Сам Грийн
Полет 103 (32)

31.

19 ноември

Бостън

Орла беше напрегната като навита пружина.

Човек направо можеше да усети физически безпокойството, което я изпълваше.

Бяха прекарали деня в разглеждане на бостънските забележителности. Предната вечер тя излезе да вечеря с Брийдън и Сам нямаше нищо против да си признае, че й се ядоса, защото прие. Той се нахрани сам в хотела, след това седна във фоайето да я чака и изпи две уискита едно след друго, докато се оглеждаше дали няма най-сетне да се появи. Тя се прибра в единадесет и се оплака, че цяла вечер трябвало да отблъсква ръцете на Брийдън от бедрата си.

— Сам, всички антиквари ли са такива? — попита, след като той й поръча едно ирландско уиски за отпускане на нервите.

— Да, истинските. Ти се дръж за другите, дето само се преструват, че търгуват с антики — отговори Сам. — Ние си държим ръцете на мястото.

Тази сутрин все още нямаше съобщение от отец О’Конъл, така че се включиха в една обиколка на града. Орла го познаваше добре, но Сам винаги само беше минавал набързо. Тя го заведе в Бостънския музей на изобразителните изкуства, за да разгледа картините на Тициан, Ван Гог и Дюрер. След това хапнаха в един ресторант с изглед към река Чарлз. Обаче той усещаше, че Орла е на ръба: ръчкаше разсеяно храната си, докато обикновено поглъщаше лакомо всичко, което поне донякъде имаше вид на ядливо. Докато обядваха, Сам се опита да й обясни, че при разследванията е така. Разбираше, че се тревожи дали отец О’Конъл ще се обади и кога ще могат да предприемат следващата си стъпка. Обаче нямаше никакъв смисъл да се проявява нетърпение. Ако го направиш, рискуваш да развалиш всичко. Ако се опитаха да притиснат О’Конъл да побърза, той веднага щеше да заподозре нещо. При всяко разследване през по-голямата част от времето просто висиш и чакаш нещо да се случи.

Трябва да се свикне. Защото това никога няма да се промени.

— Господин Улфман, има съобщение за вас — каза мъжът на рецепцията, когато Сам отиде да вземе ключа си.

Усещаше с какво нетърпение го гледа Орла, докато отваряше плика. Сряза капачето с ножа за писма, надникна вътре, вдигна очи към Орла и се усмихна.

— Отец О’Конъл иска да му се обадя.

Видя вълнението, което се изписа на лицето й. Качиха се в стаята му и докато тя затваряше вратата, Сам вече набираше номера, който беше записан на бележката.

— Отец О’Конъл, Сам Улфман се обажда — каза той, когато след третото позвъняване някой вдигна слушалката.

После заслуша внимателно.

Когато разговорът свърши, се обърна, погледна Орла и каза:

— В Женева имат човек, казва се Рето Циглер. Той намира купувачи за всичко, което попада в ръцете на епархията.

Орла го целуна по бузата.

Стори му се, че целувката продължи малко по-дълго, отколкото беше нужно.

Или просто си въобразяваше разни неща.

— Трябва възможно най-бързо да се върнем в Лондон — каза Сам. — Когато Циглер се обади, трябва да сме готови.