Сам Грийн
Полет 103 (43)

42.

26 ноември

Берн

Построената в началото на XX век бяла сграда на американското посолство в Берн властваше над площада, издигайки се над околните сгради и улици като великан между джуджета. Сам спря за миг на входа и стрелна охраната с поглед, преди да влезе.

Тази сутрин се беше качил на първия полет за Цюрих, в който успя да намери свободно място, мина бързо през паспортния контрол, а после успя да направи връзка с влака, който спираше на летището и щеше да го откара за един час до швейцарската столица Берн. Беше се уговорил с Орла да се видят следобед в Люцерн. Но преди това искаше да свърши още нещо.

Да се отбие в американското посолство.

И да провери дали казаното от Майкъл отговаря на истината.

От гарата в Берн взе такси, което мина покрай парламента и го закара на Юбилеумс Щрасе, където се намираше посолството. Развяващото се високо над покрива знаме с бяло-червените ивици и звездите на син фон го правеха лесно за откриване.

Преди да тръгне, Сам беше направил някои проучвания. Беше се сдобил със списъка на служителите в консулския отдел, така че знаеше кого да потърси. Влезе, отиде на рецепцията и заяви:

— Имам среща с Джейкъб Роузън.

Роузън беше заместник — подсекретар по културните въпроси и работеше в бернското посолство вече пет години. Очевидно беше дипломат от кариерата, защото досега бе служил в Бон и Мадрид. Имаше за задача да подпомага обмена на хора и идеи между организации в областта на изкуствата от Швейцария и САЩ. Такива хора имаше във всички посолства и те бяха толкова ниско в йерархията, че Сам беше сигурен, че никой не им обръща внимание.

— А вие сте?

Според табелката с името момичето се казваше Лиза. Говореше отличен английски, в който само от време на време се долавяха остатъци от швейцарския немски. Докато говореше с нея, Сам забеляза, че един от пазачите, висок слаб мъж в синя униформа, поглежда към него. Стоеше точно до входа и внимателно проучваше всеки, който заставаше на рецепцията. Вярно, оглеждаше Сам, но щеше да е преувеличение да се каже, че изпитва някакви подозрения. Просто го държеше под око така, както правеше с всички посетители.

— Сам Улфман — отговори той. — От Европейската библиотечна асоциация. Имаме среща в единадесет.

— Моля, седнете.

Сам кимна и се огледа.

— Мога ли да ползвам тоалетната?

— По коридора вдясно. Третата врата отляво.

Сам тръгна в указаната посока. Както във всяко учреждение, и в посолството трябваше да има табло с обяви за служителите. Това беше мястото, където да окачиш всяка информация, която трябва да стигне до тях. Обикновено ги разполагаха във фоайето или близо до столовата — това бяха двете места в сградата, край които може да си сигурен, че служителите минават всеки ден. Сам не беше видял табло във фоайето.

Отмина тоалетните и продължи по коридора. В дъното имаше стена, а коридорът се разделяше на две и продължаваше в противоположни посоки. В единия край видя столовата. Но дори и да не беше успял да я види, местонахождението й се разбираше по миризмата на кафе и сандвичи. Той ускори крачка, като хвърли поглед на часовника си, докато вървеше. Досега беше изразходвал цяла минута и разполагаше с още четири, преди някой да заподозре нещо. Значи още сто и двадесет секунди…

Таблото с обявите бе точно до входа към столовата. Докато си поръчваха кафе или чакаха да стане, вляво от него групичка мъже си приказваха за плановете си за коледното празненство. Изобщо не му обърнаха внимание. Той започна да оглежда таблото. Съобщение за предстоящото честване на Коледа. Даваха се под наем и вили в близките ски курорти.

И тогава го видя. Думите върху един лист А4 гласяха:

„Полетите на «Пан Ам» до САЩ — съвети за безопасност.“

Хвърли поглед наляво. Двама от мъжете си слагаха захар в кафетата. Бяха приключили разговора за коледните забавления и тъкмо започваха да се оплакват от началника на кабинета на посланика. Както и от някакви жени, които според тях били получили прекалено голямо повишение в сравнение с малките си познания. Сам устоя на подтика да се изсмее. „Във всяко учреждение глупостите са едни и същи“, помисли си. Бързо извади карфицата, свали листа, сгъна го на две и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. След това тръгна да се връща. Погледна отново часовника. Вече бяха минали две минути. Ускори крачка. Оставаха му още шейсет секунди.

„Ще се справя.“

— Господин Улфман… — каза Лиза още щом той влезе във фоайето. Изчака го да се приближи и добави: — Съжалявам, но господин Роузън не си е отбелязал за вашата среща.

Гласът й прозвуча извинително.

Обаче охраната продължаваше да го гледа с подозрение.

— Но моята секретарка уговори срещата още преди месец!

— Ако може да почакате — каза Лиза, — мисля, че господин Роузън ще успее да се освободи преди обяд и ще слезе. Стига да имате време.

— О, не — отговори Сам, като се постара да вложи малко раздразнение в тона си. — В дванадесет имам среща във френското посолство. Ще наредя на секретарката ми да уговори нова среща.

Излезе от сградата и закрачи по Юбилеумс Щрасе. Наближаваше обяд и улиците вече бяха започнали да се пълнят с хора, тръгнали на пазар. Започваха да излизат и служителите, които отиваха да обядват. Сам взе такси до гарата. Щеше да му трябва цял час, за да стигне до Люцерн с влака, който идваше от Женева. Ако таксито се движеше достатъчно бързо, може би щеше да успее да хване заминаващия в дванадесет и пет. Едва когато се отпусна на задната седалка, разгъна листа и започна да чете:

Полетите на „Пан Ам“ до САЩ — съвети за безопасност. Предупреждаваме всички служители на посолството, че съществува риск за полет №103 на „Пан Ам“ от Франкфурт за Вашингтон през Лондон. Докато не се установи пълният размер на заплахата, съветваме служителите да не използват този полет, а да използват други възможности за пътуване.

Таксито зави, Сам вдигна очи и видя, че наближават гарата.

Защо бе трябвало служителите на посолството да се предупреждават да не взимат този полет?

А ако бе имало заплаха срещу полет 103, защо не бяха предупредили самата авиокомпания?

За да разберат всички, които са пътували с него?