереса му. Когато работиш за Мосад, чуваш много лъжи. Те изскачат във всякакви форми и размери, почти толкова разнообразни, колкото животните в зоологическата градина. Но рядко беше чувал толкова хладнокръвна, пресметлива и коварна лъжа.

— Католическата църква? Останала без пукната пара?

— Ние съдим Бостънската епархия. А тя заявява, че е фалирала — обясни Орла.

— Лъжат.

— Зная, че лъжат. Въпросът е как мога да го докажа?

„Винаги опира до този въпрос — помисли Сам. — Можеш да знаеш какво ли не, но доказването е нещо съвсем различно.“

— Имат пари. Сигурна съм.

— Да, вероятно имат…

— И искам да ги намериш.

За частица от секундата го изгледа сериозно, после устните й се разтегнаха в покоряваща усмивка.

— Аз? Защо аз? Това не е най-шантавата молба, която съм чувал, но влиза в класацията на първите пет. Може би дори сред първите три, ако човек се замисли малко повече.

— Казаха ми, че можеш да направиш и невъзможното.

Сам разтвори ръце.

— Може би преди, но днес вече не.

— Длъжник си ми — каза Орла.

— Не съм. Не съм ти задължен с нищо.

Тя вдигна рамене и бръсна една къдрица от светлите си очи.

— Може би си прав — каза меко. — Но скоро ще си.