Сам Грийн
Полет 103 (44)

43.

26 ноември

Люцерн

Грандхотел „Насионал“ на брега на езеро Люцерн бе построен преди повече от век от Сезар Риц и Огюст Ескофие, но на всеки десетина години го обновяваха, така че бизнес центърът му беше оборудван с всичко, от което Сам имаше нужда.

Той седна зад писалището в оградената с паравани самостоятелна кабинка, която беше поискал, и се огледа дали всичко нужно е на мястото си: телефон, компютър с модемна връзка, телекс и факс. След това погледна Орла.

— Готова ли си?

Усмивка разтегна начервените й устни.

— Разбира се.

Сам разположи всички документи на бюрото пред себе си. Банка „Обединени доминиони“ имаше свои собствени кодове айбан и суифт. Сам вече беше прехвърлил 10000 долара от лондонската си сметка в банката. След това изпрати 5000 по сметка, която имаше в Тел Авив, и отново обратно. Целта беше да се погрижи банката да стане разпознаваема за компютрите, които управляваха прехвърлянето на парите в световната финансова система, така че всяка бъдеща операция, която нареди, да не бъде отказана.

Досега всичко вървеше като по вода.

След това накара Орла да се обади и да поиска кодовете на айбана и суифта на банка „Лабушер“. Когато някой от рецепцията вдигна телефона, Орла обясни, че се обажда от лондонска адвокатска кантора, защото трябва да уреди паричен превод за един клиент. Един от банковите чиновници й прочете нужната информация, защото тя не беше секретна. Ежедневно банките осъществяват хиляди преводи помежду си.

Щом Орла записа номерата, Сам отиде при телекса. Измисли осемцифров номер на банкова сметка, след това нареди превода на сто хиляди долара по тази сметка в банка „Лабушер“. После каза:

— Сега трябва да чакаме.

— Какво?

— Естествено системата да отхвърли превода.

Отне им петнадесет минути.

Сам отиде при телекса. Съобщението беше от компютърната система на банка „Лабушер“ и гласеше само, че номерът на сметката е отхвърлен.

Сам вдигна телефона и набра номера.

— Моля, свържете ме с отдел „Обслужване на клиентите“, но с някой, който говори английски.

Тонът му беше официален, но леко изнервен, като на човек, който има да върши по-важни неща, отколкото да проследява отхвърлени преводи. Зачака, заслушан в музиката в слушалката, докато телефонистката го прехвърляше. Когато някой от другата страна вдигна, Сам каза:

— Здравейте, обаждам се от банка „Обединени доминиони“ в Насау. Имам проблеми с един превод.

След това издекламира айбана и суифта на бахамската банка и зачака банковия чиновник да провери системата.

— За сто хиляди долара, нали? — попита мъжът.

— Точно така — отговори Сам.

— За кого е предназначен?

— Рето Циглер.

Отново настъпи пауза. Минаха тридесет секунди, после цяла минута: явно чиновникът работеше с главния сървър.

— Сбъркали сте номера на банковата сметка.

— Ще ми продиктувате ли верния?

— Осем, четири, две, седем, едно, седем, девет, две.

Сам записваше цифрите върху лист хартия и след като чиновникът свърши, му ги прочете отново, за да се увери, че не е сбъркал.

— Благодаря за съдействието — каза весело. — Ще повторя превода.

След това погледна Орла.

— Точно както ти казах. Банките не говорят с хора, а само с други банки. Вече имаме номера на банковата сметка на Циглер.

— Добра работа — похвали го тя.

По изражението й Сам разбра, че е впечатлена.

— Следващото, което трябва да разберем, е колко пари има в нея и кой я контролира.

— И как възнамеряваш да го направиш?

— Аз няма да правя нищо, но ти — да — отговори той с усмивка.

Трябваха им десет минути, за да може Орла да научи наизуст точните думи, които Сам искаше да използва, но когато свършиха, беше отлично подготвена. Вече знаеше точно за какво да пита и как да зададе нужния въпрос.

— Защо аз? — попита тя, когато Сам свърши с обясненията как ще проработи измамата. — Със сигурност ти би се справил по-добре.

— Подсъзнателно хората се доверяват по-лесно на жена, отколкото на мъж — обясни той. — Такава е човешката природа.

Орла взе слушалката, набра номера и помоли да я свържат със служителя в „Лабушер“, който се занимава с одобрение на кредитни карти.

