Сам Грийн
Полет 103 (48)

47.

29 ноември

Бейрут

Слънцето току-що се бе показало над линията на брега и плъзгаше бледооранжеви лъчи по водата. Сам притискаше Орла към себе си. Навътре в Средиземно море беше студено, а рибарските лодки не са оборудвани с отопление. Но вече наближаваха пристанището.

Успя лесно да уреди това пътуване, макар и да му струваше скъпо.

Когато още беше в редиците на Мосад, беше участвал в три акции в Ливан за унищожаване на терористи, като и трите пъти беше влизал в страната с лодка. Сухопътната граница между двете държави е само сто и осемдесет километра и е силно укрепена. По цялото й протежение е опъната бодлива тел и се патрулира зорко и от двете страни. Ако се опиташ да се промъкнеш през някой от по-отдалечените райони, рискуваш да попаднеш на противопехотна мина. Обаче и Ливан, и Израел имат морски граници, които се простират на стотици километри и са открити към Средиземно море — средище на едни от най-оживените морски пътища в света. По водите му се носят фериботи, товарни кораби и риболовни катери. Границите трудно могат да се опазят и това е най-лесният път да отидеш от едната страна в другата, без да е нужно да показваш документи на граничните полицаи.

От хотела двамата отпътуваха за Нетаня, малко пристанищно градче между Тел Авив и Хайфа. Там се срещнаха с Дейвид Тобин, който имаше малка рибарска флота, но същевременно беше и човекът, който Мосад използваше, за да прехвърля агентите за тайните им операции на вражеска територия. Спомняше си Сам от доброто старо време, затова срещу две хиляди долара беше готов да проведе няколкото телефонни разговора, нужни, за да се организира пътуването.

Сам и Орла легнаха на дивана в канцеларията на Тобин, за да поспят няколко часа. Събудиха ги в четири сутринта и се качиха на борда на малък рибарски кораб, който се насочи към открито море. Екипажът се състоеше от осмина израелци, които знаеха работата наизуст. Те предполагаха, че Сам и Орла работят за Мосад, затова не задаваха никакви въпроси. В четири и половина вече бяха достатъчно навътре в морето, за да могат да се прехвърлят. Друг плавателен съд, управляван от ливанец, Марван Хамаде, спря на десетина метра от тях и Тобин прекара Сам и Орла с малка лодка до него и им помогна да се качат. Още две хиляди долара смениха собственика си. Трябва да хванеш доста риба, за да изкараш подобна сума. Парите щяха да бъдат разпределени поравно между шестимата членове на екипажа и щяха да купят мълчанието им. Ливанците от години вкарваха хора на Мосад в страната и досега не ги бяха разкрили.

Следващите два часа Сам и Орла прекараха в трюма. Ако се върнеха без улов, рибарите щяха да събудят подозрения, затова вадеха мрежа след мрежа. Бяха се специализирали в улов на аншоа и сардини, които най-често се срещаха в тази част на Средиземноморието, и скоро в сандъците и по палубата заподскачаха безброй малки гърчещи се рибки.

— Боже, мисля, че никога повече няма да хапна сардини — каза Орла, когато лодката най-сетне пое към пристанището. — Горките…

Слязоха на сушата в Дамур, малко рибарско селище на тридесет и няколко километра западно от Бейрут. Пиха кафе, хапнаха по кифла и се метнаха на първия автобус за Бейрут. Бяха облечени просто, за да могат да се смесят с местните, но въпреки това Сам купи на Орла чанта и фотоапарат, за да прилича на туристка. С бялата си кожа и светли очи никога не би минала за арабка, въпреки че косата й бе катраненочерна. Малко след девет вече бяха в Бейрут. Настаниха се в малък хотел до пристанището — един от десетките, където отсядаха моряците, докато чакаха да отплават. На рецепцията приемаха пари в брой и не питаха за документи — нещо, което напълно устройваше Сам. Не искаше никой да разбере, че е в страната. За повечето хора Бейрут вече не беше сигурен град, та какво оставаше за бивш агент на Мосад.

В Бейрут имаше достатъчно хора, който биха се зарадвали да го видят мъртъв, затова не възнамеряваше да се среща с тях.

— А сега какво ще правим? — попита Орла.

— Ще говорим с човека на Мосад в града и ще видим какво може да научим — обясни Сам.

Мосад поддържаше в града мрежа от агенти под прикритие. Те произхождаха от всички слоеве. Агенцията винаги беше смятала Ливан за най-голямата възможна бъдеща опасност за Държавата Израел и винаги беше гледала на проникването във всички слоеве на ливанското общество като на задача от първостепенна важност.

