Сам Грийн
Полет 103 (47)

46.

28 ноември

Тел Авив

Орла го чакаше в стаята им в хотел „Оптима Тауър“. Веднага щом влезе, Сам почувства, че има да му казва нещо. Вероятно беше говорила по телефона с адвокатската кантора в Бостън.

— Направо не е за вярване — възкликна тя. — Съгласиха се просто ей така.

— Какво ти казаха? — попита Сам.

Наля си едно уиски от минибара. Вече минаваше шест вечерта, а беше изкарал наистина дълъг ден. Полетът от Рим им отне час, после разговаря повече от два часа с Имер. Все още се опитваше да сглоби някаква картина от онова, което беше научил. Защо трима високопоставени агенти на ЦРУ е трябвало да бъдат на борда на този самолет? Просто са си отивали у дома? Възможно е…

— От Бостънската епархия са се свързали с кантората — продължи тя. — Казали, че е станала грешка и че авоарите са налице. Предложили да платят цялата сума в брой веднага щом се подготвят нужните документи.

— Колко време ще отнеме това?

— Най-малко седмица.

— Толкова дълго?

— Трябва да депозират в съда документите, удостоверяващи, че обезщетението е напълно изплатено.

Видя, че на лицето на Сам се изписва тревожно изражение.

— Поне спечелихме…

— Докато сме живи.

Орла го погледна уплашено.

— Какво искаш да кажеш?

„Тя е още дете — помисли си Сам. — Умна и красива, но въпреки това още дете. Няма представа какви сили движат света.“

— Ако умрем, преди да са превели парите, искът се прекратява с нашата смърт.

— Те не биха…

— Хора са умирали за много по-малко от петстотин милиона…

Тя пристъпи към него и отпусна глава на гърдите му. Сам разбра, че никога не й е хрумвало срещу какво се е изправила. Или каква дена може тя лично да плати заради упорството си. Пръстите й затрепериха, кожата й изведнъж стана хладна. Сам вдигна главата й и я целуна по устните.

— Всичко ще се оправи. Просто трябва да внимаваме.

Пусна я и допи уискито. После попита:

— Получи ли се нещо от Картър?

— Прекарах два часа в бизнесцентъра и поработих с телефона и факса.

— И?

Орла започна да подрежда няколко листа по писалището.

— Пусна ти по факса списъка с хората, които са се отказали да летят с полет 103. По същество това е делови маршрут и при всеки полет имат около 20% откази. Това е нещо нормално. Системата им за запазване на места им позволява да продават 110% от тях, защото могат да предположат с голяма степен на сигурност, че много хора ще се откажат в последната минута. Отказите са нещо нормално за авиокомпаниите.

— Но в този случай процентът е по-висок от нормалното.

Орла кимна.

— С колко?

— Около тридесет процента. Донякъде това е и причината, че на борда са били и толкова много студенти. Всички са изчаквали и тъй като е имало толкова много откази, в последната минута са успели да получат местата.

Сам вторачи поглед в списъка с имена.

— И кои са тези хора?

— Проведох няколко разговора по телефона — започна Орла.

— И?

— Общо седемдесет души са се отказали да летят с полет 103 — продължи тя. — От тях тридесет и един са стандартни бизнесмени и туристи. Хора, които работят за американски корпорации в Лондон. Работещи в Сити, които отиват в Щатите за работна среща. Такива хора. Обаче тридесет и девет са служители на американското правителство.

— Мамка му — измърмори Сам. — В кои служби?

— Двадесет и един са служители в посолствата в Лондон и Бон и една двойка от Ирландия, които е трябвало да хванат полет от Дъблин, който щял да им позволи да направят връзката със 103-ти на Хийтроу.

— И всички тези хора са отменили полета си?

Орла кимна.

— Други петима са американски военнослужещи, чиято база е в Германия.

— И?

Сам усети, че вече знае какво ще последва.

— Тринадесет служители на ЦРУ.

— Сигурна ли си?

— Проверих няколко пъти — отговори тя и посочи списъка с имената. — Когато се обадиш в централата в Лангли, телефонистите те свързват. Значи всички са служители на ЦРУ.

Сам отново погледна надолу, но този път погледът му се плъзгаше по списъка с имената на пътниците, които бяха загинали.

— Интересно, колко от тези хора са работили за американското правителство?

— Доколкото мога да кажа, нито един — отговори тъжно Орла.

— С изключение на тези тримата тук — поправи я Сам. — Джим Прентис, Скот Валентин и Бен Ханолд.

— И кои са те?

— Специални тайни агенти на ЦРУ — обясни Сам. — Те не фигурират в никакви документи, за това не би попаднала на тях в проучванията си.

— Обаче са от Агенцията?

Сам кимна.

— Били са изпратени в Бейрут, за да се опитат да намерят и освободят американските заложници. Така възниква въпросът защо толкова много американски държавни служители са били предупредени да си отменят полета. И защо тези тримата не са?

— Може би просто не е стигнало времето, за да им кажат.

— Може би…

Но Сам не беше сигурен.

Нещо не беше наред.

— Страдаш ли от морска болест?

Тя поклати глава.

— Свикнеш ли веднъж с Ирландско море, вече от нищо не те е страх.

— Прекрасно.

— Защо?

— Защото заминаваме за Бейрут. Още тази вечер.