— Здравейте, обажда се Рейчъл Евънс от банка „Обединени доминиони“ в Насау — започна тя, когато господин Гербер вдигна телефона. — Трябва да проверя някои подробности от една молба за кредитна карта.

Сам й беше казал, че е малко вероятно първото обаждане от „Обединени доминиони“ да е било отбелязано, така че никой няма да разбере, че само за един ден е имало две обаждания уж от Насау.

— На чие име? — попита Гербер.

— Рето Циглер.

— Номер на банковата сметка?

— Осем, четири, две, седем, едно, седем, девет, две.

Сърцето й блъскаше в гърдите.

„Толкова сме близо…“

— И какво ви трябва да знаете?

— Балансът на сметката, така че да мога да разреша кредитния лимит за тази карта.

От другата страна настъпи мълчание. Банките говорят с други банки, така бе казал Сам. Звънят си непрекъснато, за да проверяват номера на сметки, клиенти, прехвърляне на пари. Координацията помежду им намалява опасността от измами, което пък дава възможност на всички да направят повече пари.

— Към вчерашна дата три милиарда и седемстотин милиона швейцарски франка — каза най-накрая Гербер. След това с възможно най-фината ирония, която може да си позволи един швейцарски банкер, добави: — Смятам, че е възможно да му дадете златна карта.

— И аз мисля така — засмя се Орла. — В случай че трябва да издам още една карта, има ли още някой, който приподписва?

— Тегленето на пари трябва да е приподписано от отец Алберто Трапини — отговори Гербер. — Мога ли да ви бъда полезен с още нещо, госпожице Евънс?

— Не, това е всичко. Благодаря за любезното ви съдействие.

Орла затвори телефона и погледна Сам.

— Ти излезе прав. Банката винаги ще разговаря с друга банка.

— Колко пари има в сметката?

— Това копеле разполага с три милиарда швейцарски франка — въздъхна тя. — И седемстотин милиона отгоре.

Сам бързо сметна на листа.

— Това ще рече два милиарда и четиристотин милиона долара.

— Има още едно име като сметкодържател — допълни Орла. — Отец Алберто Трапини.

— Мисля, че зная къде можем да го открием.

— Във Ватикана?

— Точно така.

Сам забеляза как за миг очите на Орла се изпълниха с тъга. Понякога хората, които дълго са се стремили към нещо, започват да изглеждат така, когато го постигнат.

— Сам, ние намерихме парите им… парите, които твърдяха, че нямат.

И го прегърна. Сам усещаше топлината на кожата й върху своята, усещаше дъха й по бузата си.

— Знаех си, че можеш да го направиш. Сигурна бях.

— Трябва да се кача да се преоблека — каза Сам и с неохота я отмести от себе си. — Коя е моята стая?

— Всъщност наех само една — отговори тя.

— Защо? Нямаше ли свободни?

— Не съм питала. — Тя вдигна рамене и го погледна с дяволита усмивка. Тръгнаха нагоре като влюбени тийнейджъри, които току-що са осъзнали, че родителите им в събота и неделя няма да са у дома. Докато Сам затвори вратата и извади шампанско от минибара, Орла успя да се съблече и се хвърли в обятията му. Той усещаше вкуса на шампанското по устните й и парфюма по кожата й. Ръцете й го стискаха здраво. Устата му се плъзна по шията й и после още по-надолу, докато не стигна до розовите зърна. Тя потрепери, пое си дълбоко дъх, отпусна се на килима и го придърпа върху себе си.

— Хайде, чукай ме — измърмори дрезгаво. — Изчукай ме направо тук, на пода.

Продължиха час или час и половина. Сам не си гледаше часовника. Тя правеше любов по същия начин, както говореше. С една несантиментална брутална интимност. Когато тя свърши с него, Сам целият потръпваше от изтощение и удоволствие, а мускулите го наболяваха.

— Какво ще правим сега? — попита Орла.

— Първо ще ядем, а после ще купим два билета за Рим.

— Забрави нещо — каза Орла, като се претърколи и го яхна.

— Какво?

— Че първо ще те изчукам още веднъж.

Сам се усмихна и я придърпа към себе си. После отново засмука зърната й, плъзна език по тях и усети как се втвърдяват от ласките му.

— Сега Ватиканът наистина ще има причина да не те обича.