Сам Грийн
Полет 103 (34)

33.

19 ноември

Главната квартира на ЦРУ, Лангли

Бил Хортън остави телефонната слушалка.

Стана и отиде до прозореца. Беше рано сутринта и в отдела нямаше много хора. Хортън винаги гледаше да е на работното си място точно в шест, защото ако по това време не беше зад бюрото си, нямаше да може да прочете всички пристигнали вечерта доклади преди началото на сутрешната поредица срещи в осем. На паркинга вече бяха започнали да пристигат коли, а градинарят се беше заловил да смита нападалите върху алеите есенни листа. По-тихо от това в Лангли не можеше да стане.

В Бейрут сега беше около три следобед.

Тримата му агенти вече бяха на път за Кипър.

С някаква тъпа история, че бейрутското бюро въртяло търговия с наркотици.

Проблеми, помисли си Хортън. Нищо друго, освен неприятности.

Папката с докладите за заложниците още лежеше на писалището му.

По заповед на президента беше събран спасителен отряд.

В Средиземно море беше изпратен крайцер, оборудван с два хеликоптера „Чинук“. Отряд от петима флотски тюлени беше готов да нахлуе и да се опита да измъкне заложниците. Бяха повикани и двама съветници — единият от Израелските отбранителни сили, а другият от британските специални части САС. Това бяха формированията с най-голям опит в измъкването на заложници. Двамата бяха в двадесет и четири часова готовност.

Но засега нямаха никаква представа къде са заложниците.

Бейрутското бюро твърдеше, че няма никакви пресни следи. До този момент бяха пръснали близо 100000 долара по информатори, но изглежда повечето пари бяха пропилени напразно. Нито едно от сведенията не им беше помогнало. Някои от тях дори се оказаха капани и един от агентите беше тежко ранен, когато отишъл да се срещне уж с информатор, а го посрещнали със стрелба. Факт беше, че не знаят нещо повече за местонахождението на заложниците, отколкото преди една седмица.

А сега и това.

Току-що беше говорил по телефона със Скот.

Беше се измъкнал на Бен и Джим, за да му съобщи, че тримата се връщат във Вашингтон.

Имаха доказателства, че бейрутското бюро върти контрабанда с наркотици, като използва дипломатическата поща.

Хортън въздъхна.

„Може би е вярно“, помисли си. Никога не беше харесвал Фоли. Назначението му беше политическо, а на това чувствително място трябваше да сложат професионален агент. Нямаше по-важен преден пост от този в Бейрут. Беше опитал да обясни това на генералния директор, но той не пожела да го послуша. Бюджетите се контролираха строго. В течение на години бяха пропилени толкова много пари за тайни операции, че сега държаха бюрото в Бейрут изкъсо. Там може би се опитваха да изкара допълнителни средства, за да финансират операциите си. Или си пълнеха джобовете, трупайки парите в малък спретнат пенсионен фонд на Каймановите острови.

Кой знае?

„Аз знам едно нещо със сигурност — помисли си Хортън. — Агенцията не може да си позволи подобен скандал.

Аз не мога да си позволя такъв скандал.

Не и сега.“

Избърса си челото.

Целият беше потен, а уж беше човек, който никога не се поти.

Лесно можеше да си представи пиршеството, което щеше да си устрои пресата. Докато в Бейрут са държани четирима невинни заложници, бюрото на ЦРУ прехвърля наркотици в родината.

Медиите щяха да поискат главите им.

И заместник-директорът, отговарящ за операциите в Близкия изток, пръв щеше да положи глава на дръвника.

„А това съм аз.“

Хортън се обърна и закрачи към писалището. Първата му среща за деня щеше да започне след половин час. Шефовете щяха да поискат да научат какво става със заложниците.

Но това вече едва ли имаше значение.

„Трябва да намеря начин да попреча на тези тримата да кацнат във Вашингтон.

Тази история не бива да се разчува.

Няма значение какво трябва да направя, за да съм сигурен, че онова, което са открили в Бейрут, никога няма да излезе наяве.

Ще направя всичко възможно.“