Агенти имаше както във висшето общество, така и сред по-бедните слоеве на населението. В редовете на Мосад се носеха слухове, че поне един член на кабинета е агент под прикритие, но Сам нямаше представа кой може да е. Сред тях имаше висши банкери, бизнесмени и дипломати. А когато се спуснеш надолу по веригата, имаше мрежа от търговци, корабни и туристически агенти, търговци на оръжие и бандити. На всички тях можеше да се разчита да изпратят ранно предупреждение за всяко неочаквано движение на пари, хора или оръжия, което щеше да вдигне Израел по тревога, защото предстои нападение. На най-ниското равнище се намираха вестникопродавците, продавачите на лотарийни билети, чистачите — все хора, които виждаха всичко, което става на улицата.

Някои от тях бяха купени с пари. Във всяка страна, но това важеше с особена сила за Ливан, винаги има хора, на които няколкото хиляди долара, превеждани ежемесечно по сметка в чуждестранна банка, им идват много добре. Други трябваше много предпазливо да телефонират на всеки две години, за да потвърдят съществуването си.

След това имаше такива като кесария, които заедно с кидон (екипите за мокри поръчки, към които някога беше принадлежал и Сам) се ценяха най-високо. В кесария влизаха евреи от смесен произход, които говореха съвършено арабски и бяха инфилтрирали арабските общества. Те прекарваха целия си живот като верни граждани на съответната страна и тайно предоставяха информация на Израел. Известни бяха като „бойци“ или лохамим на иврит. Това бяха хора с извънмерна смелост и дисциплина. Всички знаеха, че съществуват, бяха проникнали дори в ООП, но никой не знаеше истинската им самоличност.

В това се криеше тяхната сила.

Тези хора прекарваха целия си живот в сенките.

Сам знаеше съвсем малко подробности за мрежата, но все пак знаеше достатъчно имена, за да има откъде да започне.

Веднага щом излезе от хотела, той махна на едно такси и нареди на шофьора да кара към квартал „Карантина“. Вече два пъти беше идвал тук. Веднъж по време на обучението си в Мосад. Бяха наредили на него и на още един боец да дойдат в Бейрут и да вземат някакъв документ от техен агент. Това беше част от поредицата тренировки, които имаха за цел да поставят на изпитание изобретателността и решимостта на бъдещите агенти. Втория път беше изпратен да намери един терорист от Хамас, за когото агенцията знаеше, че се е сврял някъде из тесните улички на Карантина. Първото му идване завърши с успех, а при второто извади късмет, че отърва кожата. Мисията завърши с престрелка, при която Сам се оказа изправен срещу превъзхождащи сили и успя да се измъкне само благодарение на лъкатушещите улички на квартала.

А третият път?

Ако трябваше да бъде откровен пред себе си, не би се хванал на бас.

За да оцелееш, като търгуваш с оръжия в Бейрут, се искаха специални умения. Изглежда, Мунир Ганем ги притежаваше в изобилие. Той беше на около тридесет и пет, със слабо жилесто тяло, гладко избръснат и с необичайно дълга коса. Държеше магазин за битова електроника и бяла техника в началото на Карантина. Сам спря пред задръстения с хладилници и климатици втора употреба вход — преливаха чак до улицата, но щом успя да се промъкне вътре, се оказа сред високи до тавана стелажи, пълни с електрически кани, тенджери, вентилатори и телевизори. Знаеше, че тук е мястото, ако искаш да си купиш оръжие. Разбира се, срещу пари в брой и без да ти задават въпроси. Не че в Бейрут нямаше предостатъчно търговци на оръжие, но всеки от тях беше свързан с една от страните в безкрайната гражданска война, която разсипваше страната. Бяха готови да ти продадат каквото искаш, но при условие че ще стреляш срещу другите страни. В този град на партизански борби само Мунир беше независим. Защото беше единствено на своя страна.

— Търся едно от нещата, които обикновено се продават в задното помещение — каза Сам. Каза го уверено, но съвсем не се чувстваше така. Много добре знаеше, че да се снабдиш с оръжие на враждебна територия е едно от най-опасните упражнения на света. Имаше достатъчно търговци, които с удоволствие биха ти продали пистолет за няколкостотин долара, за да те предадат веднага на враговете ти и да приберат още толкова парички.

— А ти кой си? — попита Мунир.

Стоеше само на няколко сантиметра от Сам. Очите му бяха подозрителни, но пък беше нормално да изпитва недоверие.

— Аз ли? Пачка банкноти.

Каквото и да станеше, Сам никога нямаше да му каже кой е, за какво е дошъл и за кого е работил в миналото. Мосад не можеше да спечели конкурс за популярност в Бейрут. Сам искаше пистолет, но не чак толкова.

