Сам Грийн
Полет 103 (46)

45.

28 ноември

Тел Авив

Зви Имер поздрави приятелски Сам, както впрочем правеше винаги, щом се видеха.

Вече на около седемдесет, все още слаб и жилест, с кафяви очи, допреди шест години той оглавяваше тренировъчния център на Мосад, но влошеното му здраве го принуди да се пенсионира. Беше приел Сам веднага след като той напусна армията и в течение на една година лично превърна необучения новобранец в агент. Това беше процес колкото психологически, толкова и физически. Имер разглобяваше курсистите на парчета, а после ги сглобяваше отново, но вече като съвършени служители на Държавата Израел.

Понякога Сам си мислеше, че Израел е в кръвта на Имер. Че ако срежеш гърдите му, ще откриеш, че сърцето му има формата на тясната ивица земя, проточила се несигурно на брега на Средиземно море. Беше роден в Украйна през 1927 г., факт, който винаги подчертаваше с глух смях.

„Само си представи — казваше той, докато се хранеха след някоя тежка тренировка, — евреин, роден през 1927 в Украйна. Може ли историята да ти раздаде по-трудни карти? А вие си мислите, че животът е труден, защото ви карам да направите петдесет лицеви опори преди закуска. Разбери, нямате представа какво значи тежко.“

По-късно, когато постепенно научи подробности за живота на Имер, Сам осъзна, че е бил напълно прав. Той никога не разказваше подробности, но Сам ги научи от разговори с баща си и приятелите му сред израелските ветерани. Като дете Имер беше преживял колективизацията — създаването на колхозите, — както и последвалия глад. После чистките през трийсетте, при които милиони хора са изпратени в лагерите. След това бруталното нахлуване на нацистите и накрая гоненията срещу евреите в окупираната от германците Украйна. Бил пратен в Дахау, оцелява там в течение на две години, докато съюзниците най-накрая не освобождават лагера. В края на войната е един от малцината евреи, оцелели толкова дълго. Оттам се добира до Палестина и се присъединява към бойците, които се борят за независима държава. Два пъти го раняват, но веднага се връща на бойното поле.

Бащата на Сам, също бивш агент на Мосад, беше подхвърлил, че изобщо не е за чудене защо Имер бил готов да се сражава: за да има страна, където да се чувства в безопасност сред своя собствен народ. Освен това не очаквал другите да последват неговия пример.

Това поколение, Сам го знаеше, никога не би се съгласило еврейската родина да бъде изложена на опасност.

Беше прекарал нощта с Орла в грандхотел „Плаза“, на десет минути пеша от Испанското стълбище във Вечния град. Наистина имаше за какво да празнуват. Бяха тръгнали от нищото, но накараха Ватикана да се предаде. Сам забеляза, че в настроението на Орла се усеща някаква лекота: сигурно идваше от това, че бе успяла да отмъсти за смъртта на брат си. Църквата беше принудена да си плати и това представляваше известна утеха. Беше казала на Сам, че се надява оттук нататък да продължи своя собствен живот.

Тази сутрин бяха излетели от Рим за Тел Авив. След приключването на случая с Ватикана Сам искаше да продължи работата по разгадаването на тайната, обгръщаща полет 103. Инстинктивно усещаше, че следващата следа не е в Локърби, нито в Ню Йорк… а в Тел Авив.

Настаниха се в хотел „Оптима Тауърс“, модерна функционална сграда с вид на жилищна кооперация близо до центъра. Орла остана в стаята, а Сам потегли към другия край на града, за да се срещне с човека, за когото беше уверен, че може да му помогне да разкрие тайната.

Имер.

Жилищната сграда, в която живееше бившият агент, се намираше близо до парк „Яркон“ в северния край на града. По пътя натам Сам мина покрай „Сейнт Антъни“, една от само четирите католически черкви в града, и се сети за заплахата на Тарпини. Ватиканът беше могъщ противник. А и парите още не бяха платени.

„Ако нещо се случи с нас, няма да им се наложи да платят петстотин милиона долара.“

Още една причина да внимава.

Огледа пасажа, който водеше към жилищната сграда, преди да навлезе в него. Нямаше представа дали тук живеят и други ветерани от Мосад, но не беше изключено. Всеки обича да е близо до хора от своята порода и това важи с особена сила за старите бойци.

Пасажът беше пуст. Беше два и нещо по обед. Във фоайето на бетонния жилищен блок бяха оставени множество велосипеди. А на паркинга пред него стояха само няколко евтини коли. Това беше един от по-скапаните райони на града и всеки, който имаше пари за по-хубав автомобил, можеше да си позволи да живее някъде другаде.

Апартаментът на Имер беше на осмия етаж. Сам взе асансьора и щом излезе от него, зави наляво. Едва успя да почука веднъж и Имер отвори.

