Сам Грийн
Полет 103 (4)

3.

10 ноември

Бейрут

Марк Слота си погледна часовника. Минаваше десет и нямаше време за губене. Двадесет минути до следващата му среща, а все още му оставаха няколко документа за четене. Плъзна поглед по улица „Риад Ел Солх“. С внушителните облицовани с камъни фасади, големи цитрусови дървета и мъжете в светлосини костюми тя беше известна сред местните като улицата на банките и по това време на деня беше претъпкана с хора.

Слота бързо се мушна в едно кафене и си поръча кафе. Беше в Бейрут от четири дни, но не би могъл да каже, че се е привързал към града. „Не мога да си представя, че изобщо някой е привързан към него“, помисли си и огледа помещението. Имаше десетина души, всичките мъже, и пушеха. „Ако тук не можеш да продадеш застраховки — помисли той с мрачна усмивка, — къде другаде?“

Ако тия не ги отнесеше гражданската война, така, както пушеха, със сигурност щяха да умрат от рак, преди да навършат петдесет.

Слота наведе поглед към документите. Май бяха наред. Застрахователната компания „Харисън Интърстейт“ вече три пъти го беше пращала в Близкия изток, като всеки път трябваше да се подписват презастрахователни договори с местни компании. Този път не искаше да идва. Мери, жена му, се намуси и почна да се оплаква, че не знаела как ще се справи с цялата подготовка за Коледа с трите деца, които й се мотаели из краката. На всичко отгоре щеше да им дойде на гости нейното семейство, а той да отсъства три седмици.

Какво ли разбираше тя?

В тази страна можеха да се изкарат добри пари. Въпреки войната, която бушуваше наоколо, в Бейрут все още вървеше някакъв бизнес. От десетилетия тук се намираше седалището на петрола, строителството и морския транспорт за целия регион и още не всички бяха избягали. По-точно още не бяха избягали всички. Затова застраховката им трябваше повече от всякога. Можеше да се правят пари, стига да нямаш нищо против рисковете. Но пък ако те е страх от тях, мястото ти не е в застрахователния бизнес.

Жените просто не ги разбират тия неща.

Слота допи кафето, сгъна книжата и отново излезе на улицата. Мястото на втората му среща се намираше на по-малко от двеста метра.

Дори не видя мъжа, който вървеше до него, скрил очите си зад големи черни очила. И не забеляза пистолета „Щаер“ М1, който се заби в ребрата му.

А когато забеляза, вече беше твърде късно.

Защото го натикаха в някаква кола.

И тя полетя извън града.

 

 

Мери Холт излезе от болницата, пресече оживената улица и влезе в едно от кафетата от другата страна. Знаеше, че е по-добре да се върне право в апартамента с две спални, който делеше с една от другите сестри от болницата на Червения кръст, но тази сутрин нямаше желание да се прибере веднага.

Сънят можеше да почака.

Ако изобщо успееше да заспи.

Беше изкарала дванадесетчасова смяна, от десет часа предната вечер. Снощи на един площад беше избухнала кола — бомба — вече доста обичайно събитие за Бейрут, но това не го правеше по-малко страшно за засегнатите деца, жени и мъже. Докараха им над двайсет ранени и хирурзите направиха всичко възможно, за да спасят всички. Болницата обаче не разполагаше с възможности да се справя с подобни извънредни положения и половината пациенти просто получиха обезболяващи и чакаха в коридора, докато лекарите намерят време, за да ги обработят.

Беше й се наложило да помогне да ампутират крака на шестгодишно момиченце. После му държа ръката, когато детето се събуди объркано и уплашено, без да има представа какво се е случило с него. Дори за една корава сестра има гледки, които са трудно поносими.

На рафтовете зад бара бяха подредени бутилки алкохол и за миг мисълта за един ром или водка й се стори изкусителна. Не, каза си тя. Не и по това време на деня.

Поръча си кафе и седна до витрината. Макар че до Коледа оставаше само малко повече от месец, времето беше меко. В Чикаго, където беше отраснала, сигурно вече беше минус десет, а през януари и февруари щеше да стане още по-студено. Мери отпи от кафето и погледна навън. От другата страна на улицата имаше магазин, от който можеше да водиш евтини международни разговори. След малко щеше да звънне на гаджето си Джим. Още два месеца и работата й в бейрутския Червен кръст щеше да свърши. С Джим планираха да се оженят през пролетта. Имаше да се свършат още толкова много неща.

Да планират медения си месец. Да купят къща.

Допи кафето на една глътка. Не й се стоеше повече в кафенето. Искаше да поговори с някого в родината. Огледа улицата и започна бързо да пресича, заобиколи един мотоциклет, който се движеше почти до тротоара. До магазинчето с телефона оставаха няколко метра, но пред нея стоеше мъж, препречваше й пътя. Беше висок и слаб, с набола брада и малки кафяви очи, приличаха на сушени фурми.