— Значи господин Банкнота? Да, това е човек, с когото винаги е лесно да постигнеш съгласие — опита да се пошегува арабинът. После поведе Сам към една завеса, дръпна я и запали лампата. Светлината разкри спретнато подредени оръжия. Изборът не беше внушителен, но както във френски ресторант, качеството на предлаганото овъзмездяваше клиента за късото меню. Мунир се беше спрял на четири марки: „Берета“, „Хеклер & Кох“, „Браунинг“ и „Колт“. Предлагаше пистолети, револвери, снайперски карабини, автомати и различни марки пластични експлозиви. Сам плъзна поглед по рафтовете и видя онова, което търсеше — пистолет „Берета М591“. Не беше най-доброто оръжие на света, но Сам беше обучаван с него, когато влезе в израелската армия, и го познаваше като петте си пръста. Свали го от рафта и за миг се спря насред движението, за да прецени тежестта и баланса му. Оръжието беше чисто ново, а Сам не обичаше нови оръжия. И при тях, както при автомобилите, важеше правилото, че действат по-добре, когато са разработени. Но и така щеше да е достатъчно добро.

— Ще го взема.

— Осемстотин долара.

Сам опита да се пошегува.

— Това си е жив обир.

Мунир вдигна рамене.

— Причината да търгувам с господин Банкнота е, че той не се пазари.

Сам отброи банкнотите. „На едро можеш да го намериш за сто — помисли си. — Може би трябва да стана търговец на оръжия. Печалбата е много по-висока, отколкото при антиките.“

След като пъхна оръжието в джоба на якето, излезе и бързо закрачи по тесните улички, докато не намери такси. Следващото място, където искаше да се отбие; беше бейрутската Международна търговска банка.

Тя се помещаваше в подобна на дворец сграда на улица „Хамра“ точно в центъра на градския делови квартал и се ръководеше от Арслан Сино, един от най-влиятелните хора в Бейрут. МТБ беше единствената банкова институция, в която имаха доверие както християните, така и мюсюлманите. Нямаше представителства или клонове, но въпреки това поддържаше отлични връзки с големите финансови институции в Лондон, Цюрих, Франкфурт и така нататък и беше предпочитаният канал за превеждане на пари от и за страната.

Арслан Сино управляваше банката от двадесет години и стъпка по стъпка я беше превърнал в една от най-предпочитаните в Бейрут. Беше роден в ливанско семейство, което по това време живеело в Женева. Бе завършил гимназия там и виеше образование в Париж, после беше работил в Креди Суис, преди да се върне в Ливан и да основе МТБ. Или поне така гласеше официалната история. Неофициалната твърдеше, че е лохамим. Бил роден в Париж в еврейско семейство и на двадесет години подал документи, за да емигрира в Израел. Един от служителите на Мосад, който работел в имиграционната служба, видял потенциала му, изработил му нова самоличност и го прекръстил на Арслан Сино. После използвал саяним, световната мрежа от симпатизанти на Израел, създадена от Мосад, за да му намери работата в Креди Суис. Останалото Сино свършил сам.

Постепенно се беше превърнал в стълб на ливанското висше общество. Въпреки това през всичките тези години си беше останал агент на Мосад. Сам знаеше паролата, която осигуряваше незабавен достъп до кабинета му. Просто трябваше да кажеш на секретаря му, че искаш да провериш сметка 11756 и веднага те въвеждаха. Естествено, подобна сметка не съществуваше. Това беше просто таен код.

Сино се здрависа със Сам и го покани да седне.

— Улфман, смятах, че си се пенсионирал — започна банкерът. — Последното, което чух… — Направи пауза, търсеше начин да се изрази по-деликатно, — е, че вече не си един от нас.

— Просто смених занаята — обясни Сам. — А и аз като всички хора не се подмладявам с годините.

— И какъв си сега?

— Привидно частен детектив — отговори Сам. — Хората идват при мен, за да им помогна. Дължи се основно на миналото ми в Мосад. Обаче продължавам да докладвам на главната квартира. По този начин можем да научим кой се интересува от нашите операции… освен това мога да работя по случаи, които са прекалено чувствителни, та с тях да се заеме агенцията.

Всичко това бе лъжа. Обаче Сам трябваше да намери начин да накара Сино да говори с него. Ако знаеше, че вече не докладва на Мосад, щеше веднага да го изхвърли. Сино беше много верен боец.

— И какво искаш да научиш?

— Трима служители на ЦРУ загинаха с полет 103, който катастрофира преди десет дни — започна Сам. — Работили са по случая с американските заложници в града. Опитвам се да науча дали по някакъв начин не са свързани с катастрофата.

Сино си наля чаша вода от бутилката на бюрото си и отпи малка глътка.

— Какво знаеш за работата на бейрутското бюро на ЦРУ?

— Почти нищо.

— То е едно от най-корумпираните и некадърните в тази организация — обясни Сино. — Американците нямат представа какво се случва в Близкия изток и няма и да имат. А причината? Нямат разузнаване тук, в смисъл разузнаване, което да заслужава да бъде наречено така. Защото работещите в бюрото са прекалено заети да търгуват с наркотици.