— А, Сам — каза той и по тясното му обветрено лице се разля широка усмивка. — Хайде влизай, влизай.

Бяха минали две години, откакто за последен път бе видял Имер, значи от времето, когато бе приключил със случая Робъртсън. Винаги си беше мислил, че пенсионирането състарява хората, но никога не беше виждал толкова ярко доказателство за това. Отнеми на човека целта — и животът ще започне да изтича от тялото му. Последния път, когато Сам видя Имер, макар и стар, той беше във форма, със сравнително опъната гладка кожа, а очите му бяха ярки и съсредоточени. Сега кожата му беше сива и увиснала, бузите небръснати, а очите му пълни с умора.

— Заповядай — покани го той, — ще ти донеса нещо за пиене.

Сам го последва през коридора. Жилището беше едностайно. В единия край имаше кухненски бокс, а до него врата към банята, в която едва имаше място за един човек. В хола стоеше телевизионен шкаф с телевизор и радио, малко писалище на колелца и сгъваемо легло, което можеше да се използва и като кресло. Единственото украшение в помещението беше снимка на двете дъщери на Имер: Кейти, която сега живееше в Бостън, вече омъжена и с две деца, и Хана, която работеше в клона на една от американските инвестиционни банки в Лондон. Сам знаеше, че преди двадесетина години Имер се беше развел и двете момичета бяха единствените му близки. Въпреки това се виждаха рядко.

„Точно като мен — помисли си кисело Сам. — Мосад и бракът май не се връзват.“

Единствената луксозна вещ в апартамента беше шумният климатик, надничащ през единствения прозорец на фасадата. Сам застана под него, изпълнен с благодарност за струята студен въздух.

„Значи това получаваш за цял живот служба на Мосад? — каза си Сам, докато плъзгаше поглед из жилището. — Всъщност едно голямо нищо.

Аз поне успях да се измъкна, докато имах възможност.“

— Още ли работиш на свободна практика — попита Имер. — По-добре да се върнеш на служба, момче. Израел има нужда от теб…

— Няма да ме вземат — отговори Сам. — Не и сега…

— Тогава какво искаш?

— Помощ.

— Този път за?

— Полет 103.

— Пълна трагедия — въздъхна Имер.

— Зная — отговори Сам. — Но и тайна.

Имер донесе две димящи чаши кафе и седнаха от двете страни на дървената маса. Старецът може и да изглеждаше крехък и дори немощен, но Сам знаеше, че все още е част от мрежата на Мосад. Беше обучил няколко поколения агенти. „Не само аз го възприемам като втори баща. Всички се отбиват в този апартамент и носят малки късчета клюки от фронтовата линия.“

— Било е бомба, нали? — попита възрастният мъж.

Сам кимна и отпи първата глътка кафе. Беше от най-евтиното, при това разтворимо. Вкусът му беше ужасяващ, но поне съдържаше малко кофеин.

— Значи е дело на нашите приятели палестинците оттатък границата — каза Имер. — Те са единствените, които взривяват самолети.

— Като изключим… — Сам направи пауза — две неща.

— И те са?

Сам му разказа за пристигналия няколко минути след падането на отломките хеликоптер „Блек Хок“. След това му каза, че е открил в Цюрих предупреждение към служителите на посолството да не летят с полет №103.

— Какво искаш да кажеш? — попита Имер.

— Просто, че около самолета е кипяла доста необяснима дейност от страна на американците.

— И?

— И искам да разбера защо.

Извади списъка с имената на загиналите и го сложи на масата.

— Това са били пътниците. Ще ми се да науча нещо повече, освен имената.

Имер започна да чете списъка.

Устните му помръдваха леко, челото му се беше набръчкало от съсредоточаване.

— Тези тримата — каза той, след като свърши.

— Кои? — попита Сам и проточи врат.

Пръстът на Имер сочеше три имена някъде в средата на списъка с пътниците.

— Джим Прентис, Скот Валентин и Бен Ханолд.

— И кои са те?

— Хора на ЦРУ — обясни Имер. — Трима от най-добрите им специални агенти. Бяха изпратени в Бейрут да работят за освобождаването на четиримата заложници там.

— Защо трима агенти на ЦРУ ще се озоват на борда на този самолет?

Имер вдигна рамене.

— Може да са ги извикали да се върнат.

— Обаче служителите на посолствата са били предупредени да не пътуват с този полет.

— Може съобщението да не е стигнало навреме до ЦРУ — промърмори Имер. — Правителствените служби си нямат доверие. Така е в Израел и вероятно в САЩ положението е същото.

— Но ако събереш всичко… получава се известна насока.

— Може би — съгласи се Имер. — Но може да е и поредица съвпадения. Да, нищо чудно.

— Трябва да науча истината — повтори Сам.