— Извинете — каза тя.

Той не отговори.

Но и не се отмести от пътя й.

Побиха я тръпки.

Огледа се нервно.

— Трябва да…

Но преди да е свършила изречението, една ръка затисна устата й.

 

 

Ед Райън мина през летящите врати на хотела и бързо тръгна по улицата — отпускаше си десет минути за разтъпкване, преди да махне за такси. Току-що беше свършил със закуската, но вече беше успял да проведе няколко разговора с офиса си в Ню Йорк. Малко чист въздух, преди да започне работния ден, щеше да му дойде добре.

„Проектът се развива добре“, помисли си той, докато слаломираше между служителите, които се бяха запътили към офисите си. Ставаше дума за нова делова и търговска сграда на улица „Каслик“ в центъра на бейрутския финансов район. Беше изпаднал във възторг, когато фирмата им получи поръчката да проектира и построи центъра. Това беше първият му истински договор, откакто му бяха възложили да разработи отвъдморския клон на компанията, а както беше научил от собствен опит, във всяка работа няколкото крачки, с които успееш да изпревариш останалите, са само от полза. Първото впечатление винаги има значение и ако през няколкото начални месеца управителният съвет реши, че си от типа на победителите, по-късно трудно ще променят мнението си.

Ако не се отпускаш през първия месец, после можеш да диктуваш условията по договора.

„А аз възнамерявам да направя точно това.“

Досега вървеше дори по-добре, отколкото бе очаквал. Много хора го бяха предупреждавали да не се залавя със строителен обект в Близкия изток. Дори му бяха казали, че е по-лошо, отколкото в Ню Йорк. Строителите нищо не разбират от занаята си. Ще те мамят до посиняване и ако си мислиш, че нашата мафия е кофти работа, почакай да се запознаеш с тяхната. Няма да изкарате никакви пари. Дават договора на американците, защото никоя от местните фирми не иска да се захване с тази работа.

„Добре де, каза си Ед, могат да говорят колкото си искат, щом им харесва, но така, както управляваме строителството, сградата може да бъде завършена дори предсрочно.“ Както стояха нещата, предприемачът щеше да изплати премия за спазване на срока. А освен това наскоро предстоеше търг за два големи пътностроителни проекта на правителството. „Така както върви строежът досега, смятам, че имаме не лоши шансове да ги спечелим.“

Животът много рядко вървеше толкова добре, колкото днес.

Човек трябва да му се наслаждава, когато е такъв.

Ед спря на стоянката за таксита, която използваше обикновено. Беше празна, но щом огледа улицата, една кола се приближи и спря. Той се качи и каза на шофьора:

— Улица „Каслик“. — Колата се отдели от бордюра и шофьорът стовари юмрук върху клаксона, за да си пробие път през сутрешното движение. Ед се отпусна назад. Шофьорът вдигна всички стъкла и пусна климатика. От радиото се носеше арабска музика. Завиха наляво, после отново наляво и колата мина на червено и се понесе към доковете. На Ед му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че се движат в напълно погрешна посока. В Бейрут шофьорите на таксита бяха ужасни и той вече беше свикнал с това. Бяха дори по-кофти, отколкото в Ню Йорк, но този караше като пощръклял.

Не, поправи се той, по-точно казано като луд по скоростта.

— Ей — озъби се Ед, вторачил поглед в тила на шофьора, — сбъркал си пътя.

Таксиджията не му обърна внимание.

Вместо това натисна газта и вече се движеха с над осемдесет километра в час. Шофьорът рязко завъртя волана, за да избегне камион, от който разтоварваха плодове за някакъв магазин, и Ед полетя настрани и извика:

— Ей, какво правиш?

Шофьорът отново натисна клаксона, мина на чернено и ускори още повече по пътя, който минаваше покрай доковете и се вливаше в открития крайбрежен път, който водеше към източната част на града. Сградите прелитаха край тях все по-бързо и по-бързо. Ед успя да се хване за предната седалка, надигна се и изрева:

— По дяволите, къде караш? — Гласът му излезе продран от гняв.

Без да отговори, шофьорът измъкна от жабката пистолет „Щаер М1“, стисна волана с лявата си ръка, погледна само за миг назад и пъхна дулото право в лицето на Ед. Очите му бяха тъмнокафяви, с хитровато, но заплашително изражение, по челото му се стичаха вадички пот.

— Млъквай — нареди толкова тихо, че Ед едва го чу на фона на свиренето на гумите по паважа.

Ед се облегна назад.

По лицето му започна да се стича пот.

„Точно когато животът ми тръгна толкова добре…“

 

 

Алисия Пизани отпи от кафето и отново надникна в пътеводителя. Частният музей „Робер Моувад“ се намираше само на няколко преки от хотела, където беше прекарала нощта, а той беше едно от нещата, които наистина искаше да види по време на тридневния си престой в града.

Музеят притежаваше една от най-добрите сбирки в света от арабска керамика и въпреки гражданската война нито една от страните не бе поискала да унищожи някой от съхраняваните в него експонати. Подобно на повечето арабски бойци, и тези тук бяха жестоки, безжалостни и непреклонни, помисли си Алисия. Но не бяха варвари.

Беше ги грижа за историята им.

Човек дори би могъл да каже, че това е и причината да се сражават.

Алисия беше втора година студентка по история на изкуството в Бъркли. Посещаваше курс по керамика и някакъв инстинкт, който и тя самата не можа да си обясни, я накара да специализира арабска керамика. Беше уверена, че в деликатността на изпълнението има нещо, което ще намери отклик в съвременната публика. Разбира се, стига тя да намери начин да я привлече.

Допи кафето, плати и си купи пощенска картичка от бара. Набързо надраска няколко думи на Стивън Лизани. „Добре съм“, започваше просто картичката. „Днес ще разглеждам забележителности, после ще тръгна за Йордания. С любов, Алисия.“

Баща й беше ужасен от мисълта, че ще пътува сама през Ливан, Сирия и Йордания. Беше я накарал да обещае, че ще му праща всеки ден по една пощенска картичка, преди да й даде парите за самолетния билет. Бяха минали десет години, откакто майка й умря, но баща й не се ожени повторно. Шегуваше се, че между софтуерната му фирма и Алисия няма нито място, нито време за други жени. Когато беше малка, й харесваше татко й да си е само неин и не искаше да го дели с никого другиго. Но сега беше пораснала и започна да разбира колко много зависи баща й от нея за емоционална подкрепа и другарство. Скоро вече нямаше да е на негово разположение, защото щеше да започне да води свой живот, и някой трябваше да запълни тази празнина.

„Някой ще трябва да заеме моето място“, помисли си тя, докато изписваше един допълнителен „х“ в долния край на картичката. Стига да не е някоя от русите трофейни мацки, които населяваха приемната на всяка софтуерна компания и фирмите за рисков капитал в Калифорния. Фирмата на баща й дълги години едва креташе, но сега печелеше много пари и проклета да е, ако позволи някоя лакома за пари сладурана с празна глава да прибере лъвския пай.

„Жената, която ще заеме мястото на мама, трябва да е много специална.“

Алисия излезе на улицата, пусна картичката в пощенската кутия и тръгна към музея.

— Ей — извика някакъв младеж. Алисия погледна натам. Беше висок, с тъмнокафяви очи, нежно телосложение и хитра усмивка, която придаваше веселост на иначе грубите му черти. „Божичко — помисли си Алисия. — Още няма обяд, а тия арабухи вече гонят мацки по улиците. По-лошо отколкото в студентския град…“

— Ей, сладурано — провикна се той отново, вече по-високо.

Алисия го погледна хладно. С дълга черна коса, яркосини очи и бедра, налети точно колкото трябва, тя знаеше, че е привлекателна за мъжете. Обаче много често това усещане изобщо не беше взаимно и няколкогодишният престой в студентското градче я беше научил на всичко, което беше нужно, за да се отървава от тях. Поне в повечето случаи.

— Само минутка — изкрещя той.

— Разкарай се — отговори тя и обърка една стъпка, защото погледна назад. И в същия миг се блъсна в друг мъж.

— Извинете…

И разбра.

Нямаше нужда от извинения.

Във всеки случай не от нейна страна.

Мъжът вече я беше сграбчил. Месестата, корава, брутална ръка беше запушила устата й. Алисия замръзна, неспособна да помръдне. Леден страх пропълзя в сърцето й. Другият — младежът, който подвикваше подире й, — вече тичаше към тях, взе няколкото метра, които ги отделяха, за части от секундата. Някаква синя хонда се появи иззад ъгъла със свирещи гуми. Мъжете я заблъскаха към нея, тласкаха я към вече отворената врата. Не можеше да се съпротивлява. Мускулите им бяха като корави скали. Блъснаха я на задната седалка, трети мъж се наведе през нея и хлопна вратата.

Очите й се напълниха със сълзи. Мъжът почти лежеше върху нея и тя усещаше горещия му влажен дъх, потното му тяло й пречеше да се разкрещи или да погледне през прозореца.

Хондата потегли и с надут клаксон започна да си пробива път през сутрешното движение.

„Божичко, какво ли ще ми направят?“