Сам Грийн
Полет 103 (40)

39.

23 ноември

Женева

Лек следобеден ветрец подухваше над Женевското езеро. Сам остана още миг седнал, възхищаваше се на гледката. Беше късна есен и планините бяха покрити със сняг, но тук долу край езерото температурите още бяха толкова високи, че човек можеше да седи по къс ръкав.

— Къщата му е на четири километра оттук — каза Орла, когато се върна от телефонната будка. — Ще си е вкъщи до шест.

Сам си погледна часовника. Беше малко след два. Имаха достатъчно време да хапнат нещо леко за обяд, а после можеха да вземат такси до къщата на Циглер.

Бяха кацнали в Женева тази сутрин след поредния нощен полет. Единственият полет, който бяха успели да хванат толкова набързо, всъщност беше с местоназначение Франкфурт, но там успяха да се прехвърлят на „Луфтханза“ за траещия четиридесет минути полет до Женева. Последния път, когато бе тук, Сам беше отвлечен от Мосад скоро след като откри истинската причина за смъртта на издателя милиардер Макс Робъртсън. „Сега поне няма кой да ме отвлече“, помисли си.

Планът му беше да останат още няколко дни в Ню Йорк, но когато провери съобщенията, получени в магазина, стана ясно, че Циглер се е обаждал и е готов да се срещнат. Нямаше време за губене. Джинас му предостави списък на пътниците от полет 103 и Сам го проучи по време на нощния полет. Засега имената не му говореха нищо.

— Да вървим — каза Орла нетърпеливо, щом преглътна последната хапка от сандвича си.

Сам лапна останалото му късче шницел и стана.

Стоянката за таксита беше срещу хотела. До вилата на Циглер се стигаше за десет минути по крайбрежния път. Когато таксито спря пред внушителна желязна порта, Сам си каза, че с каквото и да се занимава този човек, очевидно изкарва добри пари. Алеята за коли се отдалечаваше от езерото и продължаваше до нисък хълм, в чието подножие се издигаше вилата с шест спални и дълга тераса, надвиснала над водата. Сам натисна бутона на разговорната уредба.

— Господин Улфман? — попита мъжки глас и щом Сам потвърди, автоматичната врата се отвори.

Веднага след като пристигнаха в Женева, Сам си купи нова риза, нова вратовръзка „Ермес“ плюс подходящи копчета за ръкавели. Нареди на Орла да похарчи най-малко хиляда долара в бутика на „Шанел“ от другата страна на улицата и тя се върна със съвършено ушито костюмче и кремава блуза, които я правеха още по-елегантна от обикновено. Сам й припомни, че Женева е може би най-богатият град на света и ако не си добре облечен, хората веднага стават подозрителни.

Закрачиха по алеята. Вилата беше от червени тухли, с дълга бяла тераса и добре поддържана градина. На автомобилната алея с едър чакъл бяха паркирани две беемвета. Входната врата се отвори и един мъж излезе да ги посрещне. Сам предположи, че е Циглер. Изглеждаше поне шейсетгодишен, със сресана назад побеляла коса и тясно мършаво лице. Очилата му бяха кацнали на върха на носа, сякаш обикновено гледаше надолу към разни неща.

— Господин Улфман? — попита той отново.

Сам кимна и му стисна ръката.

— Това е моята помощничка Орла Шийни.

Циглер кимна и погледна одобрително момичето — очевидно широката й усмивка му хареса. Сред швейцарските делови хора „помощничка“ очевидно не означаваше любовница. А и с костюмчето от „Шанел“ Орла наистина изглеждаше толкова добре, че с лекота можеше да се впише в кръга на добре гледаните женевски жени. Може би малко по-млада от тях, но всеки милиметър лъсната и изтупана. Циглер погледна Сам и усмивката в очите му сякаш казваше: „Ах ти, щастливецо“.

— Денят е хубав — започна Циглер. — Можем да поговорим на терасата.

Щом се настаниха около масата, сякаш от нищото се появи прислужница с табла, върху която имаше прибори за чай и бисквити.

— Господин Улфман, слушали ли сте някога как свири Амати? — попита Циглер, като наля чай първо на Орла, а после на Сам.

— Лондонският струнен квартет „Маджини“ използваше една — включи се Орла. — Може да се чуе в записите им от седемдесетте и осемдесетте години. Тонът на Амати е много по-сладък, отколкото на по-късните цигулки, и тя е особено подходяща за Баховата музика.

