Сам Грийн
Полет 103 (37)

36.

20 ноември

Лондон

Сам седеше самичък в апартамента си, втренчил очи в телевизора. На който и канал да превключиш, новините бяха едни и същи. Минута по минута трагедията се разгръщаше пред очите ти.

Един американски „Боинг 747“ беше паднал върху малкото шотландско село Локърби.

Полет 103 от Лондон за Вашингтон.

Репортажите все още бяха хаотични. Само четиридесет минути след началото на полета самолетът беше паднал. Всички 270 души на борда бяха загинали. Сред тях имаше много американски студенти, които си отиваха вкъщи за коледната ваканция. Като цяло на борда бе имало хора от двадесет и една различни националности.

Единадесет души от жителите на Локърби също бяха убити от падащите отломки. Тази нощ над Шотландия духаха ветрове със сила стотици възли и разпръснаха отломките и жертвите в коридор с дължина сто и тридесет километра и обща площ 1354 квадратни километра. Най-големите разрушения бяха причинени на улица „Шъруд Кресънт“ №13, където с повече от 800 км/ч се беше забила част от крилото. Невероятно силният удар беше издълбал кратер с ширина четиридесет и пет метра и дълбочина шейсет и четири. Четиричленното семейство, което живеело в къщата, загинало на място. Над къщите се издигнало огромно огнено кълбо, което осветило с трепкащата си светлина близката магистрала А74 от Глазгоу за Карлайл. Из цялото село се търкаляли разпръснатите на всички страни трупове, но полицаите и пожарникарите, които бяха поели контрола на положението, казваха, че още не могат да бъдат преместени, докато не бъдат събрани криминологични доказателства, от които да стане ясно кои части на самолета са ги убили.

От картината, излъчвана от хеликоптера, който предаваше пряко от мястото, се виждаше, че цялото село още е осеяно с тлеещи огньове.

А каква беше причината за катастрофата?

Още никой не знаеше.

Въпреки това специалистите вече говореха, че според всички събрани досега доказателства причината е бомба.

— Копелета — измърмори Сам.

„Това никога не свършва — помисли си. — Ние убиваме тях, а те нас.

После ние още от тях.

Поне съм вън от играта.“

Допи си кафето и слезе в магазина.

Беше малко след девет и половина. Сам беше пропуснал своя сутрешен крос из Батърси Парк, защото остана да гледа прякото предаване от Локърби.

Орла вече беше отворила. Тази сутрин дори грееше малко късно есенно слънце: лъчите му проникваха през стъклата и караха антикварните предмети да проблясват. В основната витрина стоеше писалището от Алфонс Таан, който обичал да използва бронз, за да имитира бамбук. Сам много го харесваше. За миг, докато му се любуваше, слънчевите лъчи го накараха да заблести. „Може би причината, която ни кара да харесваме антиките — помисли си той, — е, че могат да остаряват толкова безукорно и с годините да стават още по-прекрасни въпреки че всичко около тях загнива.“

— Ужасно — промълви Орла.

Сам кимна. Забеляза, че носи нови дрехи: къса черна кожена пола и червено сако с набиващи се на очи златни копчета. А към тях черни обувки с петсантиметрови токчета. Очевидно беше използвала част от парите, които бе спечелила, за да си ги купи.

— Как смяташ, дали е било бомба?

Сам отмести поглед. Най-вероятно. Всички доказателства водеха към това. От времето на службата си в Мосад знаеше, че арабските терористични групи от години полагат усилия да поставят бомби в самолети. „Ел Ал“ беше основната им цел, но охраната на авиокомпанията беше много строга. Опитите датираха от началото на седемдесетте, но по-късно терористите се отказаха, защото техническите трудности бяха прекалено големи.

В Мосад бяха сигурни, че ще опитат отново. В определен момент техническите пречки обикновено биваха преодолявани. Беше просто въпрос на време.

Но защо американски самолет над Великобритания?

В това нямаше смисъл.

— Ние имаме свой собствен случай, който трябва да разрешим — каза той и Орла се усмихна. Беше твърдо решена да разкрие какво се случва с парите на Бостънската епархия. Сам я разбираше. Имаха следа, която водеше към Циглер. Както изглежда, той беше човекът, който организираше продажбата на всеки ценен предмет, попаднал в ръцете на епархията.

Обаче засега не знаеха за него почти нищо.

Телефонът в ъгъла започна да звъни. Сам вдигна.

— Господин Улфман?

Швейцарски акцент. Подобно на самата страна тонът представляваше смесица между германската и френската култура. Имаше стегнатата метална точност на германците и сдържаното безразличие на французите.

— Казвам се Циглер — представи се мъжът. — Звънна ми отец О’Конъл от Бостън и ми каза да ви се обадя.

— А, да — отговори Сам. — Тази седмица се видях с него.

— Той каза, че бихте се заинтересували от цигулка Амати, стига да се намери такава.

— Да, от името на мой клиент — отговори Сам.

— Не бихте ли могли да ми кажете кой е?

— Моят клиент си е мой.

— Схващам… И очевидно е доста богат.

— Моля?

— Цигулката струва най-малко петстотин хиляди долара — отговори Циглер. — Не можем да я продадем за по-малко.

— Това ще е проблем.

Настъпи мълчание и по телефонната линия между Лондон и Швейцария се усети известно напрежение. Сам се запита дали не е отговорил твърде прибързано. 500000 долара бяха много пари. Малко хора биха ги похарчили набързо, та дори да е за цигулка на четиристотин години. Може би не беше говорил достатъчно убедително и това можеше да накара Циглер да заподозре, че го мамят.

— Господин Улфман, ще трябва да направя някои проучвания — най-накрая каза Циглер. — Скоро ще ви се обадя да се срещнем.

Сам затвори и погледна Орла.

— На път сме да купим цигулка.

Но когато излезе от магазина, не беше толкова сигурен. „Може би провалих работата — каза си. — Вероятно проведох този разговор твърде самонадеяно и те могат да се сетят, че всъщност разследвам къде си крият парите.

И тогава към списъка с неприятелите ми ще трябва да добавя и Ватикана.“