— Наркотици?

— Да. Типът, който ръководи тукашното бюро, казва се Фоли, има дългове… огромни дългове. Тукашното бюро се замеси в контрабандата на наркотици, която, смятам, знаеш, се превърна в единствения печеливш сектор на ливанската икономика след началото на гражданската война.

Бюро на ЦРУ, което търгува с наркотици? Възможно ли бе това, запита се Сам. Бяха минали само няколко години, откакто светът научи как Агенцията е доставяла нелегално оръжие за Иран, заклетия враг на Щатите. Щом бяха могли да направят това, защо да не търгуват с наркотици?

— Сигурен ли си?

— Част от парите, които изкарват, минават през банката.

— Възможно ли е това да има връзка с бомбата в полет 103?

Сино вдигна рамене.

— Щом има връзка с бейрутското бюро, всичко е възможно. Но не съм чул нещо подобно.

— Как внасят наркотиците в САЩ?

— С дипломатическата поща. Гениално просто, каквито са най-добрите заговори. Чантата пътува всеки ден от Бейрут за Вашингтон заедно с наркотиците.

Сам благодари на Сино и му записа телефонния номер на хотела, за да му звънне, в случай че чуе още нещо. После взе такси и отиде в другия край на града да се види с Басем Джабер, чиято транспортна фирма се намираше в предградията. Джабер също беше лохамим, човек с внимателно изградена самоличност, която му позволяваше да се движи свободно из палестинското общество. Сам продължаваше да размишлява по разкритието, че бейрутското бюро на ЦРУ пренася наркотици в Америка. Възможно ли бе това да има някаква връзка с катастрофата? Поговори двадесетина минути с Джабер, но излезе, че той не знае нищо. Не беше чувал нито за трафика на наркотици, нито за загиналите в самолетната катастрофа агенти на ЦРУ.

Късно следобед Сам се отби в канцеларията на Шади ал-Зариф. Повечето агенти, които Сам познаваше в Бейрут, бяха внедрени от Мосад, но ал-Зариф бе по-обикновена връзка. Беше се продал за пари, макар да беше собственик на една от най-големите куриерски фирми в града — А1, която разнасяше с мотоциклети документи, писма и малки пакети за всички големи банки, компании и посолствата. Освен това беше местен представител на една от големите американски куриерски фирми. Куриерската служба на ал-Зариф доставяше хиляди документи дневно. Разузнавателните агенции винаги държаха да имат достъп до подобни предприятия. Много малко са по-добрите начини да събираш информация от това да преглеждаш съдържанието на пощата на някое посолство или правителствена служба.

Компанията на ал-Зариф беше най-голямата и съответно всички се домогваха до услугите му. Той просто се продаде на онзи, който предлагаше най-много пари, а това случайно се оказа Мосад. Всъщност Сам таеше подозрения, че се продава и на други разузнавания. Разчиташе на това, че агенциите не разговарят помежду си. След като продадеш информацията си на Мосад, защо да не я препродадеш на иранската ВЕВАК, както и на египетската Генерална дирекция за проучвания на държавната сигурност (ГДПДС)?

Чака почти четиридесет минути, докато успя да види ал-Зариф. Шади беше нисък и дебел, с мазна косица и златен медальон на дебела верижка, който се губеше сред стърчащите от разкопчаната му риза косми. Климатикът в кабинета му работеше на максимум, но въпреки това телесата на дебелака бяха плувнали в пот.

— Значи искаш да научиш повече за контрабандата на наркотици, организирана от ЦРУ — повтори той въпроса на Сам и съзаклятнически се наведе към него. — Тогава нека ти кажа нещо. Щяха да я разкрият с гръм и трясък.

— С гръм и трясък… как?

— Тримата агенти, които бяха пратени тук, за да разследват отвличането на американците. Взеха да разпитват, разговаряха с всякакви хора и почнаха да откриват неща, които е по-добре да останат скрити. Научиха и за контрабандата на наркотици.

— Сигурен ли си?

Ал-Зариф кимна.

— Познавам човека, който ги е светнал. Трябваше да им осигури следа къде държат заложниците, но щом научиха за наркотърговията, решиха да се заемат с нея.

— И какво стана с тях?

— Заминаха.

— Къде?

— Нямам представа.

Сам стана да си върви. С Орла се бяха разбрали да се срещнат в шест в хотела и не искаше да я кара да чака.

Представителството на ЦРУ в Бейрут търгуваше с наркотици.

Тримата агенти, изпратени в града, Прентис, Валентин и Ханолд, бяха научили за това.

Може би са били на път да разкрият всичко с гръм и трясък.

А после са напуснали града.

Малко по-късно са загинали с полет 103.