Сам видя как я гледа Циглер. Вероятно си мислеше онова, което си мислеха всички мъже: хубава и умна.

— Разбира се, става дума за концерт на живо — каза той.

— За концерт на живо Амати няма равна на себе си — съгласи се Орла.

— У вас ли е цигулката? — попита Сам.

— О, мразя модерните охранителни системи — усмихна се Циглер. — Амати е прекалено скъпа, за да я държа тук. Сложил съм я в сейфа на една женевска банка.

— Моят клиент с удоволствие ще я купи — каза Сам, — стига да получи историята на инструмента и списък на последните му собственици. И разбира се, да остане анонимен.

— Цената ще е петстотин хиляди долара.

— Съгласен — кимна Сам.

— Половината в предплата, а остатъкът при предаването на цигулката — уточни Циглер.

— Както желаете.

Циглер кимна и отпи глътка от чая, въртеше една бисквитка между палеца и показалеца си. После каза:

— Смятам, че се договорихме.

— Къде да преведа парите? — попита Сам. — Моят клиент би предпочел да е в швейцарска банка.

— Банка „Лабушер“ в Люцерн — отвърна Циглер. — Това е частна банка, не е много известна, но там винаги са дискретни.

— Знам я — отговори Сам.

— Когато преведете първата половина от сумата, сделката е сключена — каза Циглер. — Щом преведете и остатъка, ще получите цигулката и разбира се, пълната й история.

Той стана.

— Господин Улфман, удоволствие е да се работи с пас — усмихна се Циглер. — Пожелавам ви хубав полет за Лондон.

— Удоволствието е мое.

— На вас също, госпожице Шийни — каза швейцарецът.

— Още нещо. — Тя му се усмихна свенливо.

— Разбира се, кажете.

— Наскоро семейство Реболедо завеща една картина на Хуан Миро — започна тя. — Заради друг наш клиент искам да попитам, дали ще се появи на пазара?

— Миро?

— От времето, когато е живял в Париж през двайсетте години — уточни Орла. — Някои хора в Сити наистина започват да харесват сюрреалистите.

— Госпожице Шийни, ще видя какво мога да направя.

Орла го дари с бляскава усмивка, после се обърна и закрачи заедно със Сам към брега на езерото. Отне им само няколко минути, докато си хванат такси, което да ги върне в хотела.

— Той търгува за Ватикана — каза Сам, когато се прибраха. — Сигурен съм в това. — Амати е завещана на Бостънската епархия, а ние току-що я купихме в Женева.

— Той каза, че е в тукашен сейф — подхвърли Орла.

— Мисля, че за това излъга. — Сам поклати глава. — Ето каква е схемата според мен. На църквата редовно й завещават разни ценни неща, след което на Циглер се възлага да намери купувачи за тях. Той не рекламира дейността си, защото достатъчно колекционери знаят кой е, така че просто не се налага. Когато намери купувач, вещта му се изпраща. А парите, които прибира, се съхраняват тук, в швейцарска банка.

— Както с картината на Миро…

— Каква е тази история?

— Миналата седмица почина Хуан Реболедо — каза Орла. — Ръководител на една от най-големите строителни компании в Мексико. Благочестив католик като повечето мексиканци. В завещанието си споменава един Миро, макар че от репортажа, който четох, не става ясно на кого го е оставил.

Сам се усмихна.

— В такъв случай, ако Циглер се обади и ни каже, че можем да го купим, ще имаме доказателство, че търгува за Ватикана. Не само за Бостънската епархия, а за цялата църква.

— Точно така.

Сам помисли и добави:

— Трябва да отидеш в Люцерн. С влака не е далече.

— Защо?

— За да проучиш банка „Лабушер“. Циглер ни каза да преведем парите за цигулката в нея. Трябва да научим повече за сметките, които има там.

По изражението на Орла разбра, че е разтревожена. Беше виждал много изражения на лицето й: гняв, вълнение, радост. Обаче не можеше да си спомни друг път да е виждал тревога. До този момент си беше мислил, че Орла е напълно безстрашна. „Обаче това не е вярно — напомни си той. — Тя просто не иска да показва страха си.“

— А ти какво ще правиш?

— Ще отида в Шотландия. В Локърби.

Тя се притисна към него.

— Сам, не искам да ходиш там.

Усети как ръцете й се обвиват около него и как сърцето й бие в съзвучие с неговото.

— Ще се върна след няколко дни — каза